Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черен лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice Limit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Коала“, София, 2001

ISBN 954-530-069-8

История

  1. — Добавяне

25.
Исла Десоласион
13:55

Макфарлън се бе вторачил в лаптопа, който държеше на коленете си. Курсорът мигаше укорително от почти празния екран. Въздъхна и се размърда на металния си сгъваем стол, опитвайки се да заеме по-удобно положение. Единственият прозорец на „интендантството“ блестеше заскрежено, а през стените се чуваше воят на вятъра. Навън ясното време бе заменено от снеговалеж. Но вътре в бараката печката с въглища излъчваше чудесна, силна топлина.

Макфарлън зададе с мишката команда, след това изруга и затвори лаптопа. Принтерът на съседната маса замърка тихо. Той отново се размърда неспокойно. Още веднъж си припомни всички събития от сутринта. Мигът на изпълнената с благоговение тишина, Лойд, който импулсивно скочи в изкопа, Глин, който го извика с малкото му име — за първи път, доколкото Макфарлън можеше да си спомни. Триумфалното кръщене, водопадът от въпроси, който последва. И накрая — онова, което засенчваше всичко друго — смазващото чувство на недоумение. Почувства как не можеше да си поеме въздух, не можеше да диша.

Той също бе изпитал внезапното желание да скочи вътре; да докосне онова нещо, да се увери, че е истинско. Но малко се и страхуваше от него. Притежаваше такава богата окраска, беше тъй не на мястото си на фона на чернобелия пейзаж. Напомняше му на операционна маса, голямо пространство, покрито със снежнобели чаршафи и в средата му — кървав разрез. Едновременно и отблъскваше, и омайваше. И пробуждаше у него надеждата, за която отдавна смяташе, че е умряла.

Вратата на бараката се отвори и нахлу воят на виелицата. Макфарлън вдигна глава и видя влизащата Амира.

— Свърши ли доклада? — попита тя, свали арктическото си яке и се отърси от снега.

В отговор Макфарлън кимна към принтера. Амира отиде до него и грабна излизащата страница. След това избухна в смях.

— „Метеоритът е червен“ — прочете на глас. Хвърли листа в скута на Макфарлън. — Ето това е, което обичам най-много у мъжете — краткостта.

— Защо да пълня листа с купища безполезни умозрителни разсъждения? Как, по дяволите, можем да кажем какво представлява, преди да сме взели парче от него за изследване?

Тя дръпна един стол и седна до него. На Макфарлън му се стори, че зад принудителната официалност, тя го гледаше много внимателно.

— Ти си изследвал метеорити години наред. Съмнявам се твоите размишления да са безполезни.

— А ти какво мислиш?

— Ще ти покажа картите си, ако ти свалиш своите.

Макфарлън погледна нагънатия шпертплатов плот на масата, прокара пръст по гънките. Притежаваше частица от съвършенството на брегова ивица или на снежинка. Напомняше му колко сложно бе всичко: вселената, един атом, едно парче дърво. Видя с периферното си зрение как Амира изважда от якето си метално цилиндърче с пура, как го отваря и обръща, след което в дланта й падна наполовина изпушена тънка пура.

— Моля те, недей — рече той. — Не ми се ще да ме изгониш на студа.

Амира прибра пурата.

— Знам, че нещо се върти в главата ти.

Макфарлън сви рамене.

— Добре — рече тя. — Нали искаше да узнаеш какво мисля? Мисля, че се самоопровергаваш.

Той се извърна да я погледне отново.

— Точно така. Някога си имал своя любима теория — нещо, в което си вярвал, въпреки насмешките на по-старшите ти колеги. Така ли е? И когато си помислил, че най-сетне си намерил доказателство за тази теория, си изпаднал в беда. В цялото онова вълнение си изгубил трезвата си преценка и си предал приятеля си. А в крайна сметка твоето доказателство се е оказало без всякаква стойност.

Макфарлън се взря в нея.

— Не знаех, че освен всичко друго си защитила и степен по психиатрия.

Тя се наведе напред и продължи още по-настоятелно:

— Разбира се, знам за тази история. Въпросът е там, че сега разполагаш с онова, което си търсил през всичките тези години. Имаш нещо повече от улика. Имаш доказателство. Но не искаш да го приемеш. Боиш се да поемеш отново по стария път.

Макфарлън продължи да я гледа още известно време и гневът му постепенно стихна. Отпусна се на стола си, с напълно объркани мисли. „Възможно ли бе тя да е права?“ — запита се той.

Тя се засмя.

— Да вземем за пример цвета му. Знаеш ли защо никой метал не е тъмночервен?

— Не.

— Всички предмети имат определен цвят, в зависимост от това как взаимодействат с фотоните светлина. — Амира бръкна в джоба си и извади смачкано хартиено пликче. — „Джоли Ранчър?“

— Какво, по дяволите, е „Джоли Ранчър?“

Тя му подхвърли бонбон и изтръска друг в дланта си. Хвана зеленото бонбонче с палец и показалец.

— Всеки предмет, с изключение на абсолютно черно тяло, поглъща светлина с определена дължина на вълната и отразява други дължини. Да вземем това зелено бонбонче. То е зелено, защото отразява зелените дължини на светлината към окото и поглъща останалите. Аз направих малко изчисления и не можах да намеря нито една теоретична комбинация на метални сплави, която да отразява червената светлина. Изглежда невъзможно каквато и да е позната нам сплав да има тъмночервен цвят. Жълт, бял, оранжев, морав, сив — да, но не и червен.

Тя подхвърли бонбончето и го лапна, схруска го шумно и започна да дъвче.

Макфарлън постави своя бонбон на масата.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво искам да кажа. Твърдя, че онова нещо се състои от някакъв странен елемент, който никой никога не е виждал. Затова престани да скромничиш. Знам какво си мислиш: „Ето, това е — междузвезден метеорит“.

Макфарлън вдигна ръка.

— Добре, вярно е, аз наистина си мислех за това.

— И?

— Всички намерени досега метеорити се състоят от познати елементи — никел, желязо, въглерод, силиций. Всички те са се формирали тук, в нашата слънчева система, от онзи прастар облак прах, който някога е обвивал нашето слънце. — Той замълча, подбираше внимателно думите си. — Очевидно знаеш, че някога разсъждавах за възможността метеорити да са дошли извън Слънчевата система. Някакво парче, което просто е минало покрай нея и е било уловено от гравитационното поле на слънцето. Междузвезден метеорит.

Амира се усмихна съучастнически.

— Но математиците твърдят, че това е невъзможно: квинтилион[1] към едно.

Макфарлън кимна.

— Още докато бяхме на кораба, аз направих някои изчисления. Математиците грешат: те са изхождали от погрешна основа. Съотношението е само милиард към едно.

Макфарлън се разсмя.

— Да. Милиард, квинтилион, каква е разликата?

— Съотношението е милиард към едно за всяка отделна година.

Смехът на Макфарлън секна.

— Точно така — рече Амира. — При милиард години съществува доста голяма възможност такъв метеорит наистина да е паднал на Земята. Това даже не е възможност, а вероятност. Аз възкресих твоята малка теория. И трябва да си ми много, ама много задължен.

В интендантската барака се възцари тишина, смущавана единствено от трополенето на вятъра. След малко Макфарлън заговори:

— Искаш да кажеш, че този метеорит е от някаква сплав или метал, който не съществува никъде в Слънчевата система?

— Аха. И ти също го вярваш. Ето защо не си написал доклада си.

Макфарлън продължи бавно, сякаш говореше сам на себе си:

— Ако този метал е съществувал някъде, ние бихме намерили поне някаква следа от него. В крайна сметка слънцето и планетите са се формирали от същия облак прах. Тъй че би трябвало да идва отвъд системата. — Погледна я. — Изводът е неизбежен.

Тя се засмя.

— Точно така мисля и аз.

Той замълча и двамата постояха така известно време, потънали в мислите си.

— Трябва да вземем парче от него — рече най-сетне Амира. — А и притежавам идеалния инструмент за тази работа — високоскоростен диамантен свредел. Мисля, че едно парче от пет кила ще бъде достатъчно за начало, нали?

Макфарлън кимна.

— Но нека засега запазим разсъжденията си между нас двамата. Лойд и останалите ще дойдат всеки миг.

Сякаш като поръчка, навън се чуха тежки стъпки, вратата се отвори и се появи Лойд — още повече приличащ на мечок в широкото си яке на фона на мъждивата синя светлина. Глин го последва, а после влязоха Рошфор и Гарса. Помощникът на Лойд Пенфолд се появи последен, трепереше, а пълните му устни бяха посинели и свити.

— Навън е студено като цицата на вещица — извика Лойд, потропа с крака и протегна ръце към печката.

Сияеше в отлично настроение. Хората от ЕИР, от своя страна, просто се настаниха малко потиснати около масата.

Пенфолд зае позиция в далечния край на бараката с радиостанция в ръка.

— Мистър Лойд, сър, трябва да тръгваме за вертолетната площадка — рече той. — Ако хеликоптерът не излети до един час, няма да успеем да стигнем в Ню Йорк навреме за събранието на акционерите.

— Да, да. След минутка. Искам да чуя какво има да ни каже тук Сам.

Пенфолд въздъхна и прошепна нещо в радиостанцията.

Глин погледна Макфарлън със сивите си сериозни очи.

— Готов ли е докладът?

— Разбира се — Макфарлън кимна към листа хартия.

Глин го погледна.

— Не съм в настроение за шегички, доктор Макфарлън.

За първи път Макфарлън видя Глин да показва раздразнение или каквато и да е по-силна емоция. Хрумна му, че и Глин също би трябвало да е потресен от онова, което бяха открили в изкопа. „Това е мъж, който ненавижда изненадите“, помисли си.

— Мистър Глин, не мога да направя доклад въз основа на спекулации — рече той. — Трябва да го проуча.

— Аз ще ти кажа какво трябва — рече високо Лойд. — Трябва да го изкопаем адски бързо от земята и да го превозим в международни води, преди чилийците да са дочули за това. Можеш да го изучаваш по-късно.

— Доктор Макфарлън, може би аз ще съм в състояние да опростя нещата — рече Глин. — Съществува едно нещо, от което се интересувам най-много. Опасен ли е?

— Знаем, че не е радиоактивен. Предполагам, че може да бъде отровен. Повечето метали са отровни в една или в друга степен.

— Колко отровен?

Макфарлън сви рамене.

— Палмър го докосна и е още жив.

— Той ще е последният човек, който го е докосвал — отвърна Глин. — Издадох разпореждане никой и при никакви обстоятелства да не влиза в пряк контакт с метеорита. — Замлъкна за миг и продължи: — Нещо друго? Възможно ли е да съдържа някакви вируси?

— Той е седял там милиони години, тъй че всякакви извънземни микроби би трябвало отдавна да са се разпръснали. Може би си струва да се вземат проби от почвата и да се съберат мъх, лишеи и други растения от терена, за да се види дали няма нещо необичайно.

— Какво би трябвало да търсим?

— Мутации, може би, или признаци за излагане на токсини или тератогени.

Глин кимна.

— Ще говоря с доктор Брамбъл за това. Доктор Амира, някакви съображения за свойствата на метала? Метал е, нали?

Чу се ново схрускване на бонбон.

— Да, доста вероятно, след като има феромагнитни свойства. Не се окислява, също като златото. Не мога обаче да разбера как един метал може да бъде червен. Доктор Макфарлън и аз тъкмо обсъждахме необходимостта да се вземе проба.

— Проба ли? — попита Лойд.

Цялата стая притихна от променения му тон.

— Разбира се — рече след малко Макфарлън. — Това е стандартна процедура.

— Значи ще отрежете парче от метеорита ми?

Макфарлън погледна Лойд, сетне — Глин.

— Има ли някакъв проблем в това?

— Адски си прав, има проблем — каза Лойд. — Това е музеен експонат. Ще го изложим на показ. Не искам да бъде къртен или дупчен.

— На света не съществува намерен голям метеорит, от който да не са били вземани проби. Говорим само за извличане със свредел на около петкилограмова проба. Това ще е достатъчно за всички тестове, за които човек може да се сети. Върху толкова голямо парче може да се работи с години.

Лойд поклати глава.

— В никакъв случай.

Трябва да го направим — възрази бурно Макфарлън. — Няма начин да се изследва метеорита без да го изпаряваме, стопяваме, излъскваме, издраскваме. Като се има предвид размера на това нещо, пробата ще е като капка в цяла кофа вода.

— Това да не е Мона Лиза — промърмори Амира.

— Това е забележка на невежа — нахвърли й се Лойд. После се сепна и въздъхна. — Да се разрязва ми се струва като… ами като светотатство. Не можем ли да го оставим просто като мистерия?

— Категорично не — рече Глин. — Трябва да знаем повече за него, преди да разреша преместването му. Доктор Макфарлън е прав.

Лойд го изгледа свирепо, лицето му се наля с кръв.

— Преди ти да разрешиш преместването му ли? Чуй ме, Ели. Аз се съобразявах с вашите правила. Играх вашата игра. Но нека едно нещо да бъде ясно: аз плащам сметката. Това е моят метеорит. Ти подписа договор да ми го доставиш. Обичаш да дрънкаш за това, че никога не си се провалял. Ако този кораб се завърне в Ню Йорк без метеорита, ти ще си се провалил. Прав ли съм?

Глин го погледна. След това заговори спокойно, досущ както би говорил с дете:

— Мистър Лойд, вие ще получите своя метеорит. Искам само да съм сигурен, че това ще стане без някой да пострада излишно. Не искате ли и вие същото?

Лойд се поколеба.

— Разбира се.

Макфарлън бе удивен колко бързо Глин принуди Лойд да заеме отбранителна позиция.

— Тогава всичко, което аз искам, е да действаме внимателно.

Лойд облиза устните си.

— Въпросът е в това, че цялата операция спря. Защо? Метеоритът е червен. Е, питам аз: какво като е червен? Мисля, че това е страхотно. Нима всички сте забравили за онзи приятел с разрушителя? Времето е единственото нещо, с което не разполагаме тук.

— Мистър Лойд! — обади се Пенфолд, вдигнал умолително радиостанцията, също като просяк, протегнал чаша за милостиня. — Вертолетът. Моля ви!

— По дяволите! — извика Лойд. След миг се обърна. — Добре, за Бога, вземайте пробата си. Но запушете дупката така, че да не се забелязва. И го направете бързо. Докато се върна в Ню Йорк, искам този кучи син да е вече на път.

Той излезе с широка крачка от бараката, следван по петите от Пенфолд. Вратата се затръшна с трясък подире им. Минута, може би две, в бараката бе пълна тишина. След това Амира се изправи.

— Хайде, Сам — рече тя. — Да издупчим негодника.

Бележки

[1] Единица, следвана от 18 нули (в САЩ) или от 30 нули (в Англия). — Б.пр.