Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (27)

26.
Исла Десоласион
14:15

След топлината на бараката вятърът навън режеше като с нож. Макфарлън трепереше, докато следваше Амира към склада и си мислеше с копнеж за сухата жега на Калахари.

Контейнерът бе по-дълъг и по-широк от останалите, мръсен отвън, чист и просторен — вътре. В полумрака меко светеха монитори и подредени по лавиците диагностични уреди, захранвани от главния генератор в съседната барака. Амира отиде до голяма метална маса, върху която имаше сгънат триножник и високоскоростна, преносима сонда. Ако не бе кожената й презрамка, Макфарлън никога не би рекъл, че е особено „преносима“. Изглеждаше като базука от двайсет и първи век.

Амира я потупа нежно.

— Как да не си пада човек по тези високотехнологични играчки, предназначени да трошат разни неща? Погледни тази хубавица. Виждал ли си нещо подобно?

— Не и толкова голяма.

Макфарлън видя как умело я разглоби и прегледа частите й. Доволна, тя я събра с щракване, пъхна щепсела накрая на дебелия кабел в контакта и провери машината.

— Виж само това. — Тя вдигна дълъг, жесток на вид метален, кух вал, издут в единия си край и с малки топчици като на бухалка. — Десет карата изкуствени диаманти само в това парче.

Тя натисна един бутон и електронният патрон се освободи с изщракване. Преметна сондата през рамо, изсумтя, натисна спусъка й и помещението се изпълни с дълбоко, гърлено ръмжене.

— Време е да пробием една дупчица — рече ухилена.

Излязоха от склада с екипировката и тръгнаха в полумрака. Макфарлън развиваше кабела подире й. Над изкопа с оголения метеорит бе издигната невзрачна на вид барака, която го скриваше от погледа. Вътре набор халогенни лампи къпеше плиткия изкоп в хладна светлина. Глин вече стоеше на ръба на изкопа и се взираше в него, в едната си ръка държеше радиостанция; дребната му фигура се открояваше релефно на светлината.

Застанаха до Глин досами изкопа. Облян от светлина, метеоритът под краката им грееше почти ален на цвят — като прясна рана. Амира свали ръкавиците си, взе триножника от Макфарлън, бързо нагласи краката му и монтира сондата в леглото й.

— Това нещо притежава страхотна смукателна система — рече тя и посочи колектора под машината. — Изсмуква всяка прашинка. Дори металът да е отровен, това няма да има значение.

— Въпреки това ще евакуираме района — рече Глин, който вдигна радиостанцията и заговори бързешком. — И, не забравяйте, стойте на достатъчно разстояние. И не го пипайте.

Даде знак на работниците да излязат.

Макфарлън наблюдаваше как Амира включи захранването, провери индикаторните лампички отстрани на сондата и сръчно я позиционира над метеорита.

— Изглежда така, сякаш си го правила и преди — отбеляза той.

— Адски прав си. Ели ме накара да повторя тази процедура десетина пъти.

Макфарлън погледна Глин.

— Тренирали сте го, така ли?

— Всяка стъпка — отвърна Амира, извади голямо устройство за дистанционно управление и започна да го калибрира. — И не само това. А всичко. Той планира всичките ни проекти като нахлуване във вражеска територия. Денят „Д“^[1]. Скъсваш си задника от тренировки, защото ще разполагаш с възможността само на един опит с истинското нещо. — Тя се отдръпна назад и духна в дланите си. — Боже мой, да беше видял огромната желязна топка, която Ели ни караше да изкопаваме отново и отново и да я търкаляме през всякакви препятствия. Наричахме я „Голямата Берта“^[2]. Ох, как само я намразих тази проклета скала.

— И къде правихте всичко това?

— В ранчото „Бар Крос“, близо до Боузмън, Монтана. Да не би да си мислил, че това ще ни е първи опит?

След като дистанционното бе калибрирано и сондата — позиционирана над големия метеорит, Амира се обърна към една кутия наблизо и отвори капака й. Извади малка метална кутийка, дръпна отварачката й и — като се държеше максимално назад — я обърна над метеорита. От нея потече черна, лепкава течност, която се разля върху червената повърхност в плътен слой. С малка четчица тя положи остатъка върху края на диамантения резец. След това бръкна отново в кутията, извади тънък лист гума и внимателно го притисна върху лепилото.

— Ще изчакаме малко да залепне — обясни тя. — Не бихме искали дори и най-фина прашинка метеоритен прах да излети във въздуха.

Затършува в джобовете си, извади цилиндърчето с пурата, видя израженията на Глин и Макфарлън, въздъхна и започна да чопли фъстъци.

Макфарлън поклати глава.

— Фъстъци, бонбони, пури. Какво още вършиш, което майка ти не би одобрила?

Тя го погледна.

— Горещ маймунски секс, рокендрол, екстремно спускане със ски и високи залози на блекджак.

Макфарлън се засмя. Сетне попита:

— Боиш ли се?

— Не толкова се боя, колкото съм невероятно възбудена. А ти?

Макфарлън се замисли за миг. Стори му се, че почти си бе позволил да се възбуди; да свикне с идеята, че това, в крайна сметка, бе нещото, което бе търсил през всичките тези години.

— Да — отвърна той. — Възбуден съм.

Глин извади златния си джобен часовник, отвори с щракване капачето му и го погледна.

— Време е.

Амира се върна при сондата и нагласи някакъв циферблат. Затвореното пространство на бараката започна да се изпълва с ниско ръмжене. Провери насочването на резеца, след това отстъпи назад, без да престава да задава параметри с дистанционното. Ръмженето се извиси до висок вой. Тя завъртя миниатюрната ръчка на дистанционното и въртящият се резец послушно се спусна, след което се върна обратно.

— Всичко е точно — рече тя и погледна Глин.

Той бръкна в отворената кутия, извади три респиратора, подхвърли по един на Макфарлън и Амира.

— Сега ще излезем навън и ще работим с дистанционното.

Макфарлън наложи респиратора на главата си, нагласи студената гума около челюстите си. Без качулка вятърът свирепо свиреше покрай ушите и във врата му. От вътрешността на бараката долиташе ясно ядният като на стършел вой на работещата на празен ход сонда.

— По-назад — рече Глин. — Минимална дистанция трийсет и пет метра.

Отстъпиха от бараката. Снегът се виеше във въздуха, превръщаше терена в мътнобяло море.

— Ако това там се окаже космически кораб — рече Амира с приглушен от маската глас, — някой вътре може много да се ядоса, когато господин Диамантена глава надникне там.

Бараката едва се виждаше през снега, отворената врата изглеждаше като замъглен бял правоъгълник в сивеещата вихрушка.

— Всичко е готово.

— Добре — изсумтя Глин. — Пробивай през запечатката. Ще спрем на един милиметър дълбочина от повърхността на метеорита, за да проверим за изтичане на газ.

Амира кимна, насочи дистанционното с пръсти върху ръчката. Воят се усили за миг, след това изведнъж утихна. Минаха няколко секунди.

— Странно, изобщо не напредвам — рече Амира.

— Вдигни сондата.

Амира дръпна ръчката назад, воят отново се усили и се установи на постоянни обороти.

— Изглежда наред.

— Обороти в минута?

— Дванайсет хиляди.

— Увеличи до шестнайсет и спусни отново.

Воят се засили. Макфарлън долови как след малко той отново стана по-приглушен. Чу се остър стържещ звук, а после — нищо.

Амира гледаше малкото екранче от течни кристали на дистанционното: червените числа изпъкваха ярко на фона на черната му кутия.

— Спря — рече тя.

— Имаш ли представа защо?

— Изглежда загрява, може би нещо не е наред с мотора. Но всички вътрешни параметри бяха проверени.

— Издигни я и я остави да се охлади. След това увеличи въртящия момент и спусни отново.

Зачакаха, докато Амира се занимаваше с дистанционното. Макфарлън не откъсваше очи от отворената врата на бараката. След малко Амира изсумтя нещо на себе си и бутна отново миниатюрната ръчка напред. Воят се възстанови, този път по-гърлен. А после изведнъж височината му намаля, след като резецът захапа.

— Отново загрява — рече Амира. — Проклето нещо!

Стиснала зъби, тя бутна рязко ръчката напред.

Височината на воя отново се промени рязко. Последва остър шум като от разкъсване, след това от вратата проблесна мътножълта светлина. Последва я силно пращене, после — второ, доста по-слабо. А сетне всичко утихна.

— Какво стана? — попита остро Глин.

Амира го погледна, намръщена зад маската на респиратора си.

— Не знам.

Направи импулсивна крачка към бараката, но Глин протегна ръка и я спря.

— Не. Рейчъл, първо установи какво се е случило.

С тежка въздишка Амира отново се зае с дистанционното.

— Показва сума глупости, които не съм виждала досега — рече тя, докато превърташе данните от дисплея. — Чакай, ето нещо. Казва „Грешка, код 47.“ — Вдигна глава и изсумтя. — Страхотно. А наръчникът сигурно е в Монтана.

Досущ като във фокус, в дясната ръкавица на Глин се появи малка брошурка. Той я прелисти. Сетне спря изведнъж.

— „Грешка, код 47“ ли каза?

— Аха.

— Невъзможно.

Последва кратка пауза.

— Ели, мисля, че никога не съм те чувала да употребяваш тази дума — отвърна Амира.

Глин вдигна глава от наръчника — изглеждаше съвсем като непознат в арктическото си яке и маската си на главорез.

— Сондата е изгоряла.

— Изгоряла ли? При всичките онези нейни конски сили мощност? Не мога да повярвам…

Глин мушна наръчника в гънките на якето си.

— Повярвай.

Гледаха се един другиго, а снежинките се виеха около тях.

— Но това може да стане, само ако метеоритът е по-твърд от диамант — каза Амира.

Вместо да отговаря, Глин просто закрачи към бараката.

Въздухът вътре бе изпълнен с мириса на изгорена гума. Сондата бе обвита от дим, дисплейчетата по нея бяха тъмни, долната й част — обгорена.

— Изобщо не отговаря — рече Амира, подавайки командите си ръчно.

— Навярно са се повредили изключвателите — предположи Глин. — Извади ръчно резеца.

Макфарлън видя как сантиметър по сантиметър голямото устройство се издигаше в лютивия дим. Когато резецът най-сетне влезе в полезрението му, той видя как назъбения му допреди малко връх се бе превърнал в грозно, кръгло парче метал — стопено и изгорено.

— Господи — простена Амира. — Това беше резец с диамантено-карборунден накрайник за пет хиляди долара!

Макфарлън погледна Глин, наполовина обгърнат от виещия се пушек. Погледът му не бе върху резеца, а сякаш съзерцаваше нещо в далечината. Той разкопча респиратора си и го свали.

Вятърът се надигна изведнъж, затръшна вратата, пантите изскърцаха, а бравата се строши.

— Сега какво ще правим? — попита Амира.

— Ще отнесем това в „Ролвааг“ за щателно изследване — отвърна Глин.

Амира се обърна към сондата, изражението на Глин не бе изгубило и частица от сдържаността си.

— А е време да вземем с нас и още нещо — добави тихо той.