Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (58)

57.
„Ролвааг“
3:55

Глин нарочно пое бавно дъх, за да почувства как въздухът изпълва дробовете му. Както винаги преди акция го бе обзело необикновено спокойствие. Корабът бе подготвен за морски преход, мощните машини бумтяха тихо под краката му. Разрушителят лежеше ниско във водата, ярко петно в мрака на около двайсет градуса вляво зад кърмата им.

Всичко щеше да свърши след двайсет минути. Ала бе въпрос на правилно подбран момент.

Обърна се към далечния ъгъл на мостика. Пъпъп стоеше в сянка, скръстил в очакване ръце. Пристъпи напред, след като Глин му кимна.

— Да?

— Искам да бъдеш готов да помогнеш на кърмчията. Може да се наложи рязко да променяме курса и ще ни трябва опита ти с тези течения и подводната топография.

— Подводната какво?

— Къде са рифовете, къде са плитчините и къде е достатъчно дълбоко, за да мине корабът…

— Шефе?

— Да.

— Моето кану гази само шест инча. Никога не съм се безпокоял за подобни неща.

— Знам. Но знам, че приливно-отливните течения тук достигат десет метра при висока вода. Знаеш къде са местата на корабокрушения и къде са подводните козирки. Бъди готов.

— Много добре, шефе.

Глин изгледа как дребният мъж се върна обратно в сенките. След това погледът му се стрелна към Бритън, която бе застанала до командния пулт, заедно с Хауъл и вахтения офицер. Тя наистина бе хубава жена и добър капитан — беше всичко онова, което бе предвидил, че ще бъде. Начинът, по който реагира, когато бе временно лишена от правомощията си — това го впечатли най-много от всичко друго. В поведението й имаше силна проява на лично достойнство и самообладание, дори когато отстъпи командването. Питаше се дали това бе вродено, или бе резултат на предишното й опозоряване.

Воден от импулса, по-рано той бе взел от корабната библиотека стихосбирка на У. Х. Одън. Не бе любител на поезията; винаги му се бе струвала непродуктивен занаят. Беше отгърнал на стихотворението „Прослава на варовика“, заради смътното загатване на връзка с инженерните науки. Изживяването бе на истинско откровение. Нямаше представа за силата на поезията; колко много чувство, мисъл, дори мъдрост можеше да се съдържа в тъй сбития изказ. Хрумна му, че щеше да бъде интересно да обсъди това с Бритън. В крайна сметка тъкмо нейното цитиране на стих от Одън по време на първата им среща, го бе отвело при тази книжка.

Всички тези мисли ангажираха съзнанието на Глин за не повече от секунда. И изчезнаха в мига, в който прозвуча тихият вой на алармена инсталация.

Бритън заговори — гласът й бе отчетлив и спокоен:

— Бойният кораб ни „освети“ с инфрачервения си радар за управление на боя. — Обърна се към Хауъл. — Тревога на всички постове.

Хауъл повтори командата. Засвири друга, много по-силна сирена.

Глин пристъпи напред към своя човек на компютърния пулт.

— Заглуши го — рече тихо.

Усети как погледът на Бритън се стрелна към него.

— Да го заглуши ли? — повтори тя и в напрегнатия й тон се усети нотка на сарказъм. — Мога ли да попитам с какво?

— Със системата за широкообхватно електронно заглушаване на Макдонъл-Дъглас, която е на вашата мачта. Той ще стреля по нас с оръдията си, а може би дори с „екзосет“^[1]. Разполагаме с диполни отражатели и ОСББ, за да се погрижим за каквито и да е ракети.

Този път Хауъл се обърна и го погледна изумен.

— Оръжейни системи за близък бой? На този кораб няма нищо подобно.

— Под онези прегради на носа. — Кимна към човека си. — Време е да се поразсъблечем.

Мъжът набра няколко команди, чу се остро изпукване отпред. Глин видя как преградите се смъкват и падат в морето, тъкмо както бе планирано. Разкриха се шест къси дула на оръдията „Фаланкс-Гатлинг“, които, както бе известно на Глин, можеха да изстрелват 20-мм снаряди от обеднен уран срещу идващата ракета при честота от над 3 000 изстрела в минута.

— Господи — рече Хауъл. — Но това е секретно оръжие!

— Наистина.

— Доколкото си спомням, той го нарече допълнителна екипировка за безопасност — речи Бритън с известна нотка на ирония.

Глин се обърна към нея.

— Предлагам в мига, в който почнем електронното заглушаване, да дадете рязко дясно на борд.

— Маневра за избягване? — попита Хауъл. — С този кораб? На него му трябват пет мили разстояние само да спре.

— Много добре го знам. Но въпреки това го направете.

Намеси се Бритън:

— Мистър Хауъл, насочете кораба дясно на борд.

Хауъл се обърна към кърмчията:

— Руля дясно на борд, дясната машина авариен пълен назад, лява машина авариен пълен напред.

Бритън погледна към човека на Глин.

— Приложете всички контрамерки, ако изстреля ракета — диполни отражатели, ОСББ, ако е необходимо.

Последва известно забавяне, после се усетиха вибрации, след като корабът намали ход и започна да завива.

— Това няма да сработи — промърмори Хауъл.

Глин не си даде труда да отговори. Знаеше, че всъщност тактиката им щеше да успее. Дори ако електронните контрамерки не успееха, Валенар щеше да се цели високо в носа, където едно попадение щеше да предизвика много шум с най-малки поражения. Не би опитал да потопи „Ролвааг“, поне засега.

В мрака се източиха две дълги минути. После се видя изригване на светлина от разрушителя — стреляха стомилиметровите му оръдия. Няколко секунди по-късно се чу експлозия вляво от носа на „Ролвааг“, втора, а после и трета, в тъмнината се издигнаха едва забележими гейзери, които вятърът бързо разнесе. Глин забеляза, че както и бе очаквал, снарядите паднаха твърде далеч.

Пребледнелите офицери на мостика се спогледаха потресени. Глин ги наблюдаваше съчувствено. Знаеше, че дори и при най-добрите обстоятелства, попадането за пръв път под обстрел действа травматично.

— Засичам движение на разрушителя — рече Хауъл, взрян в екрана на радара.

— Мога ли да предложа пълен напред, на курс едно-осем-нула — рече спокойно Глин.

Кърмчията не повтори заповедта, а погледна към капитана.

— Този курс ще ни изкара извън фарватера, ще навлезем в рифовете — рече тя с едва потреперващ глас. — Те не са картирани.

Глин даде знак на Пъпъп.

— Да, шефе.

— Ще минем протока откъм рифовете.

— Ясна работа.

Пъпъп притича и застана до кърмчията.

Бритън въздъхна.

— Изпълнете заповедта.

В носа на кораба се разби прибойна вълна и пяната заля палубата. Пъпъп се взря в мрака.

— Малко по-наляво, ей там.

— Направете го, мистър Хауъл — рече отсечено Бритън.

— Пет градуса наляво руля — рече Хауъл, — застани на курс едно-седем-пет.

Последва миг на напрегнато мълчание. След това се обади кърмчията:

— Изпълнено, сър, има едно-седем-пет.

Хауъл се надвеси над радара.

— Набират скорост, сега вървят с дванайсет възла срещу нашите осем. — Изгледа остро Глин. — И какъв е сега планът ви, по дяволите? — попита. — Мислите, че можем да се надбягваме с онзи негодник ли? Да не сте полудели? След няколко минути ще е достатъчно близо, за да ни потопи със стомилиметровите си оръдия, въпреки електронното заглушаване.

— Мистър Хауъл — рече остро Бритън.

Старши-помощникът замълча.

Глин погледна към своя човек на компютъра.

— Готов ли си? — попита.

Онзи кимна.

Глин надникна навън, към разрушителя. Сам можеше да забележи, че той се движеше вече по-бързо. Дори стар боен кораб като него можеше да развие скорост от трийсет и четири възла. Беше красива гледка: ярък грозд светлини, „захапал кокала“, лъскавите отражения на оръдейните кули във водата. Изчака още миг, остави разрушителя да набере достатъчно скорост.

— Огън по целта!

Беше приятно да се види как два неочаквани гейзера изригнаха около кърмата на разрушителя; да се види как силният вятър отнесе пръските чак до открития мостик; а още по-приятно бе да чуе последвалите след седем секунди два приглушени взрива. Видя как разрушителят зави и застана с борд към вълната.

Откъм разрушителя се чу гръм, после втори: стреляха стомилиметровите му оръдия. Между двата залпа се чу по-високият пукот на 40-мм оръдие. В следващия миг в изблик на безсилна ярост огън откриха всички оръжия на кораба — гроздовете огънчета бяха като някакви маниакални стробоскопни проблясвания на фона на кадифения мрак на морето. Но след като радарът на „Алмиранте Рамирес“ бе безполезен, а „Ролвааг“ затъмнен се измъкваше по нов курс, попаденията бяха, разбира се, неточни — или къси, или твърде дълги.

— Малко по-наляво, шефе — обади се Пъпъп и поглади мустака си, присвил очи в мрака.

— Пет градуса наляво руля — нареди Бритън на кърмчията, без да изчаква Хауъл.

Корабът промени курса си почти незабележимо. Пъпъп се взираше напрегнато. Минутите минаваха мъчително бавно. След това сведе глава към Глин.

— Измъкнахме се.

Бритън го видя как се оттегли в сенките в дъното на мостика.

— Дръж така — нареди тя. — Пълен напред.

Силните гърмежи продължиха да отекват влудяващо всред планинските върхове и смълчаните ледници, ала бумтенето им постепенно затихваше. Скоро навлязоха в открито море.

Трийсет минути по-късно, западно от остров нос Хорн, намалиха хода дотолкова, че да вдигнат в движение работния катер.

Тогава Бритън нареди:

— Заобиколете нос Хорн, мистър Хауъл.

Кабо де Хорнос се появи замъглен в полезрението им, тътенът на стрелбата най-сетне замря, погълнат от воя на вятъра и рева на морето покрай корпуса на кораба. Всичко бе свършило. Глин изобщо не погледна назад, към Исла Десоласион — към ярките светлини на „рудника“, към машините, които още препускаха яростно в изпълнение на въображаемите си задачи. А сега, след като операцията приключи, той усети как дишането му се учестява, ведно с ускоряването на пулса.

— Мистър Глин?

Беше Бритън. Гледаше го — с блестящи, напрегнати очи.

— Да?

— Как ще обясните потопяването на боен кораб на чужда държава?

— Те стреляха първи. Ние действахме при самоотбрана. Освен това нашите заряди само извадиха от строя управлението им. Ще ги потопи пантеонерото.

— Това няма да мине. Ще изкараме голям късмет, ако не прекараме остатъка от живота си в затвора.

— При всичкото ми уважение не мога да се съглася с вас, капитане. Всичко, което сме извършили, е напълно законно. Всичко. Нашата минна операция е законна. Изкопахме рудно тяло, както се оказва — метеорит, което не противоречи на договора ни за минно проучване, сключен с Чили. От самото начало непрекъснато ни пречеха, принуждаваха ни да плащаме подкупи, заплашваха ни. Един от нашите хора бе убит. Най-накрая, след като отплавахме, по нас стреля някакъв оставен на самотек боен кораб. И въпреки това, през целия този период до нас не е стигало предупреждение на чилийското правителство, не са постъпвали никакви официални съобщения. Уверявам ви, че след завръщането ни посредством Държавния департамент ще отправим възможно най-категоричен протест. С нас се отнесоха най-оскърбително. — Той замълча, след което добави със съвсем лека усмивка: — Не смятате, че нашето правителство ще изтълкува всичко това по друг начин, нали?

Бритън продължи да го гледа още доста време с красивите си зелени очи. Приближи и прошепна на ухото му:

— Знаете ли какво? Мисля, че сте луд за връзване.

На Глин му се стори, че долови в тона й нотка на възхищение.