Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (10)

9.
Милбърн, Ню Джърси
9 юни, 14:45

Ели Глин седеше неподвижен зад волана на непривличащия с нищо вниманието автомобил. Следвайки инстинкта бе паркирал под такъв ъгъл, че слънцето да осветява с най-голяма сила предното стъкло и да попречи на минувачите да го виждат. Безизразно поемаше гледките и звуците на типичното предградие по Източното крайбрежие: добре поддържаните ливади, старите дървета, далечния шум на трафика.

Две сгради по-надолу се отвори вратата на малка къща в стил „Джорджия“ и от нея излезе някаква жена. Глин се напрегна почти неуловимо. Наблюдаваше внимателно как тя слиза по стъпалата пред входа, как се поколеба, а после хвърли назад поглед през рамо. Ала вратата вече се бе затворила. Тя се обърна и закрачи енергично към него с високо вдигната глава, с изправени рамене, с блеснала на следобедното слънце светлоруса коса.

Глин отвори жълтата папка, която бе оставил на седалката до себе си и разгледа снимката, прикрепена към книжата в нея. Тя беше. Хвърли папката на задната седалка и се взря отново през предното стъкло. Дори и без униформа жената излъчваше властност, компетентност и самодисциплина. И нищо не издаваше колко трудни са били последните осемнайсет месеца за нея. Това бе добре, дори много добре. Когато приближи, той спусна дясното прозорче: според предварително съставената й характеристика, изненадата даваше най-голям шанс за успех.

— Капитан Бритън? — извика той. — Казвам се Ели Глин. Бих ли могъл да разменя две думи с вас?

Тя се спря. Той забеляза, че изненадата, изписана върху лицето й, отстъпи място на любопитството. Нямаше и знак от тревога или страх; само кротка самоувереност.

Жената пристъпи към колата.

— Да?

Глин машинално си отбеляза на ум няколко неща. Жената не носеше парфюм и държеше малката си чанта здраво до хълбока си. Беше висока, ала с фина конструкция. Макар лицето й да бе бледо, бръчиците около очите и пръснатите по лицето й лунички издаваха, че бе прекарала години, изложена на вятъра и слънцето. Гласът й бе нисък.

— Всъщност онова, което имам да ви казвам, ще отнеме малко време. Бих ли могъл да ви откарам донякъде?

— Не е необходимо, благодаря ви. Гарата е на няколко преки оттук.

Глин кимна.

— Запътили сте се към дома, в Ню Рошел? Връзките са много неудобни. Ще се радвам, ако мога да ви откарам.

Този път изражението на изненада се задържа малко по-дълго, а когато се стопи, остана замисленият й вид, подчертан от морскозелените й очи.

— Мама винаги ми е повтаряла да не се качвам никога в коли на непознати.

— Правилно ви е учила майка ви. Но мисля, че онова, което ще ви кажа, ще ви заинтересува.

Жената се замисли за миг. След това кимна.

— Добре — рече тя, отвори дясната врата и влезе в колата.

Глин забеляза, че стискаше чантата в скута си, а другата й ръка остана върху дръжката на вратата. Не се изненада, че се съгласи. Но се впечатли от умението й да оценява ситуацията, да преценява възможностите и да стига бързо до решението. Беше готова да поеме риск, но не и глупав. Точно това би трябвало да очаква, съдейки по досието й.

— Ще трябва да ме упътвате — рече той, докато потегляше. — Не познавам тази част от Ню Джърси.

Това не бе съвсем вярно. Знаеше дузина начини да стигне до окръг Уестчестър, ала искаше да разбере как ще се справи с командването, дори и в такъв дребен мащаб. След като потеглиха, Бритън остана стегната, даваше му отсечени команди с маниера на човек, който е свикнал нарежданията му да бъдат изпълнявани. Беше наистина много впечатляваща жена, може би още по-впечатляваща след единствения си катастрофален провал.

— Нека ви избавя от нещо още в увода си — рече той. — Знам досегашната ви история и тя няма никакво отношение към това, което имам намерение да ви кажа.

С периферното си зрение видя как тя се напрегна вътрешно. Ала когато заговори, тонът й бе спокоен:

— Мисля, че при това положение една дама би трябвало да рече: „Вие се възползвате от положението ми, сър.“

— Засега не мога да вляза в подробности. Но съм тук да ви предложа командването на нефтен танкер.

Няколко минути пътуваха в мълчание. След което тя извърна глава и го погледна.

— Ако познавахте моята история толкова добре, както твърдите, съмнявам се, че бихте направили такова предложение.

Гласът й си остана спокоен, ала Глин забеляза множество нови отсенки в изражението й: любопитство, гордост, подозрителност, може би надежда…

— Грешите, капитан Бритън. Знам цялата история. Знам, че сте една от малкото жени — капитани в танкерния флот. Знам как сте били остракирани, как сте се поддали на слабостта да поемете по най-непопулярните пътища. Натискът, на който сте били изложени, е бил огромен. — Той замълча за миг и продължи: — Знам, че сте били намерени на мостика на последния кораб, който сте командвали, в състояние на интоксикация. Поставили са ви диагноза „алкохоличка“ и сте постъпили във възстановителен център. В резултат на лечението сте си върнали успешно капитанския лиценз. Но откакто сте напуснали този център преди повече от година, не сте получавали предложения да поемете кораб. Пропуснах ли нещо?

Той търпеливо изчака да види реакцията й.

— Не — отвърна твърдо тя. — Това е достатъчно.

— Ще бъда откровен, капитане. Назначението, което ви предлагам, е съвсем необичайно. Имам малък списък на капитани, към които мога да се обърна, но мисля, че повечето от тях ще отхвърлят предложението.

— Докато аз, от своя страна, съм отчаяна — продължи мисълта му Бритън, взряна право напред; гласът й бе тих.

— Ако бяхте отчаяна, щяхте да поемете онзи панамски трамповак^[1] миналия ноември, или онзи либерийски товарен кораб с неговата въоръжена охрана и съмнителен товар. — Видя как очите й леко се присвиха. — Както виждате, капитан Бритън, аз анализирам същността на провала.

— И с какво точно се занимавате, мистър Глин?

— С инженерство. Нашите анализи показват, че хора, които веднъж са допуснали провал, в деветдесет на сто от случаите рядко грешат отново.

„А аз самият съм жив пример за истинността на тази теория.“

Глин не произнесе последното изречение, макар да бе на път да го стори. Позволи си погледът му да се отклони за миг към капитан Бритън. Какво го бе накарало почти да изостави сдържаността, която му бе тъй присъща, като дишането? Заслужаваше си да анализира това по-късно.

Погледът му отново се върна на пътя.

— Оценихме щателно цялата ви кариера. Някога сте били превъзходен капитан с алкохолни проблеми. Сега сте единствено превъзходен капитан. На чиято дискретност знам, че мога да разчитам.

Бритън прие това с леко кимане.

— Дискретност — повтори тя с леко язвителен тон.

— Ако приемете назначението, ще ви кажа повече. Но засега мога да ви разкрия само това. Воаяжът няма да е дълъг, може би най-много два месеца. Той трябва да бъде осъществен в условията на голяма секретност. Целта се намира в крайните южни ширини, район, който познавате добре. Финансовата страна е повече от удовлетворителна, можете да подберете екипажа си сама, стига хората ви да преминат нашата проверка за миналото им. Всички офицери и моряци ще получат три пъти по-високо заплащане от обичайното.

Бритън се намръщи.

— Щом знаете, че съм отхвърлила предложението на либерийците, тогава би трябвало да знаете, че не пренасям наркотици, оръжия и не се занимавам с контрабанда. Няма да наруша закона, мистър Глин.

— Задачата е напълно законна, но е достатъчно уникална, за да изисква много самоотвержен екип. А има и още нещо. Ако мисията успее — би трябвало да река когато мисията успее, защото моята работа е да осигуря това — ще последва доста шумна публичност, най-вече положителна. Не за мен — аз избягвам тези неща — а за вас. Това би могло да бъде от полза в много отношения. Бихте могли, например, отново да заемете мястото си в списъка на действащите капитани. А и ще ви придаде известна тежест в делото за попечителството на детето ви и може би ще направи тези посещения през уикенда ненужни.

Последната му забележка имаше онзи ефект, на който Глин се бе надявал. Бритън го погледна изненадано, след това хвърли през рамо поглед към бързо смаляващата се къщичка — вече на мили разстояние зад тях. След това отново се извърна към Глин.

— Четях У. Х. Одън — рече тя. — Във влака, на път за насам, попаднах на поема, наречена „Атлантида.“ Последната строфа започваше приблизително така:

Всички малки божества на домашното огнище

се бяха разплакали, но рекоха

довиждане сега и отплавайте в морето.

Усмихна се. И ако Глин обръщаше внимание на подобни неща, той щеше да каже, че усмивката й бе определено красива.