Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (54)

53.
„Ролвааг“
01:45

Капитан Бритън гледаше право пред себе си, без да издава нищо от онова, което изпитваше. Опита се да съизмери дишането и сърдечния си ритъм — всичко — с пулса на кораба. През последните няколко часа вятърът се усилваше постоянно и сега вече виеше и трещеше из кораба. Валеше по-силно, едрите капки излитаха от мъглата като куршуми. Пантеонерото вече не беше далеч.

Насочи вниманието си към паяжината на кулата, която се издигаше от корабния танк. Все още бе доста под нивото на скалата, ала въпреки това изглеждаше готова. Нямаше представа каква щеше да бъде следващата стъпка. Чувстваше се некомфортно, дори унизена от това, че не знаеше. Погледна към компютъра на ЕИР и неговия оператор. Мислеше си, че познава всички на борда. Ала този мъж бе непознат и изглежда знаеше доста за това как се управлява супертанкер. Стисна още по-здраво устни.

Имаше, разбира се, моменти, когато отстъпваше командването — като вземаше гориво, да речем, или когато пристанищният пилот се качеше на борда. Но това бяха познати, установени от десетилетия практики на корабоводенето. А това тук не бе познато: беше унизително. Непознати ръководеха товарния процес, след като привързването на кораба към брега го бе превърнал в мюре на три хиляди метра от боен кораб… Тя отново се помъчи да потисне чувството си на гняв и болка. В крайна сметка собствените й чувства нямаха значение — не и когато си помислеше какво ги очаква там, в мрака.

Гняв и болка… Погледът й се стрелна към Глин, който стоеше до черния пулт и от време на време прошепваше нещо на оператора си. Той току-що бе унизил, дори бе смазал най-могъщия индустриалец в света, а изглеждаше толкова спокоен, тъй обикновен. Продължи тайничко да го наблюдава. Можеше да разбере гнева си. Ала болката бе нещо по-различно. Неведнъж бе лежала будна нощем, питаше се какво става с мозъка й, какво го кара да тиктака. Питаше се как един толкова незабележителен мъж, когото би подминала на улицата без да забележи, можеше така трайно и живо да се настани във въображението й. Питаше се как можеше да бъде едновременно и толкова безразсъден, и толкова дисциплиниран. Дали наистина имаше план или просто много добре успяваше да прикрие серия от ad hoc решения при непредвидените събития? Най-опасните хора бяха онези, които смятаха, че винаги са прави. Но Глин, от своя страна, досега винаги се оказваше прав. Сякаш знаеше всичко предварително, сякаш разбираше всекиго. Нея определено я разбираше — поне професионалистката Сали Бритън. „Успехът сега зависи от частичен отказ от правомощията ви като капитан“, бе казал той. Улови се, че се пита дали наистина знаеше какво изпитваше тя при това отнемане на командването й, било то дори временно, дали изобщо го интересуваше. Питаше се защо я измъчва това.

Усети потръпването на кораба, след като помпите заработиха и от двата борда. Силни струи вода се заизливаха в морето. Корабът едва доловимо започна да се издига с изпразването на баластните танкове. Разбира се: ето как тази ниска кула щеше да бъде издигната до равнището на метеорита върху скалата. Целият кораб щеше да се надигне, за да се изравни с платформата върху скалата. И тя отново се почувства унизена, че командването на танкера й бе отнето, ала в същото време изпитваше и възхита от дързостта на плана.

Остана напрегнато мълчалива, не заговори с никого, докато големият кораб се надигаше от водата. Беше странно усещане — да видиш как корабът преминава през традиционните действия на дебаластирането — отварянето на крановете за изхвърлянето на водата, изравняването с товарните стрели, отварянето на многобройните клапани — но да виждаш това като наблюдател, а не като участник. И да виждаш как при тези условия всичко — при този привързан към подветрения бряг кораб в прииждащата буря — как всичко противоречеше на онова, което бе научила през кариерата си.

Най-сетне кулата се изравни с бараката, кацнала на скалата. Видя как Глин прошепна нещо на оператора на пулта. Помпите моментално спряха.

От върха на скалата се чу силен удар. Облак пушек се надигна: взривиха бараката. Пушекът се смеси с мъглата и разкри метеорита — кървавочервен под халогенното осветление. Бритън затаи дъх. Усети, че всички погледи на мостика се бяха приковали върху метеорита още в мига на колективното ахване.

Дизелите на скалата заработиха и в действие влезе сложна система от скрипци и рудани. Чу се висок писък; към небето се издигна пушекът на дизелите, който се смеси с мъглата. Сантиметър по сантиметър метеоритът започна да се придвижва към укрепения ръб на скалата. Бритън гледаше като вкаменена, емоционалната й вълна бе временно потушена. В това напредване на метеорита — величествено, бавно, постоянно — имаше нещо царствено. Пропълзя над ръба към платформата върху кулата. След това спря. Тя отново почувства как целият кораб затрепери, след като компютърно управляваните помпи заработиха, за да поддържат крена и диферента на нулево равнище: изхвърляха точно толкова баласт, колкото бе необходимо, за да се компенсира тежестта на метеорита.

Бритън наблюдаваше процеса в напрегнато мълчание. Метеоритът се преместваше още малко напред върху платформата, сетне спираше, а в отговор помпите отново заработваха и корабът потреперваше. Този балет на пресекулки продължи десет, после двайсет минути. Най-сетне завърши и метеоритът бе поставен в средата на платформата върху кулата. Тя усети нарушената устойчивост на „Ролвааг“, причинена от тежестта на метеорита, ала в същия миг баластните танкове започнаха да се изпълват със задбордна вода и корабът бавно потъна във водата, за да повиши устойчивостта си.

Глин отново каза нещо на компютърния оператор. След това кимна на Бритън и излезе на крилото на мостика откъм страната на скалата. Една минута на мостика цари тишина. След това тя усети как старши помощникът пристъпва зад гърба й. Не се обърна, когато той се наведе към нея.

— Капитане — прошепна той. — Бих искал да знаете, че ние — имам предвид офицерите и себе си — не сме доволни от всичко това. Отношението към вас не беше правилно. Ние сме изцяло зад вас. Само кажете и…

Нямаше нужда да довършва изречението си.

Бритън слушаше напрегнато.

— Благодаря ви, мистър Хауъл — отвърна тихо тя. — Но засега няма нужда.

Хауъл отстъпи назад. Бритън пое дълбоко дъх. Времето за евентуални действия бе отминало. Вече бяха обвързани. Метеоритът вече не представляваше наземен проблем. Беше на борда на кораба. И единственият начин да се отърват от него, щеше да бъде „Ролвааг“ да пристане безопасно в Ню Йорк. И тя отново се замисли за Глин, за начина, по който я бе убедил да поеме командването на „Ролвааг“, как знаеше всичко за нея, колко много й се бе доверил в митницата в Пуерто Уилямс. Бяха добър екип. Питаше се дали бе постъпила правилно, като му преотстъпи командването, макар и временно. Но от друга страна пък, нямаше друг избор.

Обсебена напълно от тези мисли, тя продължаваше да стои неподвижна, скована.

Навън последва ново остро изпукване; блестяща редица от титанови подпори се разхвърча от най-горния пръстен на кулата ведно с десетина облачета пушек. Въртящите се във всички посоки парчета проблеснаха в мъглата и лениво изчезнаха от полезрението й. Метеоритът пропадна върху следващия „пласт“ на кулата; целият кораб потрепери отново — баластните помпи заработиха. Последва нова поредица експлозии; следващият тесен пояс от кулата се срути и метеоритът потъна с още няколко сантиметра към танка.

Част от съзнанието на Бритън оценяваше всичко това като смайващо инженерно постижение — напълно оригинално, перфектно планирано, красиво изпълнено. Ала друга част от нея не намираше никакво удоволствие от това. Погледна към носа на кораба. Мъглата се носеше вече на парцали, а дъждът-лапавица сега удряше хоризонтално срещу прозорците. Мъглата скоро щеше да бъде издухана. И играта щеше да започне. Защото Валенар не бе някакъв инженерен проблем, който Глин можеше да реши със сметачната си линийка. И техният единствен чип за залагане лежеше дълбоко във вътрешността на „Ролвааг“ — не в ареста, а в импровизираната морга-фризер на доктор Брамбъл.