Метаданни
Данни
- Серия
- Необикновени пътешествия (21)
- Включено в книгата
-
Жангада
800 левги по Амазонка - Оригинално заглавие
- La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), 1881 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Борис Миндов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2008 г.)
- Корекция
- NomaD (2008 г.)
- Сканиране и разпознаване
- Darko (2008 г.)
Издание:
Жул Верн
Жангада
800 левги по Амазонка
Роман в две части
Издателство „Отечество“, 1981
Превод от френски: Борис Миндов, 1981
Jules Verne
La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881
История
- — Добавяне
Втора част
I. Манао
Град Манао е разположен точно на З° 8′ 4″ южна ширина и 57° 27′ дължина западно от парижкия меридиан. Четиристотин и двайсет километра го делят от Белен и само десет километра от устието на Рио Негро.
Манао не е построен на брега на Амазонка. Тази столица на провинцията се издига на левия бряг на Рио Негро — най важният и най-забележителният от притоците на голямата бразилска артерия, — извисявайки над околната равнина живописно множество от частни къщи и обществени сгради.
Рио Негро, открита в 1645 година от испанеца Фавеля, извира от склоновете на планините, разположени на северозапад, между Бразилия и Нова Гренада, в самото сърце на провинцията Попаян, и е свързана с Ориноко, тоест с Гвиана, посредством два от притоците си — Пимичим и Касикяре.
След като се носи величествено хиляда и седемстотин километра, през устие с ширина около две хиляди метра, Рио Негро влива тъмните си води в Амазонка, но течението й е толкова бързо и силно, че на разстояние няколко мили водите на двете реки не се смесват. На това място бреговете им се разширяват и образуват голям залив, дълъг петнайсет левги, който се простира чак до островите Анавилянас.
Тук именно, в една от тесните вдлъбнатини на брега, се е врязало пристанището на Манао. Там се срещат много плавателни съдове: едни, закотвени сред руслото на реката, чакат попътен вятър, други са на ремонт в многобройните игуарапи, или канали, които са набраздили причудливо града и му придават донякъде холандски вид.
С пристанището за параходи, което ще се построи скоро до мястото, където се съединяват двете реки, търговията на Манао чувствително ще се увеличи. И наистина, дървен материал за строеж и мебелировка, какао, каучук, кафе, сасапарила, захарна тръстика, индиго, индийско орехче, солена риба, костенуркова мас — тези различни стоки могат да бъдат пренасяни във всички посоки по многобройните водни пътища: по Рио Негро на север и запад, по Мадейра на юг и запад и най-после по Амазонка, която тече на изток чак до атлантическото крайбрежие. Така че разположението на този град е изключително благоприятно и може да спомогне много за неговото процъфтяване.
Манао, или Манауш, сее наричал някога Моура, а после — Бара ди Рио Негро. От 1757 до 1804 година той е бил само част от военния пост, който носел името на големия приток и бил разположен на устието му. Но от 1826 г., след като станал столица на обширната провинция Амазонка, той получил новото си име от названието на едно индианско племе, което обитавало някога териториите на Централна Америка.
Много пъти зле осведомени пътешественици са бъркали този град с прочутия Маноа, нещо като фантастичен град, построен, както се твърди, при легендарното езеро Парима, което изглежда всъщност е Горно Бранко, тоест обикновен приток на Рио Негро. Там се намирала страната Елдорадо, чийто владетел, ако се вярва на местните предания, заповядал всяка сутрин да го посипват със златен прах — в такова изобилие се срещал този ценен метал в тия благодатни земи, където го ринели с лопата. Но при проверка всичко се опровергало, и цялото това мнимо златно съкровище се оказало залежи от слюда без стойност, които заблудили алчните погледи на златотърсачите.
С една дума, в Манао няма и помен от баснословния блясък на тази митологична столица на Елдорадо. Той е просто град с около пет хиляди жители,[1] от които най-малко три хиляди са чиновници. Затова тук има известен брой обществени сгради, предназначени и тези служители: законодателна камара, дворец на губернатора, хазна, поща, митница, без да се смята колежът, основан в 1848 г., и болницата, открита наскоро — в 1851 г. Ако се прибавят към гробищата, заемащи източния склон на хълма, на който в 1669 г. за защита от амазонските пирати била издигната крепост, сега разрушена, ще добием представа за величината на обществените учреждения в града.
Колкото до църковните сгради, можем да посочим само две: църквицата „Благовещение“ и параклиса „Света Богородица Целителка“, построен сред почти гола равнина, на хълм, издигащ се над Манао.
Наистина малко за град, основан от испанците. Към тези два храма трябва да добавим и един кармелитски манастир, от който след пожар в 1850 г. са останали само развалини.
Населението на Манао не надминава никога горепосочената цифра и освен служещите, чиновниците и войниците се състои главно от португалски търговци и индианци от различни племена около Рио Негро.
Градът се обслужва по трите главни, доста криви улици; те носят колоритни, характерни за този край имена: улица „Бог-отец“, улица „Бог-син“ и улица „Бог-свети дух“. Освен това в западна посока се точи великолепна алея от портокалови дървета-столетници, запазени благоговейно от архитектите, които от стария град са направили нов.
Около тия главни улици се преплита мрежа от улички без настилка, пресечени последователно от четири канала, през които се минава по дървени мостчета. На някои места мътните води на тези „игуарапи“ минават през огромни пусти пространства, обрасли с буренак и ярки цветя: те представляват нещо като естествени паркове, засенчени от великолепни дървета, предимно „сумаумеира“ — исполинско растение с бяла кора и огромна корона, разпростряна като чадър над чепатите клони.
Що се отнася до различните частни жилища, те трябва да се търсят сред няколкотостотин твърде първобитни къщи, едни покрити с керемиди, други — с напластени палмови листа, със стърчащи мирадори[2] и еркери, които служат за дюкянчета, държани главно от португалски търговци.
А какви хора се виждат да излизат в часовете за разходка както от обществените сгради, така и от частните жилища? Важни господа в черни рединготи, цилиндри, лъскави обувки и диамантени брошки върху възела на вратовръзките; дами с разкошни и крещящи тоалети, рокли с волани и шапки по последната мода; и най-после индианци, които също са на път да се европеизират, така че да унищожат всичко, което би могло да остане от местния колорит в тази централна част от басейна на Амазонка.
Такъв е Манао, който трябваше да опишем накратко на читателя с оглед на настоящето повествование. Тук бе така трагично прекъснато пътешествието на жангадата, тъкмо по средата на дългия маршрут, който й предстоеше да измине; и тук щяха скоро да се развият перипетиите на тази загадъчна драма.