Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (49)

48.
Протокът Франклин
20:40

Глин стоеше на носа на малкия катер, изложил с наслада лице на студения въздух, който струеше покрай него. Четиримата мъже, които участваха в операцията, седяха на пода на тъмната кабина, готови, притихнали, невидими. Точно пред тях светлините на разрушителя премигваха над тихите води на залива. Както и бе предвидил, корабът се бе преместил по-нагоре в протока.

Обърна се и хвърли поглед към острова. Огромен грозд светлини обрамчваше трескавата минна дейност. Тежките машини бучаха напред-назад. Слаб тътен на далечна експлозия се разнесе из въздуха. А истинската работа, която се вършеше на скалата, за разлика от тази, изглеждаше несъществена. Преместването на „Ролвааг“ бе представено посредством радиотрафика като предпазна мярка заради нова буря — големият кораб щеше да застане откъм подветрената страна на острова и да подаде вързални въжета към брега.

Подуши наситения с влага морски въздух, пое дълбоко дъх в измамната тишина. Определено се задаваше голяма буря. Но истинските й размери бяха държани в тайна, известна само на Глин, Бритън и помощник-капитаните на „Ролвааг“; нямаше нужда да се отвлича вниманието на екипажа или на хората от ЕИР в такъв критичен момент. Но анализите на спътниковите данни сочеха, че щормът още призори можеше да се развие в пантеонеро, гробищния вятър. Тези ветрове винаги се зараждаха от югозапад, а след това с набирането на силата си завъртаха на северозапад. Можеха да достигнат 15 бала! Ала ако „Ролвааг“ успееше да премине протока Льомер до обяд, той щеше да се окаже откъм подветрената страна на Огнена земя преди бурята да достигне кулминацията си. И тя щеше да им идва откъм кърмата: идеално за голям танкер, самият ад — за малък преследвач.

Той знаеше, че Валенар би трябвало да е усетил приближаването му. Катерът се движеше бавно, запалил всички светлини. Дори и без радар се виждаше достатъчно добре на фона на черната в безлунната нощ вода.

Катерът наближи на около двеста метра от кораба. Глин дочу тихо изпляскване зад себе си, но не се обърна. Както и очакваше, бързо последваха още три тихи изплясквания. Чувстваше се необикновено спокоен, с изострени сетива, както винаги преди началото на операция. Бе минало много време и това усещане бе приятно, почти носталгично.

На кърмата на разрушителя светна прожектор, лъчът му се завъртя към катера и го ослепи с яркостта си. Остана неподвижен на носа, а катерът намали ход. Ако искаха да го застрелят, сега беше моментът. Но той бе непоклатимо уверен, че оръжията на разрушителя ще останат безмълвни. Пое дълбоко дъх, издиша бавно веднъж, втори път. Критичният миг отлетя.

Посрещнаха го при входния люк и го поведоха през поредица от лошо миришещи коридори и хлъзгави метални стълби. При входа на пуенте, мостика, се спряха. Валенар беше сам с вахтения офицер. Стоеше при предните прозорци, гледаше към острова с пура в устата и със скръстени на гърба ръце. Беше студено; или отоплителната система не работеше, или беше изключена. Както целия кораб, и мостикът миришеше на газьол, на сантинни води и на риба.

Валенар не се обърна. Глин остави мълчанието да продължи достатъчно дълго, преди да заговори.

— Команданте — рече учтиво и премерено на испански. — Дойдох да изразя уважението си.

Валенар издаде лек шум, който Глин прие за насмешлив. Не се обърна. Атмосферата около Глин изглеждаше заредена със свръхчовешка яснота; усещаше тялото си леко, сякаш въздушно.

Валенар най-сетне проговори.

— Това е метеорит — рече той безизразно, сухо.

„Значи знаеше.“ Това бе най-малко вероятният вариант, който бяха анализирали; но сега бе станал вариантът, който трябваше да следват.

— Да.

Валенар се обърна. Тежкото му вълнено палто се отметна и се видя стария люгер, втъкнат в колана му.

— Вие крадете метеорит от моята страна.

— Не е кражба — рече Глин. — Действаме в рамките на международното право.

Валенар се изсмя с къс смях, който прозвуча кухо на почти пустия мостик.

— Знам. Вие провеждате минна операция, а метеоритът е метал. В крайна сметка сгреших: вие наистина сте дошли тук да търсите желязо.

Глин не отвърна нищо. С всяка дума на Валенар той получаваше безценна информация за човека; информация, която щеше да му позволи да прави по-точни предвиждания за бъдещото му поведение.

— Но вие, сеньор, сте извън моето право. Правото на команданте Валенар.

— Не разбирам — рече Глин, макар че бе наясно.

— Вие няма да напуснете Чили с този метеорит на борда.

— Ако го намерим — рече Глин.

Валенар замълча за миг и в тази пауза Глин забеляза, че той всъщност не знаеше, че са го намерили.

— Какво ще ми попречи просто да докладвам за това на властите в Сантяго? Те поне не са още подкупени.

— Свободен сте да докладвате комуто искате — рече Глин. — Ние не вършим нищо незаконно.

Знаеше, че Валенар в никакъв случай нямаше да докладва. Той бе от онзи тип мъже, които сами биха намерили решение.

Валенар дръпна силно от пурата си и издуха дима към Глин.

— Кажете ми, сеньор… Ишмаел, нали така беше?

— Всъщност името ми е Глин.

— Разбирам. И тъй, кажете ми мистър Глин, защо дойдохте на кораба ми?

Глин знаеше, че трябва да отговори внимателно на този въпрос.

— Надявах се, команданте, че бихме могли да постигнем споразумение с вас.

Зърна очаквания гняв, изписан върху лицето на командира, и продължи с натиска си.

— Упълномощен съм да ви дам един милион долара в злато за вашето сътрудничество.

Валенар изведнъж се усмихна, очите му бяха като забулени.

— Носите ли го?

— Разбира се, че не.

Команданте лениво подръпна от своята пуро.

— Може би, сеньор, вие си мислите, че и аз имам цена — като другите. Защото съм южноамериканец, мръсен латинец, че винаги ще бъда готов да ви сътруднича в замяна на ла мордида.

— Като съдя по собствения си опит, никой не е неуязвим от корупцията — каза Глин. — Включително и американците.

Той изпитателно се взря в командира. Знаеше, че ще откаже подкупа, но дори и отказът му щеше да носи информация.

— Щом вашият личен опит е такъв, значи сте водили покварен живот, заобиколен от блудници, дегенерати и хомосексуалисти. Вие никога няма да напуснете Чили с този метеорит. Настоявам да си вземете златото, сеньор и да натъпчете курвенската коно на майка си с него.

Глин не отговори на тази най-силна испанска обида.

Валенар свали пурата си.

— Има и още нещо. Изпратих човек, който да разузнае острова и той не се завърна. Казва се Тимер. Той е моят офисиал де комуникасион — офицерът по свръзките.

Глин бе леко изненадан от това. Не очакваше команданте да повдигне въпроса, още по-малко да признае, че го е пратил на шпионска експедиция. В крайна сметка този мъж се бе провалил, а Валенар определено бе човек, за когото провалът заслужаваше единствено презрение.

— Той преряза гърлото на един от хората ми. Ние го задържахме.

Командирът присви очи, в един миг изглеждаше като че ще загуби самообладание. Но бързо се съвзе и се усмихна.

— Вие ще ми го върнете, нали?

— Съжалявам — рече Глин. — Но той е извършил престъпление.

— Вие ще го върнете веднага, инак ще взривя кораба ви — повиши тон Валенар.

Глин отново почувства как го залива недоумение. Тази безразсъдна заплаха надхвърляше размерите на ситуацията. Един офицер-сигналчик лесно би бил заменен, не беше от висок ранг. Тук имаше нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. Трескаво обмисляше възможностите, докато формулираше отговора си.

— Това няма да бъде разумно, след като вашият човек се намира в ареста на кораба.

Команданте се вторачи в Глин. А когато заговори, тонът му бе отново спокоен.

— Върнете ми Тимер и може би ще преосмисля решението си дали да ви оставя да вземете метеорита.

Глин знаеше, че това бе лъжа. Ако му върнат младежа, Валенар би ги оставил да си тръгнат точно толкова, колкото ако наистина можеха да му го върнат. Бе разбрал от Пъпъп, че команданте има фанатично предан екипаж. И сега може би бе в състояние да разбере защо: Валенар отвръщаше на лоялността на хората си със същата свирепа лоялност. Глин бе сметнал, че той щеше да бъде мъж, за когото останалите хора са заменими. Не бе очаквал да види тази черта на Валенар. Тя не пасваше на портрета, който хората му в Ню Йорк бяха съставили, нито на досието за миналото му, с което се бе сдобил. Но въпреки това те бяха полезни. Налагаше се да направи преоценка на Валенар. Във всеки случай сега разполагаше с необходимата му информация: вече знаеше какво знае Валенар. А собственият му екип бе имал достатъчно време да стори онова, което бе необходимо.

— Ще предам предложението ви на капитана — рече той. — И мисля, че това би било възможно да се уреди. Ще получите отговор до обяд. — Глин се поклони леко. — А сега, с ваше разрешение, ще се завърна кораба си.

Валенар се усмихна, направи почти сполучлив опит да прикрие кипящия си гняв.

— Направете го, сеньор. Защото ако не видя Тимер със собствените си очи до обяд, тогава ще знам, че е мъртъв. И вашите животи нямат да струват колкото кучешки фъшкии под подметките ми.