Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (17)

16.
„Ролвааг“
11 юли, 7:55

Макфарлън пристъпи по настланата с паркет палуба и се огледа с любопитство. За първи път се качваше на мостика и това без съмнение бе най-впечатляващото място на борда на „Ролвааг.“ Мостикът бе широк колкото самия кораб. Трите стени на помещението бяха заети почти изцяло от големи прозорци, наклонени напред от основата си към върха, всеки със собствена електрическа чистачка. От двете страни се излизаше на крилата, а други две врати в дъното носеха табелки с бронзови букви: „Щурманска“ и „Радиорубка“. Под предните прозорци по протежение на цялата ширина бяха монтирани пултовете на различно оборудване: конзоли, телефони, подредени в редици — връзка с различните пунктове за управление в кораба. През прозорците се виждаше предутринният шквал, който пресичаше развълнуваната пустош на океана. Единствената светлина идеше от осветлението на пултовете и екраните. Стена от по-малки прозорци гледаше назад, между димоходите — към кърмата и двойната бяла килватерна линия зад нея, която чезнеше към хоризонта.

В средата на помещението бе централният команден пулт. Тук Макфарлън видя Бритън — неясна фигура в полумрака. Говореше по телефона, навеждаше се от време на време да каже нещо на кърмчията до себе си; тогава очите й се обагряха в зелено от радарния екран.

Докато Макфарлън се присъединяваше към мълчаливото бдение, шквалът се разпръсна и иззад хоризонта изпълзя сивата зора. Един самотен моряк, досущ като мравка, пълзеше към далечния бак, тръгнал по някаква своя работа. Над белезникавата носова вълна се виеха и пищяха морски птици. Това бе шокиращ контраст спрямо горещите тропици, които бяха останали зад гърба им преди по-малко от седмица.

След като „Ролвааг“ пресече екватора в знойно, придружавано с проливни дъждове време, на кораба се възцари някаква апатия. Макфарлън също я почувства: в прозявките при игрите на шовълборд^[1]; в това как се излежаваше в кабината си, взрян тъпо в стените с цвят на американски орех. Ала със слизането им на юг въздухът ставаше все по-свеж, океанската мъртва вълна — по-дълга и по-тежка, а перленосивото небе от тропиците бе отстъпило място на яркосиньото, изпъстрено тук-там с облаци. Но с промяната във въздуха той усети как общата апатия се измества от непрекъснато засилващо се вълнение.

Вратата към мостика се отвори отново и влязоха третият помощник-капитан, който поемаше вахтата от осем до дванайсет, и Ели Глин. Той пристъпи и застана мълчаливо до Макфарлън.

— Какво става тук? — попита шепнешком Макфарлън.

Преди Глин да успее да му отговори се чу леко изщракване и Макфарлън се обърна — Виктор Хауъл излизаше от радиорубката, за да присъства на смяната на вахтата.

Третият помощник отиде и прошепна нещо на ухото на капитана. Тя на свой ред погледна към Глин.

— Внимавай откъм десния борд — рече тя и кимна към хоризонта, който лежеше като лезвие на нож на фона на небето.

С просветляването на небето вълните и падините между тях в надигащото се море станаха по-отчетливи. Остър лъч утринна светлина проби тежкия облачен покров откъм десния борд на кораба. След миг друг лъч сряза върховете на облаците. А после най-неочаквано целият хоризонт на запад пламна като експлозия. Макфарлън присви очи, опитваше се да разбере онова, което вижда. В следващия миг схвана: това бяха редица високи, заснежени върхове, около които се виеха ледници, ярко осветени от слънцето.

Капитанът се обърна с лице към групата на мостика:

— Сушата! — рече сухо тя. — Планините на Огнена земя. След няколко часа ще минем през протока Льомер и ще навлезем в Пасифика.

Подаде бинокъла на Макфарлън.

Известно време той наблюдава планинската верига присвил очи: далечна и отблъскваща, досущ като укрепленията на изгубен континент; от върховете се спускаха дълги воали сняг.

Глин изправи рамене, извърна се от гледката и погледна Виктор Хауъл. Старши-помощникът отиде до техника в дъното на мостика, който веднага се изправи и изчезна през вратата на дясното крило. Хауъл се върна при командния пулт.

— Имаш петнайсет минути за кафе — съобщи той на третия помощник. — Аз ще поема управлението.

Младшият офицер погледна Хауъл, после — капитана, изненадан от това нарушение на правилата.

— Да го впиша ли в дневника, госпожо? — попита той.

Бритън поклати глава.

— Не е необходимо. Просто се върни след четвърт час.

След като третият напусна мостика, капитанът се обърна към Хауъл.

— Банкс готов ли е с връзката с Ню Йорк? — попита тя.

Старши-помощникът кимна.

— Мистър Лойд ни очаква.

— Много добре. Свържете ни.

Макфарлън едва потисна въздишката си. „Не е ли достатъчно един път дневно?“ — помисли си той. Вече бе започнал да се страхува от обедните видеоконференции, които всеки ден се осъществяваха с Музея на Лойд. Лойд разпитваше най-подробно, искаше да узнае напредъка на кораба до миля, въртеше на шиш всички, кроеше планове и подлагаше на съмнение плановете на останалите. Макфарлън се чудеше на търпението на Глин.

Говорителят, монтиран към предната преграда изпука и Макфарлън чу гласа на Лойд, достатъчно силен в обширното помещение на мостика.

— Сам? Сам, там ли си?

— Говори капитан Бритън, мистър Лойд — рече Бритън и посочи на другите микрофона на командния пулт. — Чилийският бряг вече е във видимостта ни. Намираме се на един ден път от Пуерто Уилямс.

— Великолепно! — избуча Лойд.

Глин приближи микрофона.

— Мистър Лойд, тук е Ели Глин. Утре ще минем чилийския митнически контрол. Доктор Макфарлън, аз и капитанът ще отидем с работния катер до Пуерто Уилямс, за да представим документите на кораба.

— Необходимо ли е? — попита Лойд. — Защо трябва да отивате и тримата?

— Нека ви обясня положението. Първият проблем е, че митничарите навярно ще поискат да се качат на борда.

— Господи — долетя гласът на Лойд. — Но това ще издаде цялата игра.

— Потенциално е така. Ето защо нашето първо усилие ще е да предотвратим посещението им. Чилийците ще искат да се срещнат с главните действащи лица — капитанът, главният минен инженер. Ако пратим по-низши членове на екипа, те почти сигурно ще поискат да се качат на борда.

— Ами аз? — попита Макфарлън. — Не сте забравили, че в Чили съм персона нон грата, нали? По-скоро не бих си показвал носа навън.

— Съжалявам, но вие сте нашето основно предимство — отвърна Глин.

— И защо?

— Защото единствен от нас сте били в Чили. Имате най-богат опит при подобни ситуации. И дори при най-невзрачната възможност събитията да поемат по неочакван път, ще се нуждая от вашите инстинкти.

— Страхотно. Мисля, че не съм достатъчно добре заплатен, за да поемам такъв риск.

— А, заплатен си, заплатен си. — Гласът на Лойд прозвуча сприхаво. — Виж какво, Ели. Какво ще стане, ако те въпреки всичко поискат да се качат на борда?

— Подготвили сме специален приемен салон за случая.

— Приемен салон ли? Последното нещо, което бих желал, е да се мотаят на кораба.

— Помещението няма да предразполага към мотаене. Ако се качат на борда, ще бъдат отведени в носовата зала за управление на измиването на танковете. Помещението не е от най-уютните. Обзаведохме го с няколко железни стола — недостатъчно на брой — и пластмасова маса. Отоплението е изключено. Боядисахме част от палубата с химикали, които миришат леко на екскременти и повръщано.

Смехът на Лойд, усилен и с металически привкус, иззвънтя на мостика.

— Ели, да не дава Господ някой ден да водиш бойни действия. Ами ако поискат да видят мостика?

— Имаме стратегия и за това. Доверете ми се, Палмър, когато свършим с митничарите в Пуерто Уилямс, много малко вероятно ще е да поискат да се качат на борда, а още по-малко вероятно — да пожелаят да видят мостика. — Обърна се. — Доктор Макфарлън, оттук нататък няма да говорите испански. Просто следвайте моето поведение. Оставете аз и капитан Бритън да говорим.

Последва кратко мълчание.

— Ти каза, че това бил първият ни проблем — заговори отново Лойд. — А има ли и друг?

— Трябва да свършим още нещо, докато сме в Пуерто Уилямс.

— Мога ли да попитам какво ще е то?

— Възнамерявам да се възползвам от услугите на един човек на име Джон Пъпъп. Ще трябва да го открием и да го вземем на борда.

Лойд изстена.

— Ели, започвам да си мисля, че ти доставя удоволствие да ми сервираш изненади. Кой е Джо Пъпъп и защо се нуждаем от него?

— Той е наполовина яган, наполовина англичанин.

— А какво, по дяволите, е яган?

— Индианците яган са били туземните жители на архипелага нос Хорн. Вече са изчезнали. Останали са само няколко местисос. Пъпъп е възрастен, навярно около седемдесетте. На практика е бил свидетел на изчезването на собственото му племе. Той е последният, запазил донякъде познанията на местните индианци.

Говорителят известно време мълча. След това отново изпука и оживя.

— Ели, този план ми се струва твърде суров. Ти каза, че възнамеряваш да се възползваш от услугите му. Той знае ли за това?

— Още не.

— Ами ако откаже?

— Когато го намерим, изобщо няма да бъде в състояние да каже „не.“ Освен това не сте ли чували за дълбоко тачената морска традиция на „реквизирането?“

Лойд изпъшка.

— Значи сега към списъка от престъпленията ви ще трябва да добавим и отвличане.

— Тази игра е с твърде високи залози — отвърна Глин. — Вие го знаехте, когато започнахме. Пъпъп ще се завърне у дома богат. И няма да имаме неприятности от тази гледна точка. Единственият проблем ще е да го намерим и да го вземем на борда.

— Други изненади?

— В митницата доктор Макфарлън и аз ще се представим с фалшиви паспорти. Това е вариантът с най-голяма вероятност за успех, макар да включва някои дребни нарушения на чилийските закони.

— Почакайте малко — намеси се Макфарлън. — Да се пътува с фалшиви паспорти е нарушение на американските закони.

— Това никога няма да се разбере. Уредил съм данните за паспортите да се изгубят по пътя между Пуерто Уилямс и Пунта Аренас. Ще ви върнем истинските паспорти, разбира се, които ще бъдат подпечатани с истинските визи, ден и час на пристигане и отплаване. Или поне така ще изглеждат.

Той се огледа, сякаш очакваше някакви въпроси. Такива не последваха. Старши помощник-капитанът бе на руля и водеше кораба с безизразно лице. Капитан Бритън гледаше Глин. Очите й бяха широко отворени, ала не каза нищо.

— Много добре — каза Лойд. — Но трябва да ти кажа, Ели, че този твой план ме изнервя до крайност. Искам да бъда информиран мигновено, щом се върнете от митницата.

Говорителят замлъкна рязко. Бритън кимна на Виктор Хауъл, който отиде в радиорубката.

— Всички, които ще слезем в пристанището, трябва да изглеждат по подходящ начин за ролите си — каза Глин. — Доктор Макфарлън няма нужда от промяна — каза Глин, след като му хвърли един преценяващ поглед, — но капитан Бритън ще трябва да бъде с няколко степени по-малко официална.

— Казахте, че ще сме с фалшиви паспорти — рече Макфарлън. — Предполагам, че и имената ни ще са променени.

— Точно така. Вие ще бъдете доктор Сам Видманщетен.

— Много мило.

Последва кратко мълчание.

— А вие? — попита Бритън.

За пръв път, откакто се бе запознал с него, Макфарлън чу Глин да се смее — ниско, едва-едва, почти като въздишка.

— Наричайте ме Ишмаел — отвърна той.