Жул Верн
Жангада (9) (800 левги по Амазонка)

IX. Вечерта на 5 юни

Докато се строеше господарската къща, Жоам Гарал се занимаваше също със стъкмяването на служебните помещения — кухнята и складовете, в които щяха да се съхраняват всевъзможни хранителни продукти.

На първо място имаше голям запас корени от високото шест до десет стъпки дръвче, от което се получава маниоката — главна храна на жителите на тропическите области. Този корен, подобен на дълга черна репичка, образува кичури, като картофите. Макар и неотровен в африканските страни, несъмнено в Южна Америка той съдържа много вреден сок, който трябва предварително да се изстисква. След това корените се смилат на брашно, което се използува по различни начини, дори под формата на тапиока, според вкуса на местните жители.

Затова на жангадата имаше цял склад от този полезен продукт, предназначен за изхранването на всички.

Що се отнася до месните консерви, в добавка към цялото стадо овни, отхранвани в специални кошари, построени в предната част на жангадата, те се състояха главно от известно количество местна шунка „пресунто“ с отлично качество; но Се разчиташе също на пушките на младежите и на неколцина индианци — добри ловци, на които нямаше да липсва дивеч — а и те не ще го пропущат — по островите или в крайбрежните гори на Амазонка.

Пък и самата река щеше да допълва щедро ежедневната да ж-ба: скариди, които с право могат да се нарекат раци, „тамбагу“ — най-хубавата риба в целия този басейн, с по-фин вкус от сьомгата, с която понякога се сравнява; червенолюспеста „пира-руку“, голяма колкото есетра, която се разпраща осолена в значителни количества из цяла Бразилия; „кандиру“, опасна за ловене, но добра за ядене; „пираня“, или риба-дявол, изпъстрена с червени ивици и дълга тридесет инча; големи и малки костенурки, които се наброяват с хиляди и съставляват значителна част от храната на туземното население — всички тези продукти на реката трябваше да разнообразяват трапезата на господарите и слугите.

Така че по възможност редовно всеки ден щяха да се занимават с лов и риболов.

Що се отнася до напитките, имаше добър и разнообразен запас от най-хубавото, което се произвеждаше в страната: „кайсума“, или „мачачера“ от Горна и Долна Амазонка, приятно питие с възкисел вкус, получавано чрез дестилация от варени корени на сладката маниока; бразилско „бейжу“, нещо като национална ракия, перуанска „чика“, „мазато“ от Укаяли, извличана от сварени, изстискани и ферментирали банани; „гуарана“, нещо подобно на каша, получавана от двойната ядка на „paullinia Sorbilis“ — същинско блокче шоколад по цвят, което се смила на ситно брашно и с добавка от вода образува превъзходна напитка.

Но и това не беше всичко. В тези краища има особен вид тъмновиолетово вино, добивано от сока на палмите „асаи“ и което бразилците ценят много за ароматния му вкус. На сала се намираше също значително количество фраски^[1], които вероятно щяха да бъдат празни, когато пристигнеха в Пара.

Освен това жангадата разполагаше със специална изба, която правеше чест на Бенито, провъзгласил се за главен неин разпоредител. Няколкостотин бутилки керес, сетюбал и порто напомняха за названия, скъпи на първите покорители на Южна Америка. На всичко отгоре младият иконом бе скътал в избата няколко дамаджани^[2], пълни с превъзходна тафия — захарна ракия, малко по-силна от националното „бейжу“.

Що се отнася до тютюна, той не беше от грубия сорт, с който се задоволяват обикновено туземците в басейна на Амазонка. Той идваше направо от Вила-Бела до Императрис, тоест от областта, където се бере най-ценният тютюн в цяла Централна Америка.

И така, в задната част на жангадата беше разположено главното жилище със своите пристройки — кухня, килери, мазета, — всичко това предназначено за семейство Гарал и личната му прислуга. Към средната част, до тях, бяха построени бараките, определени за жилища на индианците и негрите. Този екипаж щеше да живее там в същите условия, както в икитоската фазенда, и то така, че да може да работи под постоянното ръководство на лоцмана.

Но за да се настани целият този екипаж, бяха необходими доста жилищни постройки, които щяха да придадат на жангадата вид на плаващо село. И наистина тя щеше да бъде по-застроена и по-населена от много махали в горното течение на Амазонка.

За индианците Жоам Гарал беше отредил навеси — нещо като колиби без стени, с покрив от листа, поддържан от леки подпори. Въздухът се движеше свободно из тия открити постройки и люлееше окачените вътре хамаци. Там тези туземци, между които имаше три-четири семейства заедно с жените и децата, щяха да живеят така, както на сушата. Негрите пък намериха на сала обичайните си ажупи. Те се различаваха от навесите по това, че бяха плътно затворени от четири страни, само през едната се влизаше в колибата. Индианците, свикнали да живеят на открито, в пълна свобода, не биха търпели да стоят затворени в ажупа, която по подхождаше за негрите.

И най-после, в предната част на жангадата се издигаха същински складове със стоките, които Жоам Гарал караше за Белен заедно с дървения материал от горите си.

Там, в тези обширни складове, под ръководството на Бенито богатият товар бе подреден толкова грижливо, като че ли се намираше настанен в трюма на кораб.

На първо място, най-ценната част на тоя товар представляваха седем хиляда ароба^[3] каучук, защото един фунт от този продукт струваше тогава три-четири франка. Жангадата носеше също петдесет квинтала сасапарила — растение от рода скрипка, което представлява важен отрасъл на експортната търговия в целия басейн на Амазонка и се среща все по-рядко и по-рядко по бреговете на реката, тъй като туземците не се грижат за запазване на стъблата, когато го берат. Освен това бакла, известна в Бразилия под названието „кумару“, от нея се добиват някои ценни масла; сасафра, от нея пък се извлича балсам за лекуване на рани; бали с багрилни растения, сандъци с разни смоли и известно количество ценно дърво допълняха този товар, който можеше да се разпродаде доходно и лесно в провинцията Пара.

Може би читателят ще се учуди, че броят на индианците и негрите беше ограничен само до тия, които бяха нужни за управляването на жангадата. Дали не трябваше да се вземат повече хора, в случай че ги нападнат някои племена от крайбрежието на Амазонка?

Това беше излишно. Туземците в Централна Америка не са никак опасни, отдавна е минало времето, когато е трябвало да се предприемат сериозни мерки срещу техните нападения. Крайбрежните индианци спадат към мирните племена, а най-свирепите са се отдръпнали пред цивилизацията, която се разпространява малко по-малко по реката и нейните притоци. Единствената опасност е от избягали негри или каторжници от наказателните-колонии на Бразилия, Англия, Холандия и Франция. Но тези бегълци са малобройни; те бродят на усамотени групи из горите и саваните, и жангадата беше в състояние да отблъсне всякакво нападение от страна на тези горски скитници.

Освен това по Амазонка има много военни постове, градове, села и религиозни мисии. Това не е вече пустиня, пресичана от-огромната река, а басейн, който от ден на ден все повече се заселва. Така че опасност от тоя род не съществуваше. Не можеше, да се очаква никакво нападение.

За да извършим описанието на жангадата, остава да споменем само две-три постройки от съвсем друг тип, които й придаваха много живописен вид.

При носа се издигаше колибата на лоцмана. Именно при носа, а не на кърмата, където обикновено е мястото на кормчията. Работата е там, че при тези условия на плаване нямаше нужда от кормило. Дори дълги весла, размахвани от сто яки ръце, не биха променили движението на сал с такава дължина. Жангадата можеше да се държи във фарватера^[4] или, ако се отклонеше от него, да се измени посоката й само като се действува отстрани с дълги канджи или пръти, опирани в речното дъно. По същия начин тя можеше да се приближи до единия или другия бряг, ако по някава причина се наложеше да спре. Три-четири „уби“ и две пироги с целия им такелаж, намиращи се на борда, позволяваха да се поддържа лесно връзка с бреговете. Така че ролята на лоцмана се свеждаше до наблюдаване на фарватера на реката, на измененията в течението, на водовъртежите, които трябваше да се избягват, на удобните за закотвяне заливчета, а за тази цел мястото му беше и трябваше да бъде при носа.

Докато лоцманът ръководеше материалната част на тази огромна машина — може би имаме право да употребим този израз? — на едно друго лице се полагаше да бъде неин духовен ръководител — отец Пасаня, глава на икитоската мисия.

Такова набожно семейство като семейството на Жоам Гарал би трябвало с готовност да се възползува от този случай, за да вземе със себе си стария свещеник, когото уважаваше.

Отец Пасаня, тогава на седемдесет години, беше почтен човек, пропит с духа на евангелието, състрадателен и добър; в тези краища, където представителите на църквата не винаги дават пример на добродетелност, той се явяваше съвършен образец на тия велики мисионери, които са направили толкова много за цивилизацията сред най-дивите области на света.

От петдесет години отец Пасаня живееше в Икитос, в мисията, която оглавяваше. Всички заслужено го обичаха. Семейство Гарал много го уважаваше. Той бе венчал дъщерята на фермера Магалянс за младия служител, намерил прием във фазендата. Беше свидетел на раждането на децата им, бе ги кръстил, учил и се надяваше да даде и на тях брачната благословия.

Възрастта на отец Пасаня не му позволяваше вече да изпълнява трудната си свещеническа служба. Ударил бе часът да се оттегли. Един по-млад мисионер току-що го бе заместил в Икитос и сега той се готвеше да се върне в Пара, за да завърши там дните си в един от манастирите, предназначени за престарелите божи служители.

Какъв по-добър случай от тоя да слезе по реката с това семейство, което му беше като свое? Предложиха му да участвува в това пътуване и той прие, а когато пристигнеха в Белен, н ему щеше да се падне честта да венчае младата двойка Миня и Маноел.

Но макар че през време на пътуването отец Пасаня трябваше да сяда на семейната трапеза, Жоам Гарал реши да му построи отделно жилище, и бог е свидетел какви грижи положиха Якита и дъщеря й, за да му създадат удобства. Всъщност добрият стар свещеник никога не е бил така добре настанен в своя скромен презвитерски дом.

Но жилището беше недостатъчно на отец Пасаня. Той искаше да си има и параклис.

Ето защо точно в средата на жангадата построиха параклис, над който се извисяваше малка камбанария.

Наистина той беше тесен и не можеше да побере всички хора на сала, но в замяна на това богато украсен, и ако Жоам Гарал се чувствуваше на този сал като в предишното си жилище, то и отец Пасаня нямаше защо да съжалява за бедната си църква в Икитос.

Такова беше, прочее, чудното съоръжение, което трябваше да преплава по цялото течение на Амазонка. То стоеше там, на брега, в очакване самата река да го повдигне. А според изчисленията и наблюденията за равнището на водата, това нямаше да закъснее.

На 5 юни всичко беше готово.

Пристигналият предния ден лоцман, петдесетгодишен човек, разбираше добре от занаята си, но обичаше да си попийва. Въпреки това Жоам Гарал много го ценеше и няколко пъти вече го наемаше да кара салове до Белен, за което никога не се разкайваше.

Трябва впрочем да добавим, че Араужо — такова беше името му — виждаше много добре, когато няколко чаши силна гафия, сварена от сок на захарна тръстика, му избистряха погледа. Затова той никога не пътуваше без специалната си дамаджана, пълна с тази напитка, която жадно смучеше.

От няколко дена вече се усещаше, че реката приижда. От минута на минута равнището й се издигаше все повече, и две седмици преди да достигне най-високата си точка, водите набъбнаха дотолкова, че заляха брега на фазендата, но все още не бяха достатъчни, за да подемат сала.

Макар че придвижването беше осигурено и не можеше да се съмняват, че реката ще стигне най-високото си равнище, мисълта за наближаването на решителния час естествено вълнуваше всички. Защото ако по някаква необяснима причина водите на Амазонка не се повдигнеха достатъчно, за да помъкнат жангадата, целият този огромен труд отиваше напразно. А скоро след това щеше да настъпи спадане и трябваше да чакат доста месеци, за да имат отново подобни условия.

И тъй, на 5 юни привечер бъдещите пътници на жангадата се събраха на една площадка, която се издигаше на стотина фута над брега, и с понятна тревога всички зачакаха съдбоносния час.

Там се намираха Якита, дъщеря й, Маноел Валдес, отец Пасаня, Бенито, Лина, Фрагозо, Сибела и няколко индианци и негри — ратаи във фазендата.

Фрагозо не можеше да си намери място; той сновеше насам натам, слизаше на брега, качваше се отново на площадката, правеше отметки над водолинията и викаше „ура“, когато прииждащата вода ги достигнеше.

— Ще заплава, ще заплава салът, който трябва да ни закара в Белен! — изкрещя той. — Ще заплава, дори да се разтворят небесата, за да придойде Амазонка!

Жоам Гарал беше на сала с лоцмана и многоброен екипаж. Той трябваше да вземе всички необходими мерки в решителния миг. Самата жангада стоеше здраво привързана за брега с яки въжета, и течението не можеше да я отнесе, когато заплаваше.

Цяло племе от сто и петдесет-двеста индианци от околностите на Икитос, без да се смята населението на селото, бе дошло да присъствува на това интересно зрелище.

Тази развълнувана тълпа гледаше почти в пълно мълчание.

Към пет часа вечерта равнището на водата се покачи с повече от един фут от преди и брегът изчезна съвсем под течното покривало.

Огромното съоръжение потрепера, но му трябваха още няколко инча, за да се повдигне и откъсне напълно от дъното.

В продължение на един час тези трусове постепенно се засилваха. Гредите пращяха отвред. Водата вършеше своята работа, изтръгвайки малко по-малко дънерите от пясъчното им леговище.

Около шест и половина часа екнаха радостни викове. Жангадата най-после плаваше и течението я влачеше към средата на реката; но, придържана от въжетата, тя застана спокойно до брега, и в този момент отец Пасаня я благослови, както би благословил морски съд, чиято съдба е в божиите ръце!