Жул Верн
Жангада (6) (800 левги по Амазонка)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008 г.)
Корекция
NomaD (2008 г.)
Сканиране и разпознаване
Darko (2008 г.)

Издание:

Жул Верн

Жангада

800 левги по Амазонка

Роман в две части

 

Издателство „Отечество“, 1981

Превод от френски: Борис Миндов, 1981

 

Jules Verne

La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881

История

  1. — Добавяне

VI. Цяла гора повалена

И тъй, семейството на Жоам Гарал се радваше. Това чудно пътуване по Амазонка щеше да стане при великолепни условия. На няколкомесечен път тръгваха не само собственикът на фазендата и близките му, но, както ще видим по-нататък, щеше да ги придружава и част от персонала на фермата.

Като виждаше всички около себе си щастливи, Жоам Гарал сигурно забрави за тревогите, които изглежда смущаваха живота му. От деня, в който взе твърдото си решение, той стана Друг човек и когато се наложи да се занимае с подготовката за пътуването, някогашната му енергичност се възвърна. Близките му го наблюдаваха с дълбоко задоволство отново зает с работа. Душата влияе на тялото, а Жоам Гарал стана пак такъв, какъвто беше в първите си години — деен и жизнен. У него се възроди отново човекът, който винаги бе живял на открито, в животворната атмосфера на горите, полята и течащите води.

Пък и през няколкото седмици до заминаването трябваше да се върши доста работа.

Както казахме по-горе, в ония времена по водите на Амазонка още не браздяха многобройните параходи, които компаниите вече се готвеха да пуснат по реката и по главните й притоци. Речното корабоплаване се осигуряваше само от частни лица, за тяхна сметка, и корабите им обслужваха главно крайбрежните селища.

Тези плавателни съдове се състояха от „уби“, вид пироги, направени от издълбан с помощта на огън и брадва дънер, със заострен лек нос и тежка заоблена кърма, които можеха да побират от един до дванайсет гребци и да носят до три четири тона стока; „егаритеи“, грубо построени, широки по форма, в средата покрити отчасти с навес от листа, със свободен проход отпред, в който се настаняват гребците; „жангади“, вид неправилни салове, движени с триъгълно платно, със сламена колиба отгоре, която служи за плаваща къща на индианеца и семейството му.

Тези три вида плавателни съдове съставляват малката флотилия на Амазонка и могат да пренасят само ограничено количество хора и стока.

Наистина имай други, по-големи: „вижилинги“ с вместимост от осем до десет тона, над които се издигат три мачти, снабдени с червени платна, а в тихо време се карат с четири дълги гребла, с които трудно се работи срещу течението; „коберти“ с вместимост до двайсет тона, нещо като джонки с рубка на кърмата, вътрешна каюта и две мачти с нееднакви квадратни платна, подпомагани при недостатъчен или насрещен вятър от десет дълги гребла, с които индианците манипулират от една платформа при носа.

Но тези различни превозни средства не бяха удобни за Жоам Гарал. Още когато реши да се спусне по Амазонка, той мислеше да използува това пътуване, за да пренесе голям товар стока, която трябваше да достави в Пара. Ето защо не беше нужно спущането по реката да стане бързо. По тази причина той взе решение, изгодно за всички, с изключение може би на Маноел. Младият човек несъмнено би предпочел някакъв бърз параход и имаше причина за това.

Но колкото и елементарно, колкото и първобитно да беше превозното средство, избрано от Жоам Гарал, то щеше да му поз воли да вземе многобройна прислуга и да използува течението на реката при изключителни условия на удобство и сигурност.

Фактически част от фазендата Икитос щеше да се отдели от брега и да се спусне по Амазонка с цялото семейство на собственика, надзирателите и слугите, заедно с техните къщи, заслони и колиби.

Имението Икитос включваше между другото и някои от великолепните гори, които са, така да се каже, неизчерпаеми в тази централна част на Южна Америка.

Жоам Гарал умееше да стопанисва отлично тези гори, богати на най-ценни и разнообразни дървесни видове, много подходящи за направа на мачти и на столарски и дърводелски изделия, и всяка година извличаше от тях значителни приходи.

Пък и нима реката не му беше под ръка, за да превозва продуктите на амазонските гори по-сигурно и по-икономично, отколкото по железница? Затова всяка година Жоам Гарал, п валяйки няколкостотин дървета от запасите си, сковаваше от дъски, греди и грубо одялани дънери един от ония огромни салове, които се отправяха за Пара под управлението на опитни кормчии, познаващи добре дълбочините на реката и посоката на теченията.

Така че и тази година Жоам Гарал щеше да постъпи както предишните години. Само че след като стъкмеше сала, той смяташе да предостави на Бенито всички подробности на тази голяма търговска сделка. Но не биваше да се губи време. Началото на юни беше всъщност най-благоприятното време за заминаване, защото придошлите от горното течение води щяха малко по малко да спадат чак до месец октомври.

Следователно началната работа трябваше да почне незабавно, още повече, че салът щеше да има необикновени размери. Този път предстоеше да се изсече половин квадратна миля гора, разположена там, където Нанай се влива в Амазонка, тоест цял ъгъл от крайбрежието на фазендата, и да се направи огромен влек — жангада, или речен сал, с размери колкото малко островче. И именно на тази жангада, по-сигурна от какъвто и да било друг местен плавателен съд, по-просторна от сто съединени помежду си „егаритеи“ или „вижилинди“, Жоам Гарал възнамеряваше да се качи със семейството, служителите и стоката си.

— Отлична идея! — възкликна Миня, пляскайки с ръце, като узна за проекта на баща си.

— Да — обади се Якита, — при това положение ще стигнем до Белен без опасности и умора.

— А по време на престоите ще можем да ходим на лов в крайбрежните гори — добави Бенито.

— Пътят май ще ни отнеме доста време — забеляза Маноел. — Не е ли по-добре да изберем някакъв по-бърз начин за придвижване по Амазонка?

Наистина пътуването щеше да трае дълго; не никой не прие възражението на твърде заинтересования млад лекар.

Тогава Жоам Гарал повика един индианец, който беше главен управител на фазендата.

— След един месец — му каза той — жангадата трябва да бъде в състояние и готовност да отплава.

— Още днес ще се заловим за работа, господин Гарал — отговори управителят.

Предстоеше трудна работа. За нея разполагаха със стотина индианци и негри, които през тази първа половина на май вършеха просто чудеса. Може би някои добросъвестни хора, несвикнали твърде на такова масово унищожаване на дървета, биха простенали, ако видеха как за два-три часа вековни гиганти падаха под брадвите на секачите; но от двете страни на реката и по островите в горното и долното течение, чак до хоризонта, където чезнеха двата бряга, имаше такова изобилие от дървета, че изсичането на половин миля гора нямаше да остави чувствителна празнина.

Управителят и хората му, след като получиха напътствия от Жоам Гарал, най-напред разчистиха почвата от лиани, храсти, трева и дървовидни растения. Преди да вземат брадви и триони, те се въоръжиха със секачи — необходим уред за всеки, който иска да проникне в амазонските гори: това са големи саби, малко извити, широки и плоски, дълги от два до три фута, здраво закрепени за дръжката, с които туземците си служат извънредно сръчно. Само за няколко часа с помощта на такива саби те разчистиха земята, изсякоха храсталака и прокараха широки просеки в най-непроходимия гъстак.

Така се постъпваше винаги. Почвата се оголи под ударите на секачите от фермата. Старите дънери смъкнаха премяната си от лиани, кактуси, папрат, мъх и бромелии. Кората им се показва в очакване и тя на свой ред да бъде жива одрана.

После цялата тази дружина работници, пред която бягаха безчислени стада маймуни, които не ги надминаваха по ловкост, се накатери по горните клони и почна да реже по-дебелите от тях, за да бъдат употребени за местни нужди. Скоро от обречената гора останаха само високи голи стъбла без корона, и заедно с въздуха слънчевите лъчи също проникнаха до тази влажна почва, която може би никога не бяха погалвали.

Всяко от тези дървета можеше да се използува за някаква голяма столарска или груба дърводелска работа. Там растяха като колони от слонова кост с кафяви обръчи няколко восъчни палми, високи по сто и двадесет фута и широки в основата четири фута, които дават много трайна дървесина; кестени с яка подкорна дървесина, които раждат триъгълни плодове; муричи, ценни за строителството, баригуди, широки четири метра в дънера, който на няколко фута от земята започва да се разширява — дървета с лъскава червеникава кора, обрасла със сиви грудки, със заострена корона, подкрепяща хоризонтален чадър; високи памучни дървета с бяло, гладко и право стъбло. Редом с тези великолепни образци на амазонската флора падаха също куатиби, извисили розовите си куполи над всички съседни дървета. Те дават плодове, подобни на малки вазички, в които са разположени редове кестени, а светловиолетовата им дървесина се търси специално за корабостроителство. Имаше също желязно дърво, особено видът ибириратея с почти черна дървесина, толкова яка, че индианците правят от нея бойните си секири; палисандрови дървета, по-ценни от махагона; цезалпинии, които могат да се намерят само в дебрите на старите гори, спасили се и досега от ръката на секача; сапукаи, високи по сто и петдесет фута, подпирани от естествени арки, които израстват от самите тях на три метра от основата им, на тридесет фута височина се съединяват, увиват се около стъблото като елементи на вита колона, а върхът се разтваря в букет от растителни фойерверки, който паразитни растения изпъстрят с жълто, пурпурно и снежнобяло.

Три седмици след започването на работата не остана да се извисява нито едно от тия дървета, които се възправяха в ъгъла между Нанай и Амазонка. Всичко беше изсечено. Жоам Гарал нямаше защо да се грижи за стопанисването на тази гора, защото за двайсет-трийсет години тя щеше да се самовъзстанови. Не бе пожалено нито едно младо или старо дърво, за да бележи бъдещето сечище, нито едно от ония ъглови дървета, с които се обозначава границата на изсичането; всичко беше изсечено „до голо“, дънерите до един — отрязани до корен, докато някой ден бъдат изтръгнати и пъновете, които следващата пролет ще покрие отново със зелени издънки.

Не, тази квадратна миля, мита по краищата от водите на реката и на нейния приток, беше предназначена да бъде разорана, обработена, засадена, засята и на следващата година ниви от маниока, кафе, ямс, захарна тръстика, арорут, царевица и фъстъци ще покрият почвата, засенчвана досега от буйната горска растителност.

Още не бе настъпила последната седмица на май и всички дънери, разделени по сортове и по степен на плаваемост, бяха наредени симетрично по брега на Амазонка. Тук именно трябваше да се строи огромната жангада, която с различните жилищни постройки, необходими за подслоняване на обслужващия персонал, щеше да се превърне в същинско плаващо село. После, в определения час, придошлите речни води щяха да я повдигнат и отнесат на стотици левги, до атлантическото крайбрежие.

През цялото времетраене на тези работи Жоам Гарал беше всецяло отдаден на тях. Той ги ръководеше лично, първо на сечището, после на края на фазендата — широк песъчлив бряг, на който бяха разположени съставните части на сала. Якита заедно със Сибела се занимаваше с подготовката за отпътуването, макар че старата негърка не можеше да проумее защо искат да се махат оттук, където им е толкова добре.

— Но ти ще видиш неща, които никога не си виждала! — повтаряше й непрекъснато Якита.

— По-хубави ли са те от нещата, които сме свикнали да виждаме? — отговаряше неизменно Сибела.

От своя страна Мин-я и любимката й мислеха за онова, което ги засягаше по-пряко. За тях това не беше обикновено пътуване: то беше окончателно заминаване, съпроводено с хиляди дреболии около настаняването в друг край, където младата мулатка трябваше да продължила живее близо до тази, към която се бе привързала толкова нежно. На Миня й беше малко тежко на сърцето, но веселата Лина не вземаше твърде „навътре“ раздялата с Икитос. С Миня Валдес тя щеше да се отнася както с Миня Гарал. За да загуби усмивката си, трябваше да се раздели със своята господарка, за което и не ставаше въпрос.

Самият Бенито помагаше дейно на баща си във всички предприети работи. Така той се учеше да стопанисва фазенда, която един ден може би щеше да бъде негова, а като се спуснеше по реката, да се научи и на търговия.

Що се отнася до Маноел, доколкото е възможно, той делеше времето си между къщата, в която Якита и дъщеря й не пилееха напразно нито час, и сечището, където Бенито го мъкнеше по-често, отколкото би желал. Но, в последна сметка, тази подялба беше твърде неравна и това е леснообяснимо.