Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (7)

6.
Ню Йорк сити
4 юни, 11:45

Лендроувърът се носеше по Уест стрийт, изображенията на хлътналите пирсове по река Хъдсън проблясваха по стъклата му, а небето над Джърси сити на обедното слънце бе с цвят на убита сепия. Макфарлън натисна силно спирачките, след това зави, за да избегне удара с едно такси, което пресичаше трите платна, за да не пропусне клиент. Но тези му движения бяха спокойни и машинални. Мислите му бродеха твърде далеч.

Спомняше си онзи следобед, когато падна метеоритът Сарагоса. Тъкмо бе завършил гимназия, нямаше работа, нито планове за такава, и бродеше из Мексиканската пустиня, мушнал томче на Карлос Кастанеда в задния си джоб. Слънцето бе вече ниско и той се канеше да потърси място, където да опъне спалната си постелка. Изведнъж ландшафтът около него се освети ярко, сякаш слънцето бе изскочило иззад надвиснали облаци. Ала облаци нямаше, небето бе напълно ясно. Той застина на място. Върху пясъчния терен пред него се появи втора негова сянка: отначало издължена и неясна, тя бързо се скъсяваше. Долови нещо като песен. А след това се чу силна експлозия. Падна на земята, помисли си, че имаше земетресение, ядрен взрив или че е дошъл Армагедон^[1]. Чу се трополенето на дъжда. Само че не беше дъжд: бяха хиляди малки камъчета, които валяха около него. Взе едно от тях: малко сиво камъче, покрито с черна корица. Все още съдържаше в себе си дълбокия мраз на далечния космос, въпреки огненото си спускане през атмосферата.

И докато гледаше това парченце, дошло от космоса, той изведнъж проумя какво би искал да прави през останалия си живот.

Ала това бе преди много години. Сега се опитваше да мисли колкото е възможно по-малко за онези дни на идеализъм. Погледът му се отклони към заключеното куфарче на седалката до него, в което бе опърпаният дневник на Нестор Масънкей. Опита се да мисли по-малко и за него.

Светофарът светна зелено и той зави в тясна еднопосочна улица. Това бе месарският район, свит в най-далечния ъгъл на Уест Вилидж. Вратите на стари складове зееха широко отворени и яки мъжаги внасяха и изнасяха от камионите разфасовано месо. В далечния край на улицата, сякаш за да се възползват от близостта си до това място, имаше няколко ресторанта с имена като „Горещо прасе“ и „Задният двор на чичо Били.“ Гледката бе пълен контраст на изваяната от хром и стъкло главна квартира на „Лойдс холдингс“ на Парк авеню, откъдето идваше. „Чудесно място за седалище на корпорация — помисли си Макфарлън, — особено ако се заминава с фючърси на свински шкембета.“ Два пъти провери адреса, записан на листчето върху таблото.

Намали, след това бавно паркира лендроувъра в дъното, до един склад. Изгаси двигателя, излезе на влажния, пропит с миризма на месо въздух, и се огледа. На половин пресечка по-нататък бе спрял боклукчийски камион, който преживяше тежко товара си. Дори и от разстояние го лъхна мирисът на зеления бълвоч, който се стичаше по задната му броня. Това бе вонята, уникална за боклукчийските камиони в Ню Йорк; който я е подушил веднъж, никога повече не я забравя.

Пое дълбоко дъх. Срещата още не бе започнала, а се усещаше вече напрегнат, съпротивителните му сили нарастваха. Чудеше се какво бе разказал Лойд за него и за Масънкей на Глин. Нямаше всъщност голямо значение — онова, което не знаеха, щяха да го научат твърде скоро. Клюките се носеха по-бързо и от нашествениците, които търсеше по земята.

Издърпа тежкото куфарче от задната седалка, след това затвори и заключи вратата на лендроувъра. Пред него се издигаше нечистата фасада от началото на века, масивна сграда, която заемаше почти цялото разстояние между двете пресечки. Погледът му пробяга по десетината етажа и се спря върху табелата с надпис „Прайс и Прайс, разфасовка на свинско, инк.“ Боята бе изличена от времето. Макар прозорците на долните етажи да бяха зазидани, той видя новата метална дограма и остъкляване на по-горните.

Единственият вход изглежда бе товарният портал. Той натисна звънеца встрани от него и зачака. След няколко секунди се чу тихо изщракване и вратите се отвориха, безшумно движейки се на смазаните си лагери.

Озова се в слабо осветен коридор, който свършваше пред други метални врати, много по-нови, обрамчени с клавиатури за кодове за достъп и сканиращо устройство. Като приближи, вратите се отвориха и през тях пристъпи с атлетична пружинираща стъпка дребен, мургав и набит мъж с анцуг с надпис на Масачузетския технологичен институт. Имаше къса, къдрава, посребрена на слепоочията коса. Очите му бяха тъмни и умни, а самият той излъчваше сърдечност, която не бе никак характерна за бизнесменския дух.

— Доктор Макфарлън? — попита мъжа с дружелюбно изръмжаване и протегна ръка. — Аз съм Мануел Гарса, строителен инженер в ЕИР.

Хватката му бе удивително лека.

— Това ли е седалището на корпорацията? — попита Макфарлън с неодобрителна усмивка.

— Предпочитаме да бъдем анонимни.

— Е, поне не ви се налага да ходите надалеко, ако ви се дояде бифтек.

Гарса се засмя мрачно.

— Не и ако човек го обича алангле.

Макфарлън го последва през отворената врата. Озова се в пещероподобна зала, осветена ярко от халогенни лампи. Цели декари бяха заети от стоманени маси, подредени в дълги, равни редици. Върху тях бяха поставени множество етикирани предмети — купчини пясък, камъни, стопени реактивни двигатели, разкъсани парчета метал. В залата се суетяха техници в лабораторни престилки. Един мина покрай тях, понесъл с бели ръкавици парче асфалт тъй внимателно, сякаш носеше китайска ваза от времето на династията Мин.

Гарса проследи погледа на Макфарлън и после погледна часовника си.

— Разполагаме с няколко минути. Искате ли да ви разведа?

— Защо не? Винаги съм обичал да се ровя из вехтории.

Гарса си проправяше път, кимайки на колегите си. Спря се пред необичайно дълга маса, покрита с усукани черни парчета скали.

— Знаете ли какво представляват?

— Това е пахохо. Чудесни екземпляри. Нещо като вулканични бомби. Вие, момчета, да не строите и вулкан?

— Не — отвърна Гарсия. — Просто взривихме един.

Той кимна към един умален модел на вулканичен остров в далечния край на масата — изцяло завършен, с град, с каньони, с гори и планини. Бръкна под масата и натисна някакъв бутон. Чу се кратко виене, стенещ звук и вулканът започна да бълва лава, която започна да се стича по склоновете и да пълзи към умаленото градче.

— „Лавата“ е специално създадена за случая метилова целулоза.

— Това е далеч по-хубаво от влакчето от детството ми.

— Правителството на една страна от третия свят потърси помощта ни. Спящ вулкан бе изригнал на един от островите им. Езерото от лава се надигало в кратера и било на път да изригне и да се насочи право към този град с шейсетхилядно население. Нашата задача беше да спасим града.

— Странно, не съм чел нищо подобно в новините.

— Изобщо не беше странно. Правителството не искаше да евакуира града. Той е едно от офшорните данъчните райчета. Предимно — пари от наркотици.

— Може би е трябвало да го оставите да изгори — както Содом и Гомор.

— Ние сме инженерна фирма, не ни занимава моралният статус на клиента.

Макфарлън се разсмя, усетил леко облекчение.

— И тъй, как го спряхте?

— Блокирахме ей тези две долини със земни свличания. После пробихме дупка във вулкана с мощни експлозиви и насочихме струята на изригналата лава към другата страна на острова. Използвахме междувременно значителна част от невоенните запаси от семтекс^[2]. Цялата лава се изля в морето и създаде почти хиляда акра нова територия, която нашият клиент би могъл да разработи. Това не можа да го компенсира изцяло за сметката, която му представихме. Но му помогна донякъде.

Гарса продължи нататък. Минаха покрай няколко маси, върху плотовете им стояха парчета от самолетен фюзелаж и стопена електроника.

— Самолетна катастрофа — обясни Гарса. — Бомба на терористи.

След което махна небрежно с ръка.

Когато стигнаха до дъното на залата, Гарса отвори малка бяла врата и поведе Макфарлън през няколко стерилно чисти коридори. Макфарлън можеше да чуе шума на пречистващите въздуха машини; подрънкването на ключове; почувства странния ритмичен шум под краката си.

След това Гарса отвори нова врата и Макфарлън се спря слисан. Пространството пред него бе обширно — високо поне колкото шестетажна сграда и над седемдесет метра дълго. Покрай стените на залата стърчеше истинска гора от високотехнологична екипировка: „батареи“ дигитални камери, кабели категория 5, обширни „зелени екрани“ за прожектиране на визуалните ефекти. До една от стените бяха паркирани половин дузина открити лимузини линкълн от началото на шейсетте години — издължени, с тумбести страни. Във всяка от колите седяха по четири грижливо облечени манекена — по двама на предните, и по двама — на задните седалки.

Средата на огромното пространство бе заета от модел на градско кръстовище, изпълнен с най-големи подробности — включително до работещите светофари. От двете му страни се издигаха фасади на сгради с различна височина. Покрай асфалтовия път се виеше канавка, в която бе монтирана системата за теглене с винчове; единият край на проволката бе завързан за предната броня на друг линкълн, в който също бяха заели местата си четири манекена. Леко нагъната зелена ивица от изкуствени чимове обрамчваше пътя. Той свършваше при надлез, на който стоеше самият Ели Глин с мегафон в ръка.

Макфарлън пристъпи подир Гарса и се спря на тротоара в изкуствената сянка на някакви пластмасови храсти. Нещо в тази сцена му се виждаше странно познато.

Глин вдигна мегафона.

— Трийсет секунди — извика той.

— Синхронизирано със SMPTE и дигитално захранване — произнесе някакъв безплътен глас. — Звук изключен.

Последва вихрушка от отговори:

— На таблото — зелено — обади се отново гласът.

— Всички да се отстранят — нареди Глин. — Включете задвижването и пускайте.

Сякаш навсякъде закипя трескава дейност. Чу се бръмчене и буксирната система тръгна напред, влачейки лимузината покрай канавката. Техниците стояха зад дигиталните камери и заснемаха целия процес.

Наблизо се чу лека експлозия, последвана от още две бързи изгърмявания. Макфарлън се наведе инстинктивно, тъй като разбра, че това бе пушечна стрелба. Никой не изглеждаше разтревожен и той погледна по посоката на шума. Изглежда бе дошъл иззад някакви храсти вдясно. Като се взря по-внимателно в тях, той забеляза две големи пушки, поставени на стоманени триножници. Прикладите им бяха отрязани, а към спусъците им бяха привързани корди.

Едва сега той разбра къде се намираше.

— Площад „Дийли“^[3] — прошепна.

Гарса се усмихна.

Макфарлън пристъпи върху зелената ивица и се взря по-отблизо в пушките. След като проследи накъде сочеха дулата им, той забеляза, че десният манекен на задната седалка се бе килнал на една страна с разтрошена глава.

Глин приближи колата отстрани, огледа манекените, сетне прошепна нещо на човека до себе си и му показа траекторията на куршумите. След което се обърна и тръгна към Макфарлън, а техниците се втурнаха напред, заснемаха и си записваха някакви данни.

— Добре дошли в моя музей, доктор Макфарлън — рече той и раздруса ръката му. — Бих ви бил благодарен, ако отстъпите от тревистото ни хълмче, обаче. В онази пушка има още няколко истински патрона. — Обърна се към Гарса: — Съвършено съвпадение. Разрешихме този случай. Няма нужда от повече опити.

— Значи току-що приключихте точно този проект? — попита Макфарлън.

Глин кимна.

— Наскоро се появиха нови доказателства, които се нуждаеха от допълнителен анализ.

— И какво открихте?

Глин го изгледа хладно.

— Може би ще го прочетете някой ден в „Ню Йорк таймс“, мистър Макфарлън. Но се съмнявам. Засега мога да ви кажа само, че изпитвам по-голямо уважение към теорията за заговор, отколкото преди месец.

— Много интересно. Но това сигурно струва маса пари. Кой ги плаща?

Последва многозначително мълчание.

— Какво общо има всичко това с инженеринга? — не се сдържа Макфарлън.

— Много. Всичко. ЕИР е пионер в науката за анализиране на провалите и половината ни дейност е в тази сфера. Да се разбере как точно нещата се провалят е много важен компонент в решаването на инженерните проблеми.

— Но това…? — Макфарлън кимна по посока на възстановката.

Глин се усмихна едва доловимо.

— Убийството на един президент е доста голям провал, не мислите ли? Да не говорим за извършеното през куп за грош разследване. Освен това нашата работа по анализирането на такива провали ни помага да поддържаме безупречното си инженерно реноме.

— Безупречно?

— Точно така. ЕИР никога не се е провалял. Никога. Това е нашата запазена марка. — Той даде знак на Гарса и закрачиха към вратата. — Не е достатъчно да се разбере как да направиш дадено нещо. Трябва да анализираш и всяка възможност за провал. Само тогава можеш да бъдеш сигурен в успеха. Ето защо никога не сме се проваляли. Не подписваме договор, преди да знаем, че ще успеем. И тогава гарантираме успеха. По нашите договори никога не е имало рекламации.

— Затова ли още не сте подписали договор с Музея на Лойд?

— Да. Именно по тази причина сте тук днес. — Глин извади тежък, красиво гравиран златен часовник от джобчето си, погледна колко е часът и го мушна обратно. След това завъртя рязко дръжката на вратата и пристъпи през прага. — Елате. Останалите ни чакат.