Жул Верн
Жангада (24) (800 левги по Амазонка)

IV. Морални доказателства

Заповедта за арестуването на Жоам Дакоста, именуващ се Жоам Гарал, беше издадена от заместника на съдията Рибейро, който трябваше да изпълнява задълженията на този съдия в провинцията до назначаването на неговия приемник.

Заместникът се казваше Висенте Жарикес. Той беше дребен навъсен старец, когото четиридесетгодишна служба в углавния съд не бе успяла да направи благосклонен към подсъдимите. Той беше разследвал толкова много дела от тоя род, съдил и осъждал толкова много злосторници, че невинността на един подсъдим, който и да е той, му се струваше a priori^[1] недопустима. Разбира се, той не съдеше против съвестта си, но тая съвест, окована в здрава броня, не се влияеше лесно нито от хода на следствието, нито от доводите на защитата. Като мнозина представители на углавни съдилища той не допускаше снизходителност от страна на съдебните заседатели, и когато подсъдимият, минал ситото на разпитите, разследванията и дознанията, застанеше пред него, съдията беше предварително убеден, че въпросният подсъдим е десетократно виновен.

Иначе Жарикес не беше лош човек. Нервен, неспокоен, приказлив, остроумен, хитър, той представляваше любопитна гледка с едрата си глава върху дребно тяло, с разчорлена коса, която сполучливо заместваше едновремешните съдийски перуки, с очи, сякаш пробити от свредел, с необикновено проницателен поглед. С едрия си нос сигурно би жестикулирал, ако притежаваше такава подвижност, а щръкналите уши като че бяха създадени да улавят по-добре това, което се говореше дори извън обичайния обсег на слуховия орган. Пръстите му чукаха непрекъснато по съдийската маса, като пръсти на пианист, упражняващ се беззвучно. Тялото му беше прекалено дълго за необикновено късите нозе, които непрекъснато ту кръстосваше, ту разкрачваше, когато се пъчеше на съдийското кресло.

В частния си живот съдията Жарикес, заклет ерген, се откъсваше от книгите си по наказателно право само заради, трапезата, която не пренебрегваше, виста, които пенеше много го, шахмата, където минаваше за майстор, но най-вече заради разните главоблъсканици, гатанки, шаради^[2], ребуси, анаграми^[3], логогрифи^[4] и други, представляващи главното му занимание, по примера на мнозина европейски съдии — същински сфинксове както по склонности, така и по професия. Както виждаме, той беше чудак и лесно можем да разберем колко губеше Жоам Дакоста със смъртта на съдията Рибейро, защото делото му минаваше в ръцете на този малко опърничав съдия.

Впрочем в случая задачата на Жарикес беше много опростена. Той нямаше нужда да води следствие или дознание, да ръководи прения в съда, да изработва съдебно решение, да се съобразява с членовете на наказателния закон и накрая да произнесе присъда. За нещастие на икитоския фермер не бяха вече необходими такива формалности, Жоам Дакоста беше арестуван, съден и осъден преди двайсет и шест години за престъплението в Тижуко, срокът на присъдата още не бе изтекъл по давност, не можеше да се подаде молба за смекчаване на наказанието, не можеше да се приеме и молба за помилване. Така че оставаше само да се установи самоличността му и след като от Рио де Жанейро дойдеше нареждане за изпълнение на присъдата, това да стане както му е редът.

Но несъмнено Жоам Дакоста щеше да уверява в своята невинност, да твърди, че е осъден несправедливо. Дългът на съдията, каквото и мнение да имаше по този въпрос, беше да го изслуша. Най-важното беше да се види с какви доказателства осъденият можеше да подкрепи своите твърдения. А щом не бе могъл да ги представи при явяването пред първоначалните си съдии, ще бъде ли в състояние да ги представи сега?

Тук именно трябваше да се съсредоточат усилията при следствието.

Трябва обаче да се признае, че когато един осъден задочно, живеещ щастливо и спокойно в чужбина, доброволно изостави всичко, за да се яви пред съдебните власти, от които миналото му го е научило да се страхува, това е необикновен, рядък случай, който би трябвало да заинтересува дори съдия, свикнал на всякакви изненади на съдебните заседания. Дали от страна на осъдения от Тижуко, уморен от живота, това беше безочлива глупост или порив на съвестта, която иска на всяка цена да обори една неправда? Трябва да се съгласим, че проблемът беше заплетен.

И тъй, на другия ден след арестуването на Жоам Дакоста съдията Жарикес тръгна към затвора на улица „Бог син“, където беше задържан арестантът.

Този затвор, бивш мисионерски манастир, се издигаше на брега на една от главните игуарапи на града. Някогашните доброволни затворници в тази сграда, зле пригодена за новото си предназначение, бяха заместени от днешните затворници по принуда. Затова стаята, заемана от Жоам Дакоста, нямаше нищо общо с мрачните килии на съвременните затвори. Тя беше бивша монашеска килия с обикновен решетест прозорец, гледащ към пусто място, със скамейка в един ъгъл, нещо като одър в другия, няколко груби съдини и толкова.

Именно от тази стая към единайсет часа сутринта през тоя ден, 25 август, Жоам Дакоста бе изведен и за каран в кабинета за разпит, разположен в някогашната обща зала на манастира. Съдията Жарикес беше там, зад бюрото си, седнал на своето високо кресло, с гръб към прозореца, за да бъде лицето му в сянка, докато лицето на арестанта остава напълно осветено. Секретарят му се бе настанил до края на писалището, с перо зад ухото, равнодушен като всички съдебни чиновници, готов да записва въпросите и отговорите. Жоам Дакоста бе въведен в кабинета и по знак на съдията стражите, които го бяха довели, се оттеглиха.

Съдията Жарикес дълго наблюдава обвиняемия. А той му се поклони, застана както подобава — нито дръзко, нито раболепно, и зачака с достойнство да му зададат въпроси, за да ям отговори.

— Име? — подзе съдията Жарикес.

— Жоам Дакоста.

— Възраст?

— Четиридесет и осем години, — Местожителство?…

— Село Икитос в Перу.

— Под какво име живеехте там?

— Под името Гарал, то е фамилното име на майка ми.

— А защо носехте това име?

— Защото двайсет и шест години исках да избягна преследването на бразилското правосъдие.

Отговорите бяха толкова точни, така ясно показваха, че Жоам Дакоста е решен да признае всичко за миналото и настоящето си, че съдията Жарикес, несвикнал на такова държане, вирна нос по-високо от обикновено.

— А защо — подзе той отново — бразилското правосъдие можеше да предприеме преследване срещу вас?

— Защото в 1826 година бях осъден на смърт за случая с диамантите в Тижуко.

— Значи признавате, че сте Жоам Дакоста?…

— Аз съм Жоам Дакоста.

На всичко това бе отговорено много спокойно и съвсем просто. Затова малките очички на съдията Жарикес, скрити под клепките, сякаш казваха: „Ето ти едно дело, което ще върви като по вода!“

Но наближаваше моментът, когато трябваше да се зададе неизменният въпрос, който предизвиква неизменния отговор на всички обвиняеми, смятащи се за невинни.

Пръстите на съдията Жарикес забарабаниха леко по масата.

— Жоам Дакоста — запита той, — какво правите в Икитос?

— Аз съм фермер и се занимавам с управляването на голямо земеделско стопанство.

— И то процъфтява?

— Много процъфтява.

— А откога сте напуснали фазендата си? — От около девет седмици.

— Защо?

— Имах предлог за това, господине — отговори Жоам Дакоста, — но всъщност причината беше друга.

— Какъв предлог?

— Необходимостта да закарам до Пара голям сал с дървен материал и товар от различни други неща, произведени по бреговете на Амазонка.

— Аха! — промърмори съдията Жарикес. — А каква беше истинската причина за заминаването ви?

Задавайки този въпрос, той си мислеше: „Сега вече ще започнат отричанията и лъжите!“

— Истинската причина — отговори с твърд глас Жоам Дакоста — беше решението ми да се върна и да се предам на правосъдието в моята страна!

— Да се предадете ли? — възкликна съдията, привдигайки се от креслото си. — Да се предадете… доброволно?

— Доброволно!

— А защо?

— Защото не можех да търпя повече, защото ми беше омръзнал този лъжовен живот, принудата да живея под фалшиво име, невъзможността да възвърна на жена си, на децата си името, което ми принадлежи, и най-после, господине, защото…

— Защото?…

— Аз съм невинен.

„Така и очаквах!“ — рече си мислено съдията Жарикес.

И докато пръстите му барабанеха малко по-отсечен марш, той кимна на Жоам Дакоста, с което ясно искаше да каже: „Хайде, хайде, разправете си историята! Тя ми е известна, но не искам да ви преча да я разкажете свободно.“

Жоам Дакоста долови това не твърде насърчително разположение на съдията, но се направи, че не го забелязва. Той описа целия си живот, като говореше въздържано, без да нарушава самоналоженото си спокойствие, без да пропуща нито едно от обстоятелствата преди и след осъждането му. Той ни най-малко не се стараеше да изтъкне почтения си и заобиколен с уважение живот, който бе водил след своето бягство, нито достойно изпълнените си задължения като глава на семейство, съпруг и баща. Подчерта само едно обстоятелство — своето идване в Манао, за да поиска преразглеждане на делото си, да постигне оправдание и то без нищо да го принуждава да направи това. Съдията Жарикес, който естествено изпитваше предубеждение към всеки обвиняем, не го прекъсна. Той само ту затваряше, то отваряше очи, като човек, който за стотен път слуша една и съща история; а когато Жоам Дакоста сложи на масата записките, които си бе водил, съдията дори не помръдна да ги вземе.

— Свършихте ли? — запита той.

— Да, господине.

— И продължавате да твърдите, че сте напуснали Икитос само за да дойдете да поискате ревизия на присъдата ви?

— Аз нямах друга причина.

— А как ще докажете това? Как ще докажете, че щяхте да се предадете независимо от донесението, което доведе до вашето арестуване?

— Преди всичко с тези записки — отговори Жоам Дакоста.

— Тези записки са били в ръцете ви и нищо не доказва, че щяхте да ги използувате по този начин, ако не бяхте арестуван.

— Във всеки случай, господине, има един документ, който вече не е у мен и неговата достоверност не може да бъде поставена под съмнение.

— Кой?

— Писмото, което писах на вашия предшественик, съдията Рибейро, писмо, с което го предизвестявах за предстоящото си пристигане.

— Аха, значи сте писали?…

— Да, и това писмо, което трябва да е пристигнало на съответния адрес, скоро ще ви бъде предадено.

— Така ли! — възкликна съдията Жарикес с малко недоверчив тон. — Значи сте писали на съдията Рибейро?…

— Преди да бъде главен съдия на тази провинция — отговори Жоам Дакоста, — съдията Рибейро беше адвокат във Вила-Рика. Той именно ме защищаваше на тижуковския процес. Рибейро не се съмняваше в справедливостта на каузата ми. И направи всичко възможно, за да ме спаси. Двайсет години след това, когато стана главен съдия в Манао, аз му съобщих кой съм, къде съм и какво възнамерявам да предприема. Убеждението му по отношение на мен все още не бе се променило и по негов съвет аз напуснах фазендата, за да дойда лично да действувам за реабилитирането ми. Но смъртта го покоси ненадейно и може би каузата ми ще бъде загубена, ако в лицето на съдията Жарикес не намеря отново съдията Рибейро.

Съдията, комуто въпросът се поставяше така ребром, понече да скочи, напук на всякакъв съдийски етикет; но успя да се овладее и само промърмори тези думи:

— Много хитро, наистина, много хитро.

Очевидно съдията Жарикес имаше кораво сърце и нищо не беше в състояние да го трогне.

В този момент в кабинета влезе един стражар и подаде запечатан плик, адресиран до съдията.

Жарикес счупи печата и извади от плика едно писмо. Той го разгъна, прочете го, присви вежди и рече:

— Няма защо да крия от вас, Жоам Дакоста, това е писмото, за което говорехте — адресирано до съдията Рибейро, а връчено на мен, следователно нямам вече никаква причина да се съмнявам в това, което ми разказахте по този въпрос:

— Не само по този въпрос — отвърна Жоам Дакоста, — но и за всичко, което ви разправих преди малко за живота си; в нищо не бива да се съмнявате.

— Е, Жоам Дакоста — подзе оживено съдията Жарикес, — вие твърдите, че сте невинен; но всички обвиняеми постъпват така! Всъщност вие привеждате само морални доказателства. А имате ли веществено доказателство?

— Може и да имам, господине — отговори Жоам Дакоста.

При тези думи съдията Жарикес стана от креслото си. Той не можеше да издържа повече и се наложи да направи две-три обиколки и? стаята, за да се оправи.