Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (67)

66.
„Алмиранте Рамирес“
11:00

След зазоряване Валенар забеляза, че вятърът бе започнал неизбежния си заход на запад. Планът му бе сработил. Американците установиха твърде късно, че са отрязани. Нямаше накъде да бягат, освен към шейсетградусовите ширини. И те вече бяха променили курса си на едно-осем-нула — чист юг. Точно там щеше да ги прихване, там щеше да се състои ендшпилът: при Ледовата граница, в черните, ледени води на Антарктическия океан.

Той рече тихо, но отчетливо:

— Отсега нататък аз поемам командването на мостика. Вахтеният офицер! — извика:

— Слушам, сър, команданте поема мостика.

— Курс едно-нула-осем — заповяда Валенар на офицера на командния пулт.

Заповедта му щеше да ориентира кораба така, че да поема вълната на борд, най-опасното положение за разрушителя. Офицерите на мостика бяха наясно с това. Изчака офицерът на пулта да повтори заповедта и да даде указания на кърмчията. Но не последва никакъв отговор.

— Сър? — обади се вахтеният офицер.

Валенар не се обърна да го погледне. Нямаше нужда; усещаше онова, което предстоеше да се случи. С периферното си зрение можеше да види офицера на пулта и тимонела, кърмчията, които бяха застанали мирно.

Така, ето, че и това стана. По-добре сега, отколкото по-късно.

Повдигна вежди и погледна вахтения офицер.

— Господин Сантандер, да не би да имаме някакъв проблем с препредаването на командите на мостика?

Изрече думите си възможно най-меко.

— Офицерите на „Алмиранте Рамирес“ биха искали да знаят каква е задачата ни, сър.

Валенар изчака, без да го поглежда. Отдавна бе открил, че мълчанието е по-заплашително от думите. Измина една минута преди да заговори.

— Да не би да е въведен обичаят офицерите от чилийския флот да разпитват командирите си?

— Съвсем не, сър.

Валенар извади една пуро, завъртя я между пръстите си, отхапа крайчеца и внимателно я пъхна между устните си. Пое въздух през нея.

— Тогава защо ме питате? — попита благо.

— Сър… поради необичайното естество на мисията ни, сър.

Валенар извади пурата от устата си и я огледа.

— Необичайно ли? И защо?

Последва нова неловка пауза.

— Имаме впечатлението, сър, че миналата нощ ни бе наредено да се върнем в базата. Не знаем за заповеди да преследваме този граждански кораб.

Валенар се впечатли от думата „граждански“. Това бе откровен упрек, внушение, че бе предприел страхливо преследване на невъоръжен противник. Пое още по-дълбоко дъх през незапалената пура.

— Кажете ми, господин Сантандер. На борда на кораба от кого получавате командите си — от командира си, или от командира на бреговата база?

— От командира си, сър.

— А аз ли съм вашият командир?

— Тъй вярно, сър.

— Тогава няма какво повече да говорим.

Валенар извади кутия кибрит от джоба си, отвори го, извади ветроупорна клечка, бавно я прекара по драскалото и запали пурата.

— Сър, моля за извинение, но онова, което казахте, е недостатъчно. При ремонта на винтовете загинаха хора. При цялото ни уважение, ние искаме информация за задачата.

Най-сетне Валенар се обърна. Усещаше как се разгаря яростта му — насочена към арогантните американци, към мъжа на име Глин, който дойде да си побъбрят, докато водолазите му са подготвяли саботажа; той бе виновен и за смъртта на Тимер. Но сега цялата негова ярост бе насочена към този подчинен, който се осмеляваше да поставя под въпрос решенията му. Дръпна от пурата, пое дълбоко дима, усети прилива на никотин в кръвта си. След като се успокои отново, хвърли клечката на мократа палуба и свали пурата. Този офисиал де гуардия бе зелен, глупав мъж и предизвикателството му не бе неочаквано. Огледа останалите офицери на мостика. Всички бързо свеждаха очи.

Валенар извади с плавно движение пистолета си и опря дулото му в гърдите на офицера. В мига, в който Сантандер отвори уста и понечи да възрази, той дръпна спусъка. Деветмилиметровият куршум го отхвърли назад така, сякаш бе получил юмручен удар, запрати го тежко върху една преграда. Вахтеният офицер се взря изумен в пробития си гръден кош — в малкото кърваво фонтанче, което пулсираше ритмично. Раната засмука въздух, издиша го, после това се повтори. Мъжът падна на колене, след това се строполи на лакти, учудените му очи бързо се превръщаха в стъкло, а устата му си остана отворена.

Валенар прибра пистолета в кобура. Единственият звук на мостика бе хъркането на Сантандер, който се опитваше да поеме дъх и тихото почукване на капките кръв, които падаха от гърдите му на палубата.

Валенар погледна офицера на пулта.

— Господин Алер, от този момент нататък вие сте вахтеният офицер. А вие, господин Лумас — офицер на пулта. Беше заповядан нов курс. Изпълнете заповедта!

Обърна се, дръпна от пурата си и погледна отново разбеснелия се от бурята океан. Дланта на дясната му ръка още бе отпусната върху ръкохватката на люгера. Изчака да види дали наченатият бунт щеше да продължи. Щеше да бъде жалко, ако изгуби и Алер.

Алер погледна новия офицер на пулта и кимна леко.

— Дясно на борд — рече офицерът на пулта, — поеми курс едно-осем-нула.

Кърмчията отговори:

— Слушам, сър, дясно на борд, курс едно-осем-нула.

Валенар отдръпна ръка от пистолета си. Всичко бе свършило. Отрязваш главата и тялото умира.

Корабът започна да се обръща с борд към вълнението, подпомогнат от ужасяващите тласъци на всяка прииждаща вълна. Когато вибрациите и клатенето достигнаха апогея си, хората на мостика се уловиха за стойки и перила, кой за каквото падне, за да запазят равновесие.

— Имам едно-осем-нула — докладва с разтреперан глас кърмчията.

— Добре — отвърна офицерът на пулта.

Валенар се надвеси над разговорната тръба.

— Радар, искам преценка кога американският кораб ще влезе в обсега на оръдията „Викърс“.

— Сър, при сегашния курс и скорост, очакваме да влезе в обсега ни след три часа и трийсет минути — долетя след миг отговорът.

— Много добре.

Валенар се отдръпна от тръбата и посочи с палец умиращия мъж в краката си.

— Господин Санчес, махнете това нещо оттук. И изпратете група да почисти.

После отново се обърна към разбунтуваното море.