Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (85)

84.
Протока Дрейк
19:55

Макфарлън се държеше с все сила за осигурителните въжета на спасителната лодка, която се носеше по високите върхове и дълбоките долини на обърканото вълнение. Рейчъл стискаше здраво ръката му. Последните двайсет минути преминаха в ужасяваща бъркотия: неочакваното напускане на мостика от Бритън; поемането на командването от Хауъл и заповедта му да напуснат кораба; събирането им на лодъчната палуба и мъчително трудното спускане на лодките в беснеещите вълни. След напрегнатите часове преследване, борба с бурята и с метеорита, тази последна бедствена ситуация възникна тъй бързо, че изглеждаше нереална. Огледа се за първи път в лодката. Със затворения корпус, малък входен люк и още по-малки илюминаторчета, тя напомняше уголемено торпедо. На руля беше Хауъл, той управляваше и двигателя; вътре бяха Лойд и около двайсетина членове на екипажа, включая пет-шест души, чиято лодка се бе откъснала от балките при спускането й и които бяха измъкнати от ледените вълни.

Макфарлън стисна още по-здраво въжето, тъй като лодката падна свободно от високо, удари се с трясък и рязко дръпна напред. Вместо да оре вълните като „Ролвааг“, дългата двайсетина метра лодка подскачаше върху тях като коркова тапа. Смайващите пропадания и мъчителните изкачвания по водните стени бяха изнурителни и всяваха ужас. Всички бяха мокри до кости, а онези, които бяха измъкнати от морето, забеляза Макфарлън, лежаха в безсъзнание. Брамбъл, слава Богу, също беше тук и се грижеше за тях, доколкото можеше.

Един офицер на носа укрепваше провизиите и спасителното имущество. Във водата под краката им се търкаляха и плуваха отломки. Всички страдаха от морската болест, а някои повръщаха неспирно. Никой от екипажа не говореше, всички изпълняваха задълженията си мълчешком. Здраво затвореният корпус на спасителната лодка ги защищаваше от външно влияние. Но Макфарлън виждаше как страхотните вълни безмилостно блъскат лодката.

Хауъл най-сетне се обади, гласът му прозвуча прегракнало във воя на вятъра и вълните. Държеше пред устните си преносима радиостанция, ала говореше толкова високо, че всички можеха да го чуят.

— До всички лодки, чуйте ме! Единственият шанс е да се насочим към ледения остров на югоизток и да изчакаме откъм подветрения му бряг бурята да стихне. Дръжте курс две-нула-нула, десет възла скорост и поддържайте непрекъснато визуален контакт. Активирайте аварийните радиоубуйове.

Трудно бе да се определи дали вървят нанякъде, но луната се бе появила отново — и от време на време Макфарлън зърваше през малките овални прозорчета слабите светлинки на другите две спасителни лодки, които се носеха по разпенените вълни, опитвайки се да не се изгубят из поглед. Когато се издигнеха на гребена на страховитите вълни, можеше още да види и „Ролвааг“ на около половин миля зад гърба им, клатеше се напред-назад сякаш на забавен каданс, аварийните му светлини ту изгасваха, ту светваха. Нито една лодка не бе спусната повече, след като тяхната флотилия от три „торпеда“ пое по пътя си преди броени минути. Не можеше да откъсне поглед от гигантския кораб, потънал в смъртоносната прегръдка на бурята.

Поредната голяма вълна се опита да повдигне танкера, ала този път „Ролвааг“ не помръдна, сякаш нещо го теглеше отдолу. Фронтът на вълната го накреняваше все повече и повече, а когато гребенът й се разчупи в пяна над него, корабът бавно полегна на борд. Макфарлън погледна Лойд. Бе извърнал изнуреното си лице и от „Ролвааг“, и от Макфарлън.

Ново подхвърляне; вълните заляха изцяло лодката; след това тя с мъка изплава и се закатери нагоре. Макар самият той да искаше също да извърне очи, Макфарлън усети как погледът му отново бе привлечен от големия кораб. Той все още лежеше неподвижен на хълбок. Дори когато гребенът на вълната отмина, той продължи да хлътва, повлечен все по-надолу и по-надолу от неизбежната тежест в търбуха си. Иззад оттеглящата се вълна надникна кърмата му и замрелите винтове. Далечен писък прониза рева на бурята. А след това носът и кърмата се отделиха и се издигнаха в кипналите в бяла пяна вълни. Проблесна дълбока, силна синя светлина, толкова ярка, че сякаш подпали морето отдолу и го обагри в неземно сияние. Огромен стълб пара разкъса повърхността на морето и се издигна като гъба; в горната си част се раздели на няколко шипа, които прободоха нощното небе. В този миг лодката потъна във водовъртежа на вълните, който скри ужасяващата гледка. След като тя изплава отново, вълните бяха тъмни и пусти. Корабът бе изчезнал.

Макфарлън се облегна назад; трепереше, повдигаше му се. Не посмя да погледне към Лойд. Глин, Бритън, три дузини хора от екипажа и работници от ЕИР бяха потънали с кораба… метеоритът, поел към дъното на две мили под тях… Той затвори очи и стисна по-здраво треперещата Рейчъл. Никога досега не бе усещал такъв студ, такова отчаяние, никога през живота си не бе изпитвал подобен страх.

Рейчъл прошепна нещо нечленоразделно и се наведе към него.

— Какво е това?

Тя му подаваше нещо.

— Вземи го — произнесе. — Вземи го.

В ръцете й бе компактдискът, който съдържаше данните от тестовете на метеорита.

— Защо? — попита той.

— Искам да го запазиш. Завинаги. Там са отговорите, Сам. Обещай ми, че ще ги откриеш.

Той мушна диска в джоба си. Това бе всичко, което им беше останало: неколкостотин мегабайта данни. Метеоритът бе изгубен завинаги за света; той вече бе погребан дълбоко в абисалната тиня на океанското дъно.

— Обещай ми — помоли отново Рейчъл.

Говорът й бе завален, сякаш бе упоена.

— Обещавам.

Той я притисна по-близо до себе си, усети топлината на сълзите й, които се стичаха върху ръцете му. Метеоритът бе изчезнал. Толкова хора бяха загинали. Но те двамата оцеляха, щяха да оцелеят завинаги.

— Заедно ще намерим отговорите — рече той.

Разчупващата се вълна се стовари върху лодката и я хласна встрани. Паднаха върху пода. Макфарлън чу как Хауъл крещи някаква команда в мига, в който още една сриваща се вълна връхлетя лодката, избута я странично и едва не я обърна. Лодката се изправи с трясък.

— Ръката ми! — изкрещя някакъв мъж. — Счупих си ръката!

Макфарлън помогна на Рейчъл да се върне върху тапицираната пейка и да се улови за въжените перила. Около тях ревяха вълните, които ги погребваха в пазвите си, а понякога лодката изцяло се потапяше под тях.

— Колко още остава? — извика някой.

— Две мили — отвърна Хауъл, който с мъка удържаше лодката на курса. — Приблизително.

Тежкият вятър обливаше илюминаторите с пръски и бе възможно само от време на време да зърнат черната нощ навън. Лактите, коленете и раменете на Макфарлън го боляха от блъскането о борда и тавана на малката лодка. Чувстваше се като топка за пинг понг в барабана на перална машина. Беше толкова студено, че изобщо не усещаше ходилата си. Реалността започна да се размива. Спомни си лятото, което бе прекарал край едно езеро в Мичиган. Седеше с часове на плажа, потопил крака в плиткото. Но водата никога не е бивала толкова студена… Забеляза, че нивото на ледената морска вода на дъното на лодката се повишава.

Взря се през малкото прозорче. Видя на неколкостотин метра светлините на другите две лодки, които подскачаха и се люлееха в морето. Понякога голяма вълна се сриваше върху тях и те с мъка си пробиваха път в нея, подмятани диво, кърмчиите се мъчеха да предотвратят преобръщането, а винтовете виеха лудо, изскочили извън водата. Гледаше, смазан от умора и страх описващите невероятни дъги антени, полукръговете на десетгалоновите резервоари за вода, които се блъскаха зад кърмата.

И тогава една от лодките изчезна. В един миг беше там, ходовите й светлини премигваха, докато се гмурваше в поредната вълна, а в следващия миг вече я нямаше; светлинките изчезнаха тъй рязко, сякаш някой ги бе изгасил с ключ.

— Изгубихме сигнала на радиобуя на лодка номер три, сър — докладва офицерът, който стоеше на носа на лодката.

Макфарлън усети как главата му се отпусна върху гърдите. Кой бе в тази лодка? Гарса? Стоунсайфър? Мозъкът му отказваше да работи повече. Част от него се надяваше те да потънат също тъй бързо; копнееше за бърз край на тази агония. Водата на дъното на лодката ставаше все по-дълбока. Той смътно осъзна, че потъваха.

А сетне вълните започнаха да утихват. Лодката все още се люлееше и подскачаше, но безкрайната процесия от водни планини под тях престана и вятърът постихна.

— Намираме се откъм подветрената страна на острова — рече Хауъл.

Косата му бе сплъстена на тънки кичури, униформата под щормовото облекло — прогизнала. Кръвта се смесваше с вода в розови ручейчета, които се стичаха по лицето му. Ала въпреки това, когато заговори, дрезгавият му глас бе твърд. Отново вдигна радиостанцията.

— Внимание всички! И двете лодки поемат бързо вода. Няма да останат дълго на вода. Имаме само един избор — да се прехвърлим с колкото е възможно повече припаси на ледения остров. Ясно ли е?

Малцина в лодката повдигнаха глави; това сякаш не интересуваше повечето от тях. Слабият лъч на лодъчния буй пробяга по ледения блок.

— Пред нас има малка ледена издатина. Ще насочим лодките право към нея. Люис на носа ще подаде на всекиго част от запасите и ще ви извежда по двама. Ако паднете във водата, измъквайте се веднага — студът ще ви убие до пет минути. Хайде сега, разпределете се по двойки.

Макфарлън притегли Рейчъл към себе си, след това се обърна и погледна Лойд. Този път той отвърна на погледа му — очите му бяха тъмни, кухи, обсебени.

— Какво направих? — прошепна дрезгаво той. — О, Боже мой, какво направих?