Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (22)

21.
„Ролвааг“
11:15

Макфарлън погледна часовника си, качи се в асансьора и натисна бутона за палубата под мостика. Беше я подминавал много пъти, чудеше се защо Глин бе забранил достъпа до нея. А сега, докато асансьорът го изкачваше гладко, разбра за кого е била запазена. Сякаш Глин през цялото време бе знаел, че Лойд неминуемо ще дойде.

Вратата на асансьора се отвори и пред него се разкри картината на трескава дейност: телефони звъняха, бръмчаха факсове и принтери, хора се щураха насам-натам. Няколко секретари бяха заели местата си зад бюрата — мъже и жени, които приемаха обажданията, набираха текстове на компютърните си станции, с други думи, въртяха бизнеса на „Лойдс холдингс“.

Към него приближи мъж в светъл костюм, който с мъка си проправи път в бъркотията. Макфарлън разпозна клепналите уши, увисналата уста с дебели, свити устни — те можеха да принадлежат единствено на Пенфолд, личният помощник на Лойд. Пенфолд никога не вървеше направо към нещо, а винаги подхождаше под ъгъл, сякаш прекият подход би бил твърде нахален.

— Доктор Макфарлън — рече Пенфолд с висок и нервен глас, — насам, моля.

Поведе Макфарлън през една врата, а после по коридора до малка всекидневна с черни кожени канапета, подредени около стъклена масичка с позлатени орнаменти. Една врата се отвори към следващ кабинет и Макфарлън дочу дебелия басопрофундо на Лойд.

— Моля, седнете — рече Пенфолд. — Мистър Лойд ей сега ще дойде.

Той изчезна и Макфарлън се настани на един от диваните със скърцаща кожена дамаска. Имаше стена с телевизионни екрани, включени към различни новинарски канали от целия свят. Последните списания лежаха на масичката: „Сайънтифик Американ“, „Ню Йоркър“ и „Ню Рипаблик“. Макфарлън взе едно, разлисти го разсеяно и го остави. Защо се бе появил Лойд толкова неочаквано? Да не би нещо да се бе объркало?

— Сам! — дочу той.

Вдигна глава и видя грамадния мъж, застанал в рамката на вратата — почти я изпълваше с масата си, излъчваше сила, добро настроение и безкрайна самоувереност.

Макфарлън се изправи. Лойд тръгна към него, сияещ, с разтворени ръце.

— Сам, радвам се да те видя отново.

Стисна раменете на Макфарлън с яките си длани и го огледа, без да пуска хватката си.

— Не мога да ти опиша колко се вълнувам, че съм тук. Ела.

Макфарлън последва широкия, красиво обгърнат от костюма „Валентино“ гръб. Вътрешният кабинет на Лойд бе скромно обзаведен: редица прозорци, през които нахлуваше студената светлина на антарктическия район, две обикновени кресла, писалище с телефон, компютър лаптоп и две винени чаши до току-що отворена бутилка „Шато Марго“.

Лойд посочи виното.

— Би ли пийнал чаша? — попита.

Макфарлън се усмихна и кимна.

Лойд наля рубинената течност в чашата му, наля и на себе си. Отпусна едрото си тяло в едното кресло и вдигна чаша.

— Наздраве.

Чукнаха се и Макфарлън сръбна от изисканото вино. Не беше кой знае какъв познавач, но дори най-закърнялото небце би могло да оцени този вкус.

— Ненавиждам навика на Глин да ме държи на тъмно — рече Лойд. — Защо никой не ми каза, че това ще бъде „сух“ кораб, Сам? Или за онази история на Бритън? Не мога да разбера мисленето на Глин по този въпрос. Би могъл да ме информира още в Елизабет. Слава Богу, че няма никакви проблеми.

— Тя е отличен капитан — рече Макфарлън. — Управлява кораба много умело. Познава го до последния болт. А екипажът я уважава невероятно. Но и не допуска празни приказки от никого.

Лойд слушаше намръщен.

— Това е добре.

Телефонът звънна. Лойд вдигна слушалката.

— Да? — рече нетърпеливо. — Сега имам среща.

Последва пауза, по време на която Лойд изслушваше отсрещната страна. Макфарлън го наблюдаваше и си мислеше върху казаното за Глин. Тайнствеността бе характерен негов навик — или може би инстинкт.

— Аз ще се обадя на сенатора по-късно — рече Лойд след малко. — И не ме свързвай с никого повече.

Отиде до прозореца и застана там с ръце на гърба. Макар бурята да бе преминала кулминацията си, панорамните прозорци си оставаха набраздени от лапавицата.

— Великолепно — въздъхна Лойд и в тона му прозвуча нотка на благоговение. — Като си помисля само, че след час ще бъдем до острова. Господи, Сам, ние сме почти там!

Извърна се от прозореца. Смръщеното изражение бе изчезнало, заменено от въодушевление.

— Взех решение. Ели също трябва да го чуе, но исках ти пръв да го узнаеш. — Замлъкна, въздъхна и продължи: — Аз ще забия знамето, Сам.

Макфарлън го погледна.

— Какво ще направиш?

— Този следобед ще отида с работния катер до Исла Десоласион.

— Сам?

Макфарлън усети как стомахът му се свива от някакво непознато усещане.

— Сам. И с онзи шантав дъртак Пъпъп, разбира се, който да ме заведе до метеорита.

— Но времето…

— Какво му е на времето, не би могло да бъде по-хубаво!

Лойд тръгна от прозорците и закрачи неспокойно между креслата.

— На малцина е съдено да преживеят такъв миг, Сам!

Макфарлън седна в креслото си, а странното му усещане се засилваше.

— Значи сам? — повтори той. — Не би искал да споделиш с никого откритието.

— Не, не бих искал. И защо да го правя, по дяволите? Пири е постъпил по същия начин при последната атака на полюса. Глин трябва да разбере. Може и да не му се понрави, но това е моята експедиция. И аз ще отида сам.

— Не — възрази тихо Макфарлън. — Няма да отидеш сам.

Лойд спря.

— Няма да ме оставиш тук.

Лойд се обърна изненадан и впи поглед в Макфарлън.

— Ти?

Макфарлън кимна, без да отмества поглед.

След миг Лойд се разсмя.

— Знаеш ли, Сам, вече не си човекът, когото срещнах за пръв път да се крие зад храсталака в пустинята Калахари. Никога не ми е хрумвало, че би държал на нещо подобно. — Широката му усмивка изведнъж се стопи. — Какво би сторил, ако откажа?

Макфарлън се изправи.

— Не знам. Навярно нещо безразсъдно и глупаво.

Тялото на Лойд сякаш започна да се издува.

— Ти да не би да ме заплашваш?

Макфарлън издържа на погледа му.

— Да. Мисля, че е точно така.

Лойд продължи да го гледа без да мигне.

— Виж ти, виж ти.

— Ти ме откри. Знаеше за какво съм мечтал през целия си живот. — Макфарлън наблюдаваше внимателно изражението на Лойд. Това бе мъж, който не бе свикнал да го предизвикват. — Бях там, опитвайки се да забравя за миналото. А ти пристигна и го размаха под носа ми, досущ като морков на пръчка. Знаеше, че ще клъвна. И ето, че съм тук и ти не можеш да ме отстраниш. Няма да пропусна това в никакъв случай.

Последва напрегнато мълчание, Макфарлън чуваше далечното потракване на клавиатури, телефонни позвънявания. А после чертите на Лойд изведнъж омекнаха. Той положи длан върху плешивата си глава и поглади лъскавото си теме. След това прокара пръсти по козята си брадичка.

— Ако те взема, тогава какво ще правим с Глин? Или с Амира? Или с Бритън? Всички ще поискат парче от тортата.

— Не. Ще бъдем само двамата. Аз съм си го заслужил, ти — също. Това е всичко. Ти притежаваш достатъчно власт, за да го осъществиш.

Лойд продължи да го гледа вторачено.

— Мисля, че този нов Сам Макфарлън ми харесва — рече най-сетне той. — Нито за миг не се поддадох на това цинично представление на заплаха. Но трябва да ти кажа нещо, Сам: най-добре ще е този твой интерес да бъде здравословен. Да се изразя ли по-прямо? Не искам да се повтори онази история от Торнарсук.

Макфарлън усети как го бодна гняв.

— Ще се престоря, че не съм чул това.

— Чу го. Да не си играем на прекалена скромност.

Макфарлън зачака.

Лойд спусна ръката си и се усмихна неодобрително.

— От години никой не ми се е противопоставял така. Това ми подейства освежително. Дявол те взел, Сам, добре. Ще отидем заедно. Но сигурно си наясно, че Глин ще се опита да развали всичко. — Отиде отново до прозорците, като пътьом погледна часовника си. — Ще се държи като обидена съпруга.

Сякаш избрал точно мига — а по-късно Макфарлън щеше да си помисли, че бе именно така, — Глин влезе в кабинета. Следваше го Пъпъп, мълчалив, досущ като призрак, бързо превръщащ се в сянка на Глин; будните му черни очи бяха изпълнени с някакво странно веселие. Пъпъп закри с ръка уста, кланяше се и подвиваше колене по най-необичаен начин.

— Точно навреме, както винаги — избуча Лойд, обърна се към Глин и улови ръката му. — Слушай, Ели, взел съм едно решение. Бих искал да получа благословията ти, но знам, че това няма да стане. Затова искам да те предупредя, че на света няма такава сила, която да ми попречи да го изпълня. Ясно ли е?

— Напълно — рече Глин, настани се удобно в едно от креслата и кръстоса крака.

— Няма смисъл да спорим за това. Решението е взето.

— Чудесно. Би ми се искало и аз да можех да дойда.

В един миг Лойд изглеждаше напълно слисан. След това върху лицето му се изписа яростно изражение.

— Ти, кучи сине, монтирал си подслушвателни устройства на кораба!

— Не ставайте смешен. Знаех още от самото начало, че ще настоявате да направите първото посещение на метеорита.

— Но това е невъзможно. Дори аз самият не знаех…

Глин махна с ръка.

— Не ви ли дойде на ум, че при анализирането на всички възможни пътища към провала и успеха, трябваше да вземем предвид и собствения ви психологически портрет? Ние знаем какво ще направите, още преди сам да сте узнали това. — Погледна към Макфарлън. — Сам настоя ли също да дойде?

Лойд само кимна.

— Разбирам. Работният катер на десния борд ще е най-подходящ. Той е най-малкият и най-маневреният. Уредил съм мистър Хауъл да ви откара. Освен това съм наредил да приготвят войнишки торби с храна, вода, кибрит, гориво, електрически фенерчета и тъй нататък — плюс, разбира се, приемоиндикатор за спътникова навигация GPS и преносими радиостанции за двустранна връзка с кораба. Предполагам, че ще искате Пъпъп да ви води?

— Ще се радвам да бъда полезен — рече Пъпъп и думите му прозвучаха така, сякаш ги бе изрекъл някой британски лакей.

Лойд погледна Глин, после — Пъпъп, и отново — Глин. След това избухна в печален смях.

— Никой не обича да бъде предвидим. Теб нищо ли не може да те изненада?

— Не сте ме наели да се изненадвам, мистър Лойд. Ще разполагате само с няколко часа дневна светлина, тъй че трябва да отплавате веднага, щом корабът пристигне в протока Франклин. Бихте могли да помислите да отложите за утре сутринта.

Лойд поклати глава.

— Не. Времето ми тук е ограничено.

Глин кимна, сякаш не бе очаквал нищо друго.

— Пъпъп ми каза, че на подветрения бряг на острова има малко заливче със сърповидна форма. Там катерът може да излезе направо на чакъла на брега. Но ще трябва да се разтоварите, а после и да се натоварите бързо.

Лойд въздъхна.

— Теб наистина те бива да лишаваш живота от романтиката му.

— Не — отвърна Глин и се изправи. — Само премахвам несигурностите. — После кимна към прозореца. — А ако желаете романтика, просто погледнете навън.

Пристъпиха напред. Макфарлън забеляза малък остров, който тъкмо се появяваше в полезрението им — по-тъмен дори от черните води, които го заобикаляха.

— Това, господа, е Исла Десоласион.

Макфарлън се вгледа по-внимателно със смесица от любопитство и растящо вълнение. Едничък сноп светлина се движеше над отвратителните скали и ту изчезваше, ту се появяваше, следвайки капризите на обгръщащата ги мъгла. Огромни вълни се разбиваха о каменистите брегове. Забеляза в северния край на острова двуострата скала на разцепен вулканичен кратер. В централната долина се извиваше дълбок глетчер, чийто леден център бе като полиран от вятъра: тюркоаз на фона на чернобелия пейзаж.

След малко заговори Лойд:

— Ей Богу, ето го! Нашият остров, Ели, на края на света. Нашият остров. И моят метеорит.

Чуха зад гърба си странен, тих кикот. Макфарлън се обърна и видя Пъпъп, който бе мълчал по време на целия разговор; сега той бе закрил уста с тънките си пръсти.

— Какво има? — попита остро Лойд.

Ала Пъпъп не отговори, а продължи да се смее, отстъпвайки с поклони назад, тътреше се към вратата, а пронизващите му черни очи продължаваха да фиксират Лойд.