Жул Верн
Жангада (37) (800 левги по Амазонка)

XVII. Последната нощ

Посещението на Якита, придружена ат дъщеря вл, беше като всички други няколко часа, които двамата съпрузи прекарваха всеки ден един до друг. В присъствието на тези две така нежно обичани създания сърцето на Жоам Дакоста едва се сдържаше да не прелее. Но съпругът, бащата устояваше. Той самият се мъчеше да ободри двете нещастни жени, да им вдъхне малко от надеждата, която едва мъждееше у него. И едната, и другата идваха с намерение да повдигнат духа на затворника. Уви, те повече от него имаха нужда от подкрепа; но като го виждаха така твърд, вдигнал високо глава след толкова изпитания, надеждата им оживяваше.

И днес Жоам им говори ободрителни думи. Тази несъкрушима енергия той черпеше от съзнанието за своята невинност. Не! Жоам Дакоста не можеше да бъде наказан за престъплението в Тижуко!

Впрочем той почти никога не говореше за документа. Лъжлив ли е или не, от ръката на Торес ли е написан или от истинския виновник за престъплението, съдържа или не съдържа толкова жадуваното оправдание — Жоам Дакоста не възнамеряваше да се опира на тази съмнителна хипотеза. Не! Той смяташе себе си за най-добрия довод в своя полза и разчиташе, че целият му живот, прекаран в труд и честност, ще говори в негова защита!

Затова тази вечер майката и дъщерята, ободрени от тези мъжествени думи, които проникваха в дълбините на душата им, си тръгнаха изпълнени с такава силна вяра, каквато не бяха изпитвали от арестуването му насам. Затворникът ги притисна за последен път до сърцето си с още по-голяма нежност. Сякаш предчувствуваше, че развръзката на тази драма, каквато и да бъде тя, е вече близка.

Останал сам, Жоам Дакоста дълго стоя неподвижен. Той се бе облакътил на една малка масичка и подпрял главата си с ръце.

Какво ставаше в душата му? Дали беше убеден, че човешкото правосъдие, след като първия път бе сгрешило, накрая ще го оправдае?

Да, все още се надяваше! Той знаеше, че заедно с доклада на съдията, установяващ самоличността му, в ръцете на министъра на правосъдието ще попаднат и неговите оправдателни записки, които бе написал с такава убедителност.

Както знаем, в тези записки той бе разказал своя живот — от постъпването си на служба в управлението на диамантените мини до момента, когато жангадата спря пред Манао.

Сега през главата на Жоам Дакоста протичаше наново целият му живот. Той преживяваше повторно миналото си от времето, когато като сирак бе пристигнал в Тижуко. Там със своето усърдие се бе издигнал в служебната йерархия на главното минно управление, където бе приет още много млад. Бъдещето му се усмихваше; очакваше го високо положение!… После, изведнъж, тази катастрофа: ограбването на конвоя с диамантите, избиването на войниците от охраната, падналите върху него подозрения като единствен служител, който би могъл да издаде тайната на заминаването, след това — арестуването му, явяването пред съда, осъждането въпреки всички усилия на неговия адвокат, последните часове в килията на смъртните в затвора на Вила-Рика, бягството, извършено при условия, които свидетелствуваха за свръхчовешка смелост, скитанията из северните провинции, пристигането на перуанската граница и накрая приемът, оказан на беглеца, останал без средства и умиращ от глад, от гостоприемния фермер Магалянс.

Затворникът виждаше отново всички тези събития, така жестоко съсипали живота му! И в този момент, увлечен в мислите си, потънал в спомените си, той не чуваше нито странния шум, който долиташе от външната стена на стария манастир, нито търкането на въжето, заловено за пръчките на прозореца, нито скърцането на стоманата, която режеше желязото — всичко, което би привлякло вниманието на всеки друг, не толкова вглъбен в себе си човек.

Не, Жоам Дакоста продължаваше да преживява младежките си години след своето пристигане в перуанската провинция. Той се виждаше във фазендата, служител, после съдружник на стария португалец, работещ за процъфтяването на имението Икитос.

Ах, защо още отначало не разказа всичко на своя благодетел! Той нямаше да се усъмни в него! Тази беше единствената грешка, за която можеше да се упрекне! Защо не му призна откъде идва и кой е — особено когато Магалянс сложи в десницата му ръката на дъщеря си — тя никога не би повярвала, че той е виновникът за това ужасно престъпление!

В този момент шумът отвън толкова се засили, че привлече вниманието на затворника.

Жоам Дакоста вдигна за миг глава. Очите му се насочиха към прозореца, но с празен, сякаш несъзнателен поглед, и след миг челото му пак се отпусна на ръцете. Мисълта му отново го бе върнала в Икитос.

Там старият фазендер умираше. Преди да издъхне, той искаше да осигури бъдещето на дъщеря си, да направи съдружника си единствен господар на това имение, така процъфтяло под негово ръководство. Трябваше ли Жоам Дакоста да заговори тогава?… Може би!… Но не посмя!… Той преживя наново щастливото си минало с Якита, раждането на децата му, целия свой честит живот, смущаван единствено от спомените за Тижуко и от угризенията, че не е споделил страшната си тайна!

Този низ от събития се точеше в паметта на Жоам Дакоста с удивителна яснота и живост.

Сега той беше стигнал до момента, когато трябваше да решава въпроса за брака на дъщеря си Миня с Маноел! Можеше ли да допусне такъв брак под лъжливо име, без да разкрие на този млад човек тайните на своя живот? Не! Затова по съвета на съдията Рибейро реши да дойде да иска ревизия на делото си, да извоюва полагаемата му се реабилитация. А когато замина с всичките си близки, изведнъж се появи Торес, с гнусната сделка, предложена от тоя подлец, после — възмутеният отказ на бащата да му даде своята дъщеря, за да спести честта и живота си, след това донесението и накрая арестуването!…

В този момент прозорецът се отвори внезапно от силен тласък от вън.

Жоам Дакоста се изправи; спомените за миналото му изчезнаха като сянка.

Бенито, скочил в стаята, стоеше пред баща си, а миг след него се показа и Маноел, промъкнал се през отвора след свалянето на пръчките. Жоам Дакоста понечи да извика от изумление, но Бенито го спря навреме.

— Татко — каза той, — ето, решетката на прозореца е счупена!… До земята е спуснато въже!… В канала, на сто крачки оттук, чака пирога!… В нея е Араужо, за да я откара далеч от Манао, на другия бряг на Амазонка, където никой не ще може да намери вече следите ви!… Татко, трябва да бягате незабавно!… Лично съдията ни даде такъв съвет!

— Трябва да бягате! — повтори Маноел.

— Да бягам?… Аз?… Да бягам втори път!… Отново да бягам!…

И със скръстени ръце и високо вдигната глава Жоам Дакоста се отдръпна бавно в дъното на стаята.

— Никога! — каза той с толкова твърд глас, че Бенито и Маноел се смразиха.

Двамата младежи не очакваха подобна съпротива. Никога не бе им идвало на ум, че самият затворник ще попречи на това бягство.

Бенито пристъпи към баща си и като го гледаше втренчено, улови ръцете му, не за да го поведе със себе си, а за да го накара да се вслуша и да го убеди.

— „Никога“ ли казахте, татко?

— Никога.

— Татко — заговори тогава Маноел, — защото аз също имам право да ви наричам така, — татко, изслушайте ни! Ние смятаме, че трябва да бягате, без да губите нито минута, защото ако останете, ще бъдете виновен и пред другите, и пред самия себе си!

— Да останете — подзе пак Бенито, — значи да чакате смъртта, татко! Заповедта за екзекуция може да дойде всеки момент! Ако вярвате, че човешкото правосъдие ще отмени тази безподобна присъда, ако мислите, че то ще оправдае човек, когото е осъдило преди двадесет и шест години, лъжете се! Няма вече надежда! Трябва да бягате!… Бягайте!

В неудържим порив Бенито сграбчи баща си и го помъкна към прозореца.

Жоам Дакоста се отскубна от ръцете на сина си и пак се отдръпна.

— Да бягам — отговори той с непоклатима решителност в гласа, — значи да се опозоря и заедно със себе си да опозоря и вас! Все едно да призная вината си! Тъй като дойдох доброволно да се поставя на разположение на съдиите в моята родина, аз трябва да изчакам тяхното решение, каквото и да е то, и ще го чакам!

— Но доводите, които изтъквате, са недостатъчни — възрази Маноел, — защото още не притежаваме веществено доказателство за вашата невинност! И повтаряме: трябва да бягате. Съдията Жарикес ни каза това! Вие нямате вече друга възможност да се спасите от смъртта!

— Тогава нека умра! — отвърна Жоам Дакоста със спокоен глас. — И когато умирам, ще протестирам срещу присъдата си! Първия път, няколко часа преди екзекуцията, избягах! Да, но тогава бях млад, имах пред себе си цял живот, за да се боря с човешката неправда! Ала да се спасявам сега, да започвам наново тоя жалък живот на престъпник, да се крия под чуждо име и да напрягам всички сили да заблудя преследвачите; да започвам наново този неспокоен живот, който водя от двайсет и шест години, и да ви принуждавам да го делите с мен; да чакам всеки ден предателство, което рано или късно ще дойде, и заповед за изселване, която ще не настигне дори в чужда страна — нима може да се живее така? Не! За нищо на света!

— Татко — подхвана наново Бенито, вбесен от това упорство, ще избягате! Настоявам!…

И като улови Жоам Дакоста, се помъчи насила да го замъкне до прозореца.

— Не… Не!…

— Значи искате да полудея!

— Синко — извика Жоам Дакоста, — остави ме!… Аз вече бягах от затвора във Вила-Рика и сигурно са помислили, че бягам от заслужена присъда! Да, сигурно така са си помислили! Ето защо заради честта на името, което носите и вие, този път няма да избягам!

Бенито бе паднал в нозете на баща си! Той протягаше ръце към него… Умоляваше го…

— Но тази заповед, татко — повтаряше той, — тази заповед може да дойде още днес… всеки момент… и тя ще съдържа смъртната присъда!

— Дори заповедта да е вече дошла, пак няма да променя решението си! Не, сине мой! Жоам Дакоста като виновен може да бяга! Но Жоам Дакоста като невинен няма да избяга!

След тези думи се разигра сърцераздирателна сцена. Бенито се бореше с баща си. Обърканият Маноел стоеше до прозореца, готов да поеме затворника, но в този момент вратата на килията се отвори.

На прага се показа полицейският началник, придружен от главния надзирател на затвора и няколко войници.

Началникът на полицията разбра, че тук се прави опит за бягство, но по държането на затворника разбра също, че той не иска да бяга! Началникът не каза нищо. На лицето му се изписа най-дълбоко съжаление. Може би и той като съдията Жарикес желаеше бягството на Жоам Дакоста от тоя затвор?

Но беше вече късно!

Полицейският началник пристъпи към затворника, като държеше в ръка някакъв лист.

— Преди всичко — му каза Жоам Дакоста, — позволете ми да ви уверя, господине, че само от мен зависеше да избягам, но не пожелах!

Началникът на полицията наведе за миг глава; после, опитвайки се напразно да овладее гласа си, произнесе:

— Жоам Дакоста, току-що се получи заповедта от министъра на правосъдието в Рио де Жанейро.

— Ах, татко! — извикаха Маноел и Бенито.

— Тази заповед — попита Жоам Дакоста, като скръсти ръце на гърдите си, — тази заповед постановява ли да се изпълни присъдата?

— Да!

— А кога ще стане това?…

— Утре!

Бенито се хвърли към баща си. Той се опита още веднъж да го измъкне от килията… Стана нужда войниците да отскубнат затворника от тази последна прегръдка.

После, по знак на полицейския началник, Бенито и Маноел бяха изведени навън. Трябваше да се сложи край на тази печална сцена, която бе продължила вече твърде много.

— Господине — каза тогава осъденият, — ще може ли утре сутринта, преди часа на екзекуцията, да прекарам няколко минути с отец Пасаня, когото ви моля да предизвестите?

— Той ще бъде предизвестен.

— Ще ми позволите ли да се видя със семейството си, да Прегърна за последен път жена си и децата си?

— Ще ги видите.

— Благодаря ви, господине — отвърна Жоам Дакоста. — А сега наредете да се постави стража под този прозорец! Не искам да ме измъкват оттук насила!

При тези думи полицейският началник се поклони и излезе с надзирателя и войниците.

Осъденият, който сега имаше няколко часа да живее, остана сам.