Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (81)

80.
„Ролвааг“
18:40

След като „Ролвааг“ издрейфува иззад подветрения бряг на острова, вятърът го поде и го запрати грубо в бурята. Вятърът набираше сила и за броени мигове отново се измокриха до кости от пръските. Сали Бритън усещаше, че останалият без ход кораб е вече напълно подвластен на щорма. Беше отблъскващо, безпомощно усещане.

Бурята се засилваше с неумолимо упорство, набираше сили минута подир минута, докато не достигна такава мощ, каквато никой не очакваше. Луната се бе скрила зад гъстите облаци и от мостика не можеше да се види абсолютно нищо. Бурята бе навсякъде: на мостика, в камшиците на пръските, във фучащите, остри като бръснач ледени късчета, в мириса на предстоящата смърт в морето, който се просмукваше бавно към тях. Ала най-подтискащ бе шумът: постоянният глух тътен, който сякаш идваше едновременно от всички посоки. Температурата на мостика бе минус четири-пет градуса и Сали усещаше как косите й замръзват.

Продължаваше да получава редовни доклади за състоянието на кораба, ала се улови, че издава съвсем малко заповеди. Без ход и управление можеше да направи твърде малко, оставаше й да чака. Усещането за безпомощност бе почти непоносимо. Съдейки по движението на кораба, тя прецени, че височината на вълните вече надхвърля трийсет метра, а и те се движеха с мощта на влакови композиции. Това бяха вълни, обиколили света, тласкани от вятъра, без да срещнат по пътя си бряг; те непрекъснато се наслагваха и растяха. Това бяха вълните на „виещите“ шейсетградусови ширини, най-големите на света! Единствено размерите на „Ролвааг“ го спасяваха засега. Всеки път, когато корабът се изкачваше върху поредния гребен, вятърът преминаваше в невъзможен писък. На върха на гребена цялата надстройка започваше да вибрира и да бръмчи, сякаш стихията се опитваше да „обезглави“ кораба. След това идваше силно потреперване, корабът се накреняваше — бавно, болезнено. Битката с всяка поредна вълна се регистрираше от креномера: десет, двайсет, двайсет и пет градуса. Когато ъгълът ставаше критичен, всички погледи се вперваха в този обикновено пренебрегван уред. След това гребенът отминаваше и Бритън зачакваше корабът да възвърне положението си: най-дългият миг. Но всеки път корабът се изправяше, отпървом едва забележимо, после по-бързо, накланяше се в обратната посока под не по-малко застрашителен ъгъл, тъй като голямата му инерция го принуждаваше да се забие за миг във вълната. След това се плъзваше към поредната падина, заслонен от заобикалящите го водни стени, потъваше в призрачна тишина, по-плашеща дори от бурята над него. И това се повтаряше отново и отново, в безкраен, жесток ритъм.

Бритън включи прожекторите на надстройката, за да огледа главната палуба на „Ролвааг“. Повечето от контейнерите и товарните стрели и балки бяха откъснати и смити зад борда, но люковите закрития оставаха непокътнати. Корабът поемаше вода от пробойната от снаряда близо до мачтите, но трюмните помпи компенсираха втока. „Ролвааг“ бе стабилно построен мореходен съд; и той щеше да понесе добре бурята, ако не беше чудовищната тежест в търбуха му.

Към седем часа бурята достигна 15 бала, като на поривите вятърът отбеляза скорост до сто възла. Когато корабът се изкатереше на някоя вълна, вятърът нахлуваше на мостика с такава сила, че заплашваше да ги всмуче в непрогледния мрак. Не съществува стихия, обаче, която да няма край. Скоро, надяваше се Бритън, тя щеше да започне да стихва. „Би трябвало да е така.“

Тя продължаваше да следи уредите за наблюдение, търсеше някакъв контакт, който би означавал идването на помощ. Но всички екрани бяха изпъстрени със снежинки — отражения на радарния сигнал най-вече от вълните. На гребена на всяка вълна екраните се изчистваха за достатъчно дълго време, за да се появи върху тях районът на граулерите — малките айсберги — който се намираше на около осем мили пред тях. Между кораба и граулеровото поле лежеше самотен леден остров, по-малък от онези, покрай които бяха минали, но все пак — дълъг няколко мили. След като корабът навлезеше по-навътре в ледовете, вълните щяха да поспаднат, но пък, от друга страна, трябваше да се справят с повече лед.

Поне екранът на GPS-a бе чист и ясен. Намираха се на около сто и петдесет мили северозападно от Южните Шетландски острови, необитаема верига от скалисти планински върхове, които стърчаха от Атлантика, заобиколени от рифове и силни течения. Отвъд тях бе протокът Брансфийлд, а зад него — плътен лед и жестокият бряг на Антарктида. С приближаването им към брега вълните щяха да спаднат, но теченията щяха да се усилят. Сто и петдесет мили… ако Южна Джорджия можеше да започне спасителна операция в шест сутринта… Всичко зависеше от онова нещо в товарния хамбар.

Помисли да попита Глин докъде бяха стигнали. Но сетне осъзна, че не искаше да узнае. Глин бе също тъй мълчалив, като нея, и тя се питаше какво ли минава през главата му. Тя поне разбираше какво означава движението на кораба. За останалите това сигурно бе обикновен, истински ужас.

Корабът се наклони — кренът бе застрашителен. Но когато достигна върха на гребена, тя усети странна спънка, нещо необичайно. В същото време Глин вдигна радиостанцията до ухото си, заслушан напрегнато. Забеляза изражението й.

— Гарса е — рече той. — Не мога да го чуя заради бурята.

Обърна се към Хауъл.

— Включете го към интеркома. Максимална сила на звука.

— Ели! — гръмна внезапно гласът на Гарса.

Усиленият звук придаваше на паниката в гласа му груб, отчаян оттенък. Бритън чуваше зад него стоновете и скърцането на подложения на големи напрежения метал.

— Слушам.

— Започнахме да губим основните кръстовидни греди!

— Укрепвайте ги.

Бритън се удиви от спокойния, сериозен тон на Глин.

Корабът отново взе да се накренява.

— Ели, цялата конструкция се разпада по-бързо, отколкото можем да й насмогнем…

Корабът се наклони още и нов мощен писък на метала удави гласа на Гарса.

— Мануел — продължи Глин, — Рошфор е знаел какво прави, когато е проектирал шейната. Тя е по-здрава, отколкото предполагаш. Действайте стъпка подир стъпка.

Корабът продължи да се накренява.

— Ели, камъкът… Той се движи! Не мога…

Радиостанцията замлъкна.

Корабът спря движението си, корпусът му се разтърси, след това бавно започна да се изправя. Бритън усети отново как нещо го спъва — приличаше на кратка пауза — сякаш корабът бе закачил нещо за миг.

Глин не откъсваше очи от говорителя. След малко той отново изпука. Проехтя гласът на Гарса.

— Ели? Там ли си?

— Да.

— Мисля, че онова нещо се размърда леко, но се върна обратно на мястото си.

Глин почти се усмихна.

— Мануел, виждаш ли, че преиграваш? Не се паникьосвай. Съсредоточи се върху критичните точки и забрави всичко останало. Тройно осигуряване. В онази шейна и паяжината е вграден огромен излишък от здравина. Двойно осигуряване. Недей го забравя.

— Слушам, сър.

Корабът влезе в поредното накреняване; бавно, агонизиращо, тътнещо движение. След кратка пауза Сали отново почувства нещо ново, нещо по-различно в движението на кораба… Нещо зловещо.

Погледна Глин, а после и Лойд. Видя, че не бяха забелязали. Когато метеоритът помръдна, тя усети как това бе въздействало върху целия корпус. Огромният „Ролвааг“ едва не се завъртя на гребена на последната вълна. Питаше се дали това не бе плод на въображението й. Изчака докато корабът не потъна в неестествената тишина на падината, за да започне отново да се издига. Включи светлините на главната палуба и прожекторите на надстройката: искаше да види как се държи съдът над водата. Издигаше се, потреперваше, сякаш да се отърси от товара си, тежката черна вода струеше покрай бордовете му и от шпигатите. Когато се изкачиха на гребена, нещото в товарния танк застена отново; корабът бавно се плъзна по дългата стена на вълната, потрепервайки, докато се изкачва срещу вятъра. Носът му изскочи из сриващия се гребен и протестният стон на метала и дървото се превърна в писък, който отекна във всички „кости“ на корпуса. И ето го отново: „Ролвааг“ извърши същото зловещо движение, докато беше на гребена — отклонение от курса, почти пълно завъртане около оста, след което се сгромоляса във водата. Последва колебание преди да се изправи — и това бе най-лошото от всичко.

Веднъж, по време на ужасна буря в близост до Голямата плитчина^[1], тя бе видяла как един кораб се пречупи. Корпусът му се разчлени с ужасяващ звук; черната вода нахлу и почти мигновено заля най-ниските помещения. Никой нямаше шанса да изплува: всички бяха засмукани в дълбините. Това бе гледка, която и до ден-днешен тревожеше сънищата й.

Погледна към Хауъл. Той също бе забелязал забавеното изправяне на кораба: гледаше я напрегнат, с ококорени кръгли очи. Никога не го бе виждала толкова изплашен.

— Капитане… — понечи да каже нещо той, но гласът му пресекна.

Тя погледна към Глин. Знаеше какво щеше да отговори той. Но неин дълг беше да го произнесе.

„Ролвааг“ бе на ръба да се пречупи.

Започнаха да се свличат в поредната падина, вятърът рязко стихна до нулата. Тя се възползва от възможността и се огледа: Лойд, Макфарлън, Амира, Глин, Хауъл, Банкс, останалите офицери на вахта. Всички мълчаха. Всички гледаха нея. Всички очакваха тя да направи нещо, да спаси живота им.

— Мистър Лойд — рече тя.

— Да? — пристъпи той, готов да помогне.

Нямаше да бъде лесно.

Зловещо потрепване разтърси пултовете и прозорците, след като голяма напречна вълна атакува кораба. След като шумът й стихна и корабът продължи да се плъзга надолу, Бритън пое отново дъх.

— Мистър Лойд — повтори тя, — метеоритът трябва да бъде изхвърлен.