Жул Верн
Жангада (18) (800 левги по Амазонка)

XVIII. Вечеря по случай пристигането

На другия ден, след нощ, която едва ли бе достатъчна, за да уталожи толкова вълнения, жангадата се отдели от гъмжащия от каймани бряг и пое нататък. За по-малко от пет дни, ако нищо не се изпречеше на пътя й, тя трябваше да стигне до пристанището Манао.

Миня вече се бе съвзела напълно от своята уплаха; очите и усмивката й благодаряха едновременно на всички, които бяха рискували живота си за нея.

Що се отнася до Лина, тя като че ли беше по-признателна на храбрия Фрагозо, отколкото ако той бе спасил самата нея!

— Рано или късно ще ви се отплатя за това, господин Фрагозо! — му каза тя с усмивка.

— Но как, госпожице Лина?

— О, вие сам знаете!

— Е, щом зная, тогава нека бъде по-рано, отколкото късно! — отвърна добродушният момък.

Така от този ден бе решено, че очарователната Лина ще е годеница на Фрагозо, че сватбата им ще се състои едновременно със сватбата на Миня и Маноел и че новата двойка ще остане при младоженците в Белен.

— Всичко това е хубаво — повтаряше непрекъснато Фрагозо, — но никога не съм предполагал, че Пара е толкова далеч.

Маноел и Бенито разговаряха надълго и нашироко за последните събития. Вече не можеше и да става въпрос да увещават Жоам Гарал да изгони своя спасител.

„Вашият живот беше за мен по-ценен от всичко друго“ — бе казал Торес.

Бенито бе чул и запомнил този едновременно пресилен и загадъчен отговор, изтръгнал се от авантюриста.

Така че засега двамата младежи не можеха да сторят нищо. Повече от всякога те бяха принудени да чакат — да чакат вече не четири или пет дни, а още седем-осем седмици, тоест толкова, колкото беше нужно на жангадата, за да се спусне до Белен.

— Във всичко това има някаква тайна, която не мога да разгадая! — каза Бенито.

— Да, но се успокоихме поне в едно отношение — отвърна Маноел. — Сега вече няма съмнение, Бенито, че Торес не иска да отнема живота на баща ти. Все пак ще продължаваме да бъдем бдителни.

Всъщност от този ден нататък Торес като че ли започна да се отнася по-сдържано. Той не се опитваше да се натрапва на семейството и дори престана да любезничи толкова с Миня. Така напрежението, което всички с изключение на Жоам Гарал чувствуваха остро, поотслабна.

Същата вечер минаха край остров Барозо, разположен отдясно, в устието на едноименна река, и край езерото Манаоари, подхранвано от сложна мрежа малки притоци. Нощта мина без премеждия, но Жоам Гарал бе препоръчал на всички да бъдат много внимателни.

На другия ден, 20 август, лоцманът, който искаше да кара по-близо до десния бряг поради коварните водовъртежи отляво, насочи жангадата между брега и островите.

Местността отвъд този бряг беше осеяна с големи и малки езера, като Калдерон и Хуарандейна, и няколко лагуни о тъмна вода. Тази водна система показваше, че наближават Рио Негро, най-забележителния от всички притоци на Амазонка. Всъщност тук великата река още носеше името Солимоинс; ала след устието на Рио Негро тя приемаше названието, с което се слави сред останалите реки в света.

През тоя ден жангадата бе принудена да плава при много особени условия.

Ръкавът между остров Калдерон и брега, по който я караше лоцманът, беше много тесен, макар и да изглеждаше доста широк. Това се дължеше на обстоятелството, че голяма част от острова, сравнително ниска, продължаваше да бъде залята от придошлите води.

От двете страни се издигаха гъсти гори от гигантски дървета, а корените им се извисяваха едни над други на петдесет фута от земята и се съединяваха от единия до другия бряг, образувайки огромна арка.

Няма нищо по-живописно от тази наводнена гора отляво, сякаш посадена сред езеро. Стъблата на дърветата излизаха от спокойна и бистра вода, в която цялата плетеница от клони се отразяваше с несравнима яснота. Отражението им беше така съвършено, като че се извисяваха над огромно огледало, подобно на миниатюрните храсти, украсяващи понякога масите. И никой не би намерил разлика между образа и действителността. Наглед двойно по-дълги, завършващи както горе, така и долу с широк чадър от зеленина, те образуваха сякаш две полукълба; вътре в едно от тях жангадата описваше широк кръг.

Волю-неволю трябваше да оставят сала да се провира под тези арки, в които плискаха кротките вълни на реката. Нямаше връщане назад. Затова се налагаше да маневрират извънредно предпазливо, да не би да се блъснат отдясно или отляво.

Тук се прояви цялото умение на лоцмана Араужо, комуто впрочем отлично помагаха неговите хора. Дърветата в гората служеха за здрава опора на дългите канджи, и така се поддържаше посоката. При най-малкия сблъсък жангадата можеше да се извърне и огромният й скелет да се разпадне напълно, при което щеше да загуби ако не екипажа си, то поне товара, който носеше.

— Наистина много е красиво — каза Миня — и колко ще ни бъде приятно да пътуваме по тази спокойна вода, все така заслонени от слънчевите лъчи!

— Ще бъде едновременно и приятно, и опасно, скъпа Миня — отвърна Маноел. — В пирога безспорно няма от какво да се страхуваме при такова плаване; но за дълъг сал е по-добре да има пред себе си широко и свободно речно русло.

— Няма да минат и два часа и ще бъдем извън тази гора — обади се лоцманът.

— Тогава да й се полюбуваме добре! — възкликна Лина. — Защото всички тези красиви неща отминават толкова бързо! Ах, мила господарке, гледайте как тия стада маймуни подскачат по високите клони на дърветата и как птиците се оглеждат в бистрата вода!

— Ами цветята, които се разтварят на повърхността — отвърна Миня, — а течението ги полюлява като ветрец!

— И тези дълги лиани, проточили се така причудливо от дърво на дърво! — добави младата мулатка.

— Ала Фрагозо го няма на края им — вметна годеникът на Лина. — Все пак прекрасно цвете откъснахте в Икитоската гора!

— Я го вижте това рядко цвете! — отвърна Лина шеговито. Ах, господарке, гледайте тези великолепни растения.

И Лина посочи бели водни линии с исполински листа и с цветни пъпки колкото кокосови орехи. След това на мястото, където се очертаваха залетите брегове, забелязаха цели гъсталаци от тръстиката „мукумус“ с широки листа и гъвкави стъбла, които могат да се отдръпнат, за да сторят път на пирога, а после пак да се затворят зад нея. Тук имаше съблазни и за ловеца, защото сред този висок гъсталак, поклащай от вълните, прехвръкваха хиляди водни птици.

Ибиси, застанали като нарисувани на някой полуповален стар дънер; сиви чапли, замръзнали на един крак; важни фламинго, които приличаха отдалече на розови чадърчета, разпънати в листака, и много други подобни на тях разноцветни птици оживяваха това временно блато.

Но по водната повърхност се плъзгаха също дълги и бързи водни змии, а може би и някои от страшните електрически змиорки; с честите си електрически удари те парализират човек и дори най-яко животно и накрая го убиват.

Трябваше да се пазят от тях, а може би още повече от змиите „сукурижу“. Увити около стъблото на някое дърво, те започват да се развиват, да се разтягат, улавят жертвата си и я удушават с мощните си пръстени, способни да смачкат дори вол. В амазонските гори се срещат екземпляри от тези влечуги, дълги до тридесет — тридесет и пет фута, а както разказва господин Карей, има дори такива, които достигат на дължина четиридесет и седем фута и са дебели колкото буре!

Ако на площадката на жангадата наистина изскочеше една от тези „сукурижу“, тя би била опасна не по-малко от кайман. За щастие на пътниците не се наложи да се борят нито с електрически змиорки, нито с други змии, и плаването през наводнената гора, което трая близо два часа, завърши без премеждия. Изтекоха три дена. Наближаваха Манао. Още едно Денонощие и жангадата щеше да се озове пред устието на Рио Негро, срещу столицата на провинция Амазонка.

И наистина на 23 август в пет часа вечерта тя спря до северния край на остров Мурас, при десния бряг на реката. Оставаше само да я пресекат косо и след разстояние от няколко мили Да влязат в пристанището. Но лоцманът Араужо с право не искаше през тоя ден да продължава по-нататък, защото наближаваше нощта. За да изминат останалите три мили, трябваше да плават още три часа, а за да прекосят течението на реката най-важното беше да виждат ясно.

Вечерята, последна за тази първа част от пътуването, тази вечер щеше да мине тържествено. Пък и заслужаваше да се ознаменува с весела гощавка преплаването на половината течение на Амазонка при такива условия. Уговориха се да изпият „за здравето на Реката на амазонките“ няколко чаши от благодарната напитка, добивана от лозята на Порто и Сетубал.

Същевременно с този банкет щяха да отпразнуват и годежа на Фрагозо с очарователната Лина. Годежът на Маноел и Миня вече се бе състоял във фазендата Икитос преди няколко седмици. След младия господар и младата господарка сега идваше ред на тази предана двойка, на която дължаха толкова признателност.

И така, Лина, която трябваше да остане да служи на своята господарка, и Фрагозо, който щеше да постъпи на служба у Маноел Валдес, седнаха заедно с това почтено семейство на общата трапеза и им бе отредено почетното място. Естествено и Торес присъствуваше на тази вечеря, която правеше чест на кухнята и готвачката на жангадата.

Авантюристът, седнал срещу Жоам Гарал, непрекъснато мълчеше, повече слушаше какво се приказва, отколкото участвуваше в разговора. Бенито скришом, внимателно го наблюдаваше. В погледа на Торес, впит непрекъснато в баща му, имаше особен блясък. Сякаш хищник се мъчеше да хипнотизира жертвата си, преди да се хвърли върху нея.

Маноел разговаряше предимно с Миня. От време на време очите му се насочваха и към Торес, но може да се каже, той по-добре от Бенито се нагаждаше към положението, което, ако не получеше развръзка в Манао, положително щеше да я получи в Белен.

Вечерята мина доста весело. Лина я оживяваше с жизнерадостното си настроение, Фрагозо — с духовитите си закачки. Отец Пасаня гледаше със задоволство това мило малко общество и двете млади девойки, които неговата ръка щеше скоро да благослови във водите на Пара.

— Яжте хубаво, отче — каза Бенито, който накрая се на меси в общия разговор, — окажете чест на тази годежна трапеза! Ще ви трябват сили, за да извършите толкова венчавки едновременно!

— Ех, мило чедо — отвърна отец Пасаня, — намери и ти хубаво и честно момиче, готово да ти стане жена, и ще видиш дали не ще имам сили да венчая още двама!

— Добре му отговори, отче — провикна се Маноел. — Да пием за скорошната сватба на Бенито!

— В Белен ще му потърсим млада и хубава булка — каза Миня, — ще видим тогава дали ще може да се измъкне!

— За сватбата на господин Бенито! — обяви Фрагозо, който искаше цял свят да се ожени заедно с него.

— Имаш право, синко — обади се Якита. — Аз също пия за твоята сватба и дано да бъдеш щастлив като Миня и Маноел, както бяхме ние с баща ти!

— Дано бъде винаги така — добави ненадейно Торес и гаврътна чаша порто, без да се чукне с никого. — Всеки тук държи своето щастие в собствените си ръце.

Кой знае защо, това пожелание, излязло от авантюриста, направи неприятно впечатление.

Маноел го усети и в желанието си да разпръсне това чувство, каза:

— Слушайте, отче, като става дума за това, дали няма на жангадата още няколко двойки за венчаване?

— Мисля, че няма — отвърна отец Пасаня, — освен ако Торес… Вие, предполагам, не сте женен?

— Не, аз съм ерген и винаги съм бил ерген.

На Бенито и на Маноел им се стори, че като каза това, Торес потърси с очи погледа на Миня.

— А какво ви пречи да се ожените? — подзе отново отец Пасаня. — В Белен бихте могли да си намерите подходяща за възрастта ви жена и да се настаните в този град. Това е за предпочитане пред скитническия живот, от който досега не сте имали особена полза.

— Имате право, отче — отговори Торес. — Не бих отказал! Пък и примерът е заразителен. Като гледа човек тези млади годеници, му се прищява да се ожени! Но аз не познавам никого в град Белен и трудно ще ми бъде да се настаня там, ако не ми помогнат някакви изключителни обстоятелства!

— А откъде сте вие? — запита Фрагозо, който все си мислеше, че вече е срещал някъде Торес.

— От провинцията Минас Жераис.

— А къде сте роден?

— В самата столица на диамантената област, Тижуко.

Ако някой видеше Жоам Гарал в този момент, щеше да се уплаши от вторачения му поглед, който се кръстосваше с погледа на Торес.