Жул Верн
Жангада (25) (800 левги по Амазонка)

V. Веществени доказателства

Когато съдията се върна на мястото си, убеден, че напълно се е овладял, той се облегна на креслото, отметна глава назад, впери очи в тавана и с тон на пълно безразличие, без дори да поглежда обвиняемия, каза:

— Говорете.

Жоам Дакоста се замисли за малко, сякаш се колебаеше дали да изложи мислите си по този начин, и подхвана:

— Досега, господине, ви дадох само морални доказателства за моята невинност, основаващи се на достойнството, благоприличието, почтеността на целия ми живот. Смятах, че тези доказателства имат по-голяма тежест пред правосъдието…

Съдията Жарикес не се сдържа и повдигна рамене, с което показваше, че не е на същото мнение.

— Щом те не са достатъчни, ето какви са веществените доказателства, които може би ще бъда в състояние да представя — продължи Жоам Дакоста. — Казвам „може би“, защото още не зная доколко трябва да им се вярва. По тази причина, господине, не говорих за това нито на жена си, нито на децата си — не исках да им вдъхвам надежда, която може да бъде разбита.

— Моля, на въпроса — предупреди съдията Жарикес.

— Имам пълно основание да мисля, господине, че арестуването ми в деня преди пристигането на жангадата в Манао е резултат от донос до началника на полицията.

— Не грешите, Жоам Дакоста, но трябва да ви кажа, че този донос е анонимен.

— Няма значение, защото зная, че може да изхожда само от един подлец на име Торес.

— Ас какво право — попита съдията Жарикес — наричате така този… доносчик?

— Да, подлец е, господине! — отвърна разпалено Жоам Дакоста. — Този човек, когото бях приел като гост, беше дошъл при мен само за да ми предложи да откупя мълчанието му, да ми предложи една гнусна сделка, която отхвърлих и никога няма да съжалявам за това, каквито и да бъдат последиците от неговото донесение.

„Все тоя похват — помисли си съдията Жарикес: — да обвинява другите, за да оправдае себе си.“

Въпреки това той изслуша извънредно внимателно разказа на Жоам Дакоста за отношенията му с авантюриста до момента, когато Торес дойде да му съобщи, че знае и може да разкрие името на истинския виновник за престъплението в Тижуко.

— А какво е името на виновника? — запита съдията Жарикес, чието равнодушие беше разклатено.

— Не зная — отговори Жоам Дакоста. — Торес не пожела да ми го каже.

— А този виновник жив ли е?…

— Умрял е.

Пръстите на съдията Жарикес забарабаниха по-бързо, той не се сдържа и възкликна:

— Човекът, който може да даде доказателство за невинността на един обвиняем, винаги умира!

— Ако истинският виновник е умрял, господине — отговори Жоам Дакоста, — Торес поне е жив, а той ме уверяваше, че имал у себе си такова доказателство, написано собственоръчно от самия престъпник! И предложи да ми го продаде!

— Ех, Жоам Дакоста — отвържа съдията Жарикес, — не би било скъпо да платите за такова доказателство дори с цялото си състояние!

— Ако Торес искаше само състоянието ми, щях да му го дам и никой от близките ми не би възразил! Да, имате право, господине, човек не бива да жали нищо, за да откупи честта си! Но тоя подлец знаеше, че съм във властта му, затова поиска нещо повече от състоянието ми!

— Какво именно…

— Ръката на дъщеря ми, която трябваше да бъде разменната монета в тази сделка! Аз отказах, той ме издаде и затова сега съм пред вас?

— Ами ако Торес не беше ви издал — запита съдията Жарикес, — ако Торес не беше ви срещнал по пътя ви, какво щяхте да направите, като пристигнехте тук и узнаехте за смъртта на съдията Рибейро? Бихте ли дошли да се предадете на правосъдието?…

— Без никакво колебание, господине — отговори Жоам Дакоста с твърд глас, — защото, повтарям, аз нямах никаква друга цел, когато напущах Икитос, за да дойда в Манао.

Той изрече това с такъв искрен тон, че съдията Жарикес почувствува как нещо трепна в онова кътче на сърцето, където се зараждат убежденията; но още не се предаваше.

В това нямаше нищо чудно. Пристъпвайки към разпит, този съдия не знаеше нито дума от онова, което знаят читателите, които са следили Торес от началото на настоящия разказ. У тях не може да има никакво съмнение, че Торес държи в ръцете си веществено доказателство за невинността на Жоам Дакоста. Те са убедени, че този документ съществува, че в него се съдържа такова доказателство, и може дори да си помислят, че съдията Жарикес проявява жестоко недоверие. Но нека имат пред вид, че съдията Жарикес не се намира в тяхното положение; той е свикнал на неизменните уверения на обвиняемите, които съдебните власти му пращат; документът, на който се позовава Жоам Дакоста, не му е представен; не знае дори съществува ли действително, и на всичко отгоре, пред него стои човек, чиято виновност, за него поне, е вече установена от съда.

Все пак, може би от любопитство, той реши да постави Жоам Дакоста натясно.

— Значи — подхвана той, — сега вие възлагате всичките си надежди на изявлението, направено ви от тоя Торес?

— Да, господине — отвърна Жоам Дакоста, — ако целият ми живот не говори в моя полза!

— Къде е според вас Торес в момента?

— Предполагам в Манао.

— И се надявате да заговори, да се съгласи да ви предаде доброволно този документ, за който сте отказали да му заплатите с това, което той е искал?

— Надявам се, господине — отвърна Жоам Дакоста. — В момента положението на Торес е друго. Той ме издаде и следователно не може да разчита вече да сключи сделката си по неговите условия. Но за този документ, той все още може да получи цяло състояние, което, независимо дали ще бъда оправдан или осъден, ще му се изплъзне завинаги. А тъй като е в негов интерес да ми продаде този документ и това няма с нищо да му навреди, мисля, че ще действува според интереса ой.

На разсъжденията на Жоам Дакоста не можеше да се противоречи с нищо. Съдията Жарикес добре разбра това. Той направи единственото възможно възражение:

— Може и да е така — каза той, — несъмнено Торес има интерес да ви продаде този документ… стига такъв документ да съществува!

— Ако не съществува, господине — отговори Жоам Дакоста с трогателен глас, — тогава не ми остава друго, освен да се предоставя на човешкото правосъдие в очакване на божието правосъдие!

При тези думи съдията Жарикес стана и този път с не толкова безразличен тон рече:

— Жоам Дакоста, като ви разпитвах тук, като ви позволих да разказвате подробно за живота си и да ме уверявате в своята невинност, аз превиших пълномощията си. Следствието по това дело е вече приключено, вие сте се явили пред съда във Вила-Рика, съдебните заседатели са взели решението си единодушно и не са признали смекчаващи вината обстоятелства. Вие сте осъден като подбудител и съучастник в убийството на войниците и в кражбата на тижуковските диаманти, срещу вас е издадена смъртна присъда и само с бягство сте успели да се отървете от наказанието. Но независимо дали сте дошли да се предадете на правосъдието след двайсет и шест години, това не попречи да ви арестуват. За последен път ви питам: признавате ли, че сте Жоам Дакоста, осъдения по случая в диамантената област?

— Жоам Дакоста съм.

— Готов ли сте да подпишете тази декларация?

— Готов съм.

И с нетрепваща ръка Жоам Дакоста сложи името си под протокола и доклада, които секретарят току-що бе изготвил по нареждане на съдията Жарикес.

— Докладът до министерството на правосъдието ще бъде изпратен в Рио де Жанейро — рече съдията. — Ще минат няколко дни, докато получим заповед за изпълнение на присъдата ви. Така че, както казвате, ако този Торес притежава доказателството за вашата невинност, помъчете се сам или чрез вашите близки — изобщо направете всичко възможно, за да го представи навреме! Когато пристигне заповедта, вече не може да има отлагане и правосъдието ще изпълни дълга си.

Жоам Дакоста се поклони.

— Ще ми бъде ли разрешено сега да се видя с жена си и с моите деца? — попита той.

— Още днес, ако желаете — отговори съдията Жарикес. — Вие вече не сте подследствен, така че ще ги пуснат при вас, щом се явят.

После съдията позвъни. В кабинета влязоха стражите и отведоха Жоам Дакоста.

Съдията Жарикес се загледа подире му, клатейки глава. — Ех, ех, откровено казано, това дело се оказа по-заплетено, отколкото мислех! — промърмори той.