Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (55)

54.
„Ролвааг“
02:50

Лойд крачеше неспокойно в затъмнения кабинет на палубата под мостика — яростен като затворен в клетка звяр. Вятърът се бе усилил и през няколко минути поривите атакуваха кораба с такава сила, че кърмовите прозорци се огъваха и потракваха в рамките си. Лойд обаче не забелязваше това.

Спря се за миг, след това се взря през отворената врата на личния си кабинет към всекидневната до него. Стените и другите плоскости бяха осветени от слабото червеникаво аварийно осветление. Върху стената от телевизионни екрани, тъмна и безжизнена, проблясваха безшумно стотици негови подигравателни изображения.

Той се завъртя разтреперан на място. Щеше да се пръсне от яд, скъпата му риза щеше да се спука по шевовете. Това бе невъобразимо. Глин — човек, на когото той плащаше триста милиона долара — го бе изгонил от мостика на собствения му кораб. Бе изключил захранването на апартамента му, беше го оставил глух, ням и сляп. Трябваше да се погрижи за някои неща в Ню Йорк — критично важни дела. Наложеното мълчание му струваше маса пари. А имаше и нещо друго; нещо, което бе още по-болезнено от парите. Глин го бе унизил пред корабните офицери на мостика и пред неговите собствени хора. Лойд можеше да прости много неща, но това никога нямаше да прости. Палмър Лойд бе укротявал само с един поглед президенти, министър-председатели, шейхове, индустриални шефове и мафиотски босове. Но този мъж бе по-различен.

В изблик на ярост той ритна един от фотьойлите и го запрати в ъгъла. А след това рязко се извърна и се заслуша напрегнато.

Воят на вятъра, далечното бръмчене на машините във фалшивия рудник, си продължаваха както и преди. Ала имаше друг, постоянен шум, който Лойд в яростта си не бе доловил веднага. Ето го пак: стакатото на експлозия. Беше много близо; всъщност — на кораба, защото можеше да усети как палубата потреперва леко под краката му.

Изчака в полумрака с напрегнати мускули, любопитството сега се бореше с яростта му. И ето го отново: шумът от експлозия, последвано от потреперване.

На главната палуба ставаше нещо.

Той бързо излезе от всекидневната, мина по коридора и влезе в централния апартамент. Тук секретарите и помощниците му седяха неловко всред замлъкналите телефони и помръкналите компютърни екрани и разговаряха тихо. Разговорите им секнаха, когато той прекоси дългото пространство с нисък таван. Пенфолд безшумно се измъкна от сенките и го дръпна леко за ръкава. Лойд го отблъсна, мина покрай затворените врати на асансьорите и отвори звукоизолиращата врата, която водеше към личния му апартамент. Мина през стаите към предната преградна стена на надстройката. Изтри кондензиралата се влага от един финестрин с ръкава на сакото си и надникна навън.

Под него палубата приличаше на разбунен кошер. Работниците укрепваха палубната екипировка, проверяваха стоперите, задрайваха люкове — правеха последните трескави приготовления за пътуване по море. Но онова, което привлече вниманието му бе странната кула, която се издигаше от танка. Беше по-ниска отпреди, всъщност дори — далеч по-ниска. Беше обгърната с пара и дим, които се смесваха с мъглата, за да образуват облаци, които се носеха по палубата в някакъв забавен балет. Докато гледаше, се чу поредното та-та-та-та на експлозиите. Метеоритът се смъкна леко надолу и корабът отново потрепери. Група работници забърза напред и разчисти натрупалите се отломки, преди да прозвучи следващата експлозия.

Сега разбра какво бе имал предвид Глин като говореше за „контролирания провал“ за кулата. Взривяваха я — къс по къс. И докато гледаше, Лойд схвана, че това бе най-добрият — а може би и единственият — начин да се натовари нещо толкова тежко в танка. Дъхът му секна от блестящото и дръзко решение.

При тази мисъл по тялото му пробяга нов гневен спазъм. Ала Лойд затвори очи, обърна се, пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

Глин му бе казал да не идва; Макфарлън му бе казал да не идва. Ала той бе дошъл, въпреки всичко. Също както като скочи върху метеорита, когато го бяха разкрили за първи път. Помисли си за онова, което се бе случило с мъжа на име Тимер и потрепери.

Може би идването му тук, под насочените оръдия, не бе най-доброто решение. Беше импулсивно, а Лойд познаваше добре себе си, за да знае, че обикновено не бе импулсивен човек. Но реакцията му бе твърде близка до импулсивната: бе приел всичко твърде лично. Дж. П. Морган веднъж бе казал: „Ако много силно желаеш нещо, няма да успееш да се сдобиеш с него.“ Винаги се бе съобразявал с тази философия: никога не се боеше да се откаже от някоя сделка, колкото и изгодна да изглеждаше. Най-ценното му качество на бизнесмен бе способността да пасува и с каре аса в ръка. А сега, за първи път в живота си, той бе получил такива карти, с които не искаше да пасува. Беше влязъл в играта и щеше да играе до край — или ще спечели, или ще изгуби.

Лойд се улови, че водеше необичайна за него битка: борба да успокои мисленето си. Той смяташе, че не бе направил 34 милиарда чрез неразумни или подчинени на моментни изблици действия. Винаги бе избягвал да подлага на съмнение решенията на наетите от самия него професионалисти. В този ужасен момент на унижение, поражение и самооценка, той разбра, че може би Глин наистина бе действал в защита на неговите собствени интереси, като го отпрати от мостика и го отряза от външния свят. Но самата мисъл за това отново предизвика вълна на ярост. За собствените му интереси или не, но този мъж бе арогантен и си позволяваше твърде много. Спокойствието на Глин, невъзмутимостта му, присвояването на лидерството вбесяваха Лойд. Беше унизен пред всички и никога нямаше да забрави или да прости това. Когато всичко свършеше, щеше потърси сметка на Глин — и финансово, и във всяко друго отношение.

Ала първо трябваше да откарат метеорита оттук. И Глин изглеждаше единственият човек, който можеше да направи това.