Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (79)

78.
„Ролвааг“
17:40

Палмър Лойд изгуби за миг дар слово. Бе толкова сигурен в надвисналата смърт, че да стои тук, на мостика, и да може да поеме дъх, му се струваше истинско чудо. След като най-сетне се съвзе, той се обърна към Глин:

— Защо не ми каза?

— Шансовете за успех бяха минимални. Аз самият не вярвах, че ще сполучим. — Устните му потрепнаха за миг в иронична усмивка. — Изискваше се известна доза късмет.

В неочакван физически изблик на емоции Лойд направи няколко крачки напред и грабна Глин в мечешката си прегръдка.

— Господи — рече той, — чувствам се като обречен на смърт, когото са помилвали. Ели, съществува ли нещо, което не би могъл да направиш?

Усети, че се разплака, но това изобщо не го притесни.

— Не всичко е приключило.

Лойд посрещна с усмивка скромността му.

Бритън се обърна към Хауъл:

— Поемаме ли вода?

— Не и толкова, че сантинните помпи да не могат да се справят, капитане. Поне докато имаме аварийно захранване.

— И колко време ще издържи то?

— Като изключим всички, освен жизненоважните системи, при наличието на аварийния дизел — повече от двайсет и пет часа.

— Великолепно! — поклати глава Лойд. — Намираме се в добра форма. Ще поправим машините и ще продължим пътя си.

Усмихна се широко на Глин, сетне — на Бритън, но после малко се сепна. Питаше се защо изглеждат толкова мрачни.

— Проблем ли имаме?

— Нямаме ход, мистър Лойд — отвърна Бритън. — Течението ни връща обратно към бурята.

— Но досега успявахме да я преодолеем. Не може да стане по-лошо от това, нали?

Никой не отговори на въпроса му.

Бритън се обърна към Хауъл:

— В какво състояние са комуникационните ни системи?

— Всички станции за далечна връзка и спътниковите канали са извън строя.

— Излъчете SOS. Свържете се с Нова Джорджия на аварийния канал шестнайсет.

Лойд изведнъж усети ледени тръпки.

— Какъв е този SOS?

Отново никой не му отговори.

— Мистър Хауъл, какво е състоянието на повредените машини? — попита Бритън.

— И двете турбини са непоправимо засегнати.

— Пригответе се за евентуално напускане на кораба!

Лойд не можеше да повярва на чутото.

— За какво, по дяволите, говорите? Да не би корабът да потъва?

Бритън извърна очи към него, но остана безмълвна.

— Там долу е моят метеорит. Няма да напусна този кораб.

— Никой не напуска кораба, мистър Лойд, и той не потъва. Това е стандартна предпазна мярка. Ще напуснем кораба само в краен случай. А и без друго спускането на спасителни лодки в тази буря навярно ще е равносилно на самоубийство.

— Тогава да не преиграваме, за Бога. Можем да щормуваме, да изчакаме стихването на бурята и да ни вземат на влекало до Фолклендите. Нещата не стоят чак толкова зле.

— Нямаме ход, нямаме управление. След като издрейфуваме обратно в тази буря, ще ни срещнат вятър със скорост осемдесет възла, трийсетметрови вълни и течение от шест възла, като всичките ще ни тласкат в една посока — към протока Брансфийлд. Това е Антарктида, мистър Лойд. Нещата наистина стоят зле.

Лойд бе поразен. Той вече усещаше вълната, която поклащаше леко кораба. На мостика нахлу поток студен въздух.

— Чуйте ме — изсъска тихо той. — Не ме интересува какво трябва да сторите, нито как ще го направите, но не си въобразявайте, че можете да погубите моя метеорит. Разбрано ли е?

Бритън го изгледа враждебно, без да мигне.

— Мистър Лойд, точно в този момент не давам и пет пари за вашия метеорит. Безпокоя се единствено за кораба и за екипажа си. Това разбрано ли е?

Лойд се обърна за подкрепа към Глин. Ала той пазеше пълно мълчание, стоеше неподвижен, с напълно безизразно лице.

— Кога биха могли да ни вземат на влекало?

— По-голямата част от електронната ни екипировка е извън строя, но се опитваме да се свържем с Южна Джорджия. Всичко зависи от щорма.

Лойд се извърна нетърпеливо и се обърна към Глин:

— Какво става в товарния танк?

— Гарса укрепва шейната с нови заварки.

— И колко време ще отнеме това?

Глин не отговори. Нямаше и нужда, защото сега и Лойд можеше да го почувства сам. Движението на кораба ставаше все по-опасно — ужасяващи, бавни наклонявания, които траеха сякаш цяла вечност. И на върха на всеки гребен „Ролвааг“ простенваше от болка: дълбок стон, който бе наполовина звук, наполовина — вибрации. Това бе мъртвата хватка на метеорита.