Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (57)

56.
„Алмиранте Рамирес“
3:55

На малко повече от миля разстояние команданте Валенар крачеше на своя мостик. Беше неотоплен и, както той го предпочиташе — населен с минимален брой хора от екипажа. Взираше се през предните стъкла към корабния кастильо — бака. Не виждаше нищо през изтъняващата мъгла. След това изведнъж се обърна към офисиала де гуардия ен ла мер, старши помощник-командира, който стоеше до нишата на радара. Наведе се иззад рамото му и погледна екрана на насочения напред инфрачервен радар. „Подписът“ на танкера не му показваше нещо, което още да не знаеше, не отговаряше на нито един от въпросите му. Защо корабът оставаше още привързан към брега? При надвисналата буря ставаше все по-опасно да бъде там. Дали не се опитваха да преместят метеорита до кораба? Не — преди да се спусне мъглата той наблюдаваше безплодните им усилия във вътрешността на острова. Дори и сега можеше да чуе трескавото бумтене на машините. А и бъбренето по радиостанцията на брега продължаваше. И все пак, изглеждаше глупаво да поставят кораба под заплаха, като го държат привързан към брега. А онзи мъж Глин в никакъв случай не беше глупак.

Тогава какво ставаше?

Преди време над воя на вятъра бе дочул силния бумтеж на витлата, когато наблизо увисна вертолет, кацна, а после отлетя. Чуха се експлозии наблизо — много по-слаби от онези на острова, но очевидно някъде в близост до кораба. Или може би на самия кораб. Дали бе възможен някакъв инцидент на борда? Дали имаше жертви? Дали Тимер не се бе сдобил с оръжие, за да опита да избяга?

Извърна се от остарелия зелен екран и се взря напрегнато в мрака. Стори му се, че вижда проблясване на светлинки през развелите се парцали на мъглата и лапавицата. Премигна, стисна очи и погледна отново. Светлинките бяха изчезнали. Вятърът връхлиташе кораба, свиреше и виеше. Валенар бе чувал тези звуци и преди. Това бе пантеонеро.

Вече бе пренебрегнал няколко заповеди да се върне в базата — всяка от които бе по-настоятелна от предишната. Да се върне му нареждаха корумпирани, подкупни служители. Но, Пресвета Дева Марийо, в крайна сметка те щяха да му бъдат благодарни.

Усещаше движението на кораба върху тежката вълна — държеше се като коркова тапа, което никак не му харесваше. Котвените вериги върху некартираната подводна козирка държаха — това бе най-добрата котвена стоянка, единствената в протока Франклин.

Но какво ставаше?

Не възнамеряваше да чака до обяд, за да получи отговор за Тимер. Още на зазоряване щеше да изстреля няколко снаряда високо в носа им — не и да потопява кораба, разбира се, но достатъчно, за да го повреди и да привлече вниманието им. След това щеше да предяви ултиматума си: или предавате момчето, или умирате.

Нещо проблесна в разпръскващите се вълма мъгла. Взря се, приближил лице до стъклото. Ето ги отново: светлини, не ще и съмнение. Напрегна се да види по-добре в мрака. Мъглата и лапавицата постепенно отминаваха и той отново ги видя — за миг, а после — и още веднъж. А сега вече очертанията на големия кораб изплуваха в разсейващия се мрак. Вдигна бинокъла си и корабът изчезна. Изруга, взрян в тъмнината. А после отново зърна светлините — сега вече само една, много слаба светлинка.

Онези негодници бяха затъмнили кораба.

Какво криеха?

Отстъпи назад, хвърли поглед на инфрачервения екран, опита се да намери някакъв смисъл в размазаното зелено петно. Предусещаше, че нещо предстоеше да се случи. Може би вече беше време да действа.

Обърна се към помощник-боцмана.

— Вдигни по тревога главния кубрик.

Помощникът се наведе над микрофона на вътрешнокорабната уредба.

— Главен кубрик, главен кубрик, всички да заемат бойните си постове.

Зави сирената за тревога. Почти мигновено на мостика се появи и отдаде чест командирът на частта за управление на боя.

Валенар отвори едно шкафче и извади доста обемния апарат за нощно виждане, съветско производство. Нагласи очилата на главата си, пристъпи към прозорците и погледна отново навън. Руската технология не бе тъй добра, като на устройствата, произвеждани от американската ITT, но пък руският уред не бе толкова скъп. Погледна към танкера.

През окулярите танкерът се виждаше по-ясно. По палубата се щураха някакви хора, определено се готвеха за отплаване. Но най-смущаващо бе, че те се суетяха около отворения голям товарен люк в средата на палубата. Нещо стърчеше от него; нещо, което Валенар не можеше да види ясно.

Докато наблюдаваше, току над отворения люк избухна малка, но ослепителна експлозия. Този уред за нощно виждане от второ поколение не бе снабден с предпазна система за изключване при свръхсилна светлина. Валенар залитна назад, сграбчи очилата, свали ги и разтърка очи, ругаейки.

— Прицел по уреди — извика той на тактическия офицер. — Да не се използват стомилиметровите оръдия, докато не наредя.

Последва леко колебание.

Макар пред очите му още да плуваха ярки петна, Валенар се обърна рязко към командира на бойната част.

— Слушам, сър — долетя отговорът му. — Прицел по уреди. Данните се прехвърлят към оръжейните системи.

Валенар се обърна към офицера на руля.

— Подгответе се за вдигане на котва.

— Слушам, да се приготвим за вдигане на котвата.

— Как сме с горивото?

— Петдесет и пет процента, сър.

Валенар затвори очи, за да помогне на болезнения блясък да утихне. Извади от джоба си пура и употреби цели три минути, за да я запали. След това се обърна отново към прозорците.

— Американският кораб се движи — докладва вахтеният офицер, надвесен над радара.

Валенар дръпна бавно от пурата. Крайно време беше. Може би в крайна сметка щяха да се закотвят в по-безопасни води, в подветрената част на протока. Биха могли да изчакат бурята там.

— Отделя се от скалата.

Валенар чакаше.

— Завива… Сега е по пеленг нула-осем-пет.

Това не бе курс към подветрените води на протока. Валенар продължи да изчаква, но усети как внезапен, вледеняващ страх сковава сърцето му. Минаха пет минути.

— Все още по пеленг нула-осем-пет, увеличават скоростта до четири възела.

— Продължавайте да следите курса му — рече той.

Страхът го овладя още по-силно.

— Целта завива, скорост пет възла, пеленг едно-едно-пет, едно-две-нула, едно-две-пет…

„Твърде бързо се ускорява за танкер“, помисли си той. Но нямаше никакво значение какви бяха двигателите на огромния кораб; физически бе невъзможно той да изпревари един разрушител.

Извърна се от прозорците.

— Прицел пред мачтата на бака, над водолинията. Искам корабът да бъде осакатен, а не — потопен.

— Целта се движи с пет възла, задържа се на курс едно-три-пет.

„Насочва се към открито море“, помисли си той. „Значи край — Тимер е мъртъв.“

Касео, командирът на частта за управление на боя, докладва:

— Продължаваме да следим целта, сър.

Валенар се опитваше да запази спокойствие, да бъде силен; да не се разкрива пред хората около себе си. А сега повече от всякога се нуждаеше от яснота на мисълта.

Свали пурата, облиза пресъхналите си устни.

— Готови за стрелба — заповяда той.