Жул Верн
Жангада (34) (800 левги по Амазонка)

XIV. Наслуки

В това време обаче бе станал пълен поврат в отношението на общественото мнение към осъдения Жоам Дакоста. Гневът се смени със съчувствие. Населението не ходеше вече в манастирския затвор да надава викове „Смърт!“ против затворника. Напротив! Най-отявлените му обвинители, че е главен виновник за престъплението в Тижуко, сега заявяваха, че той няма вина, и искаха незабавното му освобождаване: такива са тълпите — от една на друга крайност.

Този обрат беше разбираем.

Всъщност събитията, станали през последните два дена — дуелът между Бенито и Торес, търсенето на трупа и появяване то му при такива необикновени обстоятелства, намирането на документа, „неразгадаемостта“, ако можем да се изразим така, на съставящите го редове, увереността, или поне предположението, че тази записка представлява веществено доказателство за невинността на Жоам Дакоста, защото е написана от истинския виновник — всичко това бе допринесло за тази промяна в общественото мнение. Това, което се желаеше, чакаше се нетърпеливо от два дена, сега будеше тревога — получаването на заповедта от Рио де Жанейро.

А тя не можеше да се бави дълго.

Жоам Дакоста бе арестуван на 24 август и разпитан на следващия ден. Докладът на съдията замина на 26-ти. А беше вече 28-ми. Най-много до три-четири дни министърът щеше да вземе решение за осъдения и нямаше никакво съмнение, че „правосъдието ще изпълни дълга си“.

Да, никой не се съмняваше в това! И все пак всички бяха уверени, че документът доказва невинността на Жоам Дакоста — и членовете на семейството му, и дори цялото непостоянно население на Манао, което следеше с вълнение развоя на тази драма.

Но каква стойност би имал този документ за външните лица, за незаинтересованите или безразлични наблюдатели, и можеше ли да се твърди дори, че той се отнася за престъплението в диамантената област? Безспорно документът съществуваше. Той бе намерен в трупа на Торес. Това беше неопровержимо. Дори всеки имаше възможност да се увери, като го сравнеше с писмения донос на Торес за Жоам Дакоста, че този документ не е писан от ръката на авантюриста. И все пак, както казваше съдията Жарикес, дали този подлец не го е скалъпил с цел да шантажира. Още повече, че Торес бе предложил да го предаде едва след женитбата си с дъщерята на Жоам Дакоста, тоест когато не можеше вече да се направи нищо след свършения факт.

Едни поддържаха едно, други — друго, и не е трудно да си представим до каква степен се разпалиха страстите около това дело. Но така или иначе, положението на Жоам Дакоста, разбира се, беше крайно критично. Докато не се дешифрираше документът, все едно, че той не съществуваше, и ако до три дни по някакво чудо не се отгатнеше или разкриеше тайната на криптограмата, след три дни осъденият щеше безвъзвратно да изкупи с живота си престъплението в Тижуко.

И все пак един човек твърдеше, че може да направи това чудо! Този човек беше съдията Жарикес и сега той работеше повече заради Жоам Дакоста, отколкото за задоволяване на аналитичната си страст. Да, и в неговото съзнание бе настъпил прелом. Напуснал доброволно убежището си в Икитос и дошъл с риск за живота си да иска реабилитация от бразилското правосъдия, Жоам Дакоста представляваше душевна загадка, по-важна от много други! Ето защо съдията нямаше да се откъсне от тоя документ, докато не откриеше шифъра. Затова с такава страст се залови за тази работа. Той вече нито ядеше, нито спеше. Цялото си време прекарваше в комбиниране на числа, за да изкове ключ за отварянето на тази брава. В края на първия ден тази мисъл в мозъка на съдията Жарикес се превърна в мания. У него кипеше неутолима злоба, която той едва сдържаше. Цялата къща трепереше от нея. Слугите му — и черни, и бели — не смееха да се приближат до него. Добре, че беше ерген, иначе госпожа Жарикес щеше да преживее много неприятни часове. Никога този чудак не бе се увличал до такава степен от подобна задача и имаше твърдото намерение да я реши, докато главата му не се е пръснала като прегрят котел под натиска на парата.

Сега достойният съдия беше дълбоко убеден, че ключът на документа е число, състоящо се от две или няколко цифри, но дедуктивните методи изглежда са безсилни да го разкрият.

И все пак именно към тях прибягна съдията Жарикес с истинско настървение и тоя ден — 26 август — посвети всичките си сили и способности на този свръхчовешки труд.

Да търсиш число наслуки, както казваше той, значи да се луташ в милиони комбинации, за което не би стигнал един живот и на най-способния изчислител. Но щом не трябва да се разчита на случая, не може ли да се действува с разсъдъка? Да, може, и именно на „разсъждения до побъркване“ се отдаде всецяло съдията Жарикес, след като напразно се опита да намери покой в няколкочасов сън.

Ако някой успееше в това време да се добере до него, да наруши уединението му, като превъзмогне изричните забрани, би го намерил както предния ден в работния му кабинет, на писалището, вторачен в документа с хилядите объркани букви, които сякаш се рееха около главата му.

— Ах! — възкликна той. — Защо негодникът, който го е писал, независимо кой е той, не е разделил думите в тоя абзац? Така бих могъл… да опитам… Но не. И все пак, ако в този документ действително става въпрос за този случай на убийство и кражба, не може да не се срещат определени думи, думи като „област“, „диаманти «Тижуко»“, „Дакоста“ и не знам още какви други! И като ги съпоставя с равнозначните думи в криптограмата, бих могъл да намеря числото! Но уви! Няма никаква междина) Една-единствена дума и толкова!… Една дума от двеста седемдесет и шест букви!… Ах, да бъде проклет двеста седемдесет и шест пъти мерзавецът, който така безобразно е усложнил своята система! Само затуй заслужава двеста седемдесет и шест хиляди пъти бесилка!

И със силен юмручен удар върху документа подкрепи това не твърде благодушно пожелание.

— Но в края на краищата — продължи съдията, — ако не мога да търся някоя от тези думи в цялостното съдържание на документа, не мога ли да се опитам поне да я намеря или в началото, или в края на всеки абзац? Тук може би има шанс, който не бива да се пренебрегва?

И поемайки отново пътя на дедукцията, съдията Жарикес опита последователно дали буквите, с които започваха или завършваха отделните абзаци на документа, съответствуват на буквите, образуващи най-важната дума, която непременно трябваше да се среща някъде — думата „Дакоста“.

Но пак нищо не излезе.

Всъщност, що се отнася до последния абзац и седемте му начални букви се получаваше следното.

P = D
h = a
y = c
j = o
s = s
l = t
y = a

Още на първата буква съдията Жарикес бе принуден да се спре в изчисленията си, защото между p и d броят на буквите по азбучен ред представляваше не едноцифрено, а двуцифрено число — 12, а в подобни криптограми безспорно всяка буква може да се замени само с една цифра.

Така беше и с последните седем букви на абзаца — psuvjhb, където поредицата също започваше с p, което не можеше в никой случай да представлява буквата d в Dacosta, защото също ги деляха дванайсет букви.

Значи това име не се срещаше в този абзац.

Същото важеше и за думите „област“ и „Тижуко“, които съдията потърси след това: по конструкция те също не съответствуваха на криптографната азбука.

Като свърши тази работа, съдията Жарикес почувствува, че главата му ще се пръсне, стана, поразходи се из кабинета си, подиша въздух на прозореца, но изведнъж нададе такъв рев, че подплаши цяло ято колибри, които цвърчаха в листата на една мимоза, и после се върна при документа.

Той го взе и почна да го върти и преобръща в ръцете си.

— Негодник! Мерзавец! — ръмжеше съдията Жарикес. — Накрая ще ме подлуди! Но — стой! Спокойствие! Да не губим кураж. Още е рано!

След като си освежи главата с обилна струя студена вода, той си рече:

— Да опитаме друго. Щом не мога да получа число от целия тоя низ проклети букви, да видим какво число може да е избрал авторът на този документ, ако допуснем, че именно той е виновник за престъплението в Тижуко!

Съдията искаше да приложи нов дедуктивен метод и изглежда имаше право, защото на този метод не липсваше известна логика.

— Най-напред — каза той — да опитаме с някоя година. Защо пък тоя злодей да не е избрал годината на раждането на Жоам Дакоста — невинния, когото оставил да осъдят вместо него, — за да не забрави това толкова важно за него число? Жоам Дакоста е роден в 1804 година. Да видим какво ще излезе от 1804 като криптографно число.

И като написа първите букви на абзаца, а над тях постави числото 1804, което повтори три пъти, съдията Жарикес образува следното ново съчетание.

1804	1804	1804
phyj	slyd	dqfd

После, като отброи по азбучен ред съответствуващия на цифрите брой букви получи следната поредица:

o.yf

rdy.

cif.

която не значеше нищо. При това му липсваха три букви, които бе принуден да замени с точки, защото цифрите 8, 4, и 4, стоящи над трите букви h, d и d, не даваха съответни букви, като се броеше обратно на азбучния ред.

— Пак не излезе нищо! — извика съдията Жарикес. — Да опитаме с друго число!

Дали вместо това, помисли си той, авторът на документа не е избрал годината, в която е извършено престъплението? А то бе станало в 1826 година. Така, работейки по същия начин, получи следното съчетание:

1826	1826	1826
phyj	slyd	dqfd

а от него:

o.vd

rdv.

cid.

 

Същата безполезна и безсмислена поредица, в която както в първия случай пак липсваха няколко букви, и то по подобни причини.

— Проклето число! — извика съдията. — Ще трябва да се откажа и от него) Да вземем друго! Да не би пък този негодник да е избрал числото на откраднатите конто?

Стойността на откраднатите диаманти беше оценена на сумата осемстотин тридесет и четири конто. От нея излезе следното съчетание:

834	834	834	834
phy	jsl	ydd	qfd

от което се получи не по-задоволителен резултат от предишните:

het

bph

pa.

ic.

— По дяволите този документ и човека, който го е измислил кресна съдията Жарикес и запокити листа, та отхвръкна чак да другия край на стаята — С него и светец би загубил не само търпение, но и праведността си;

Но като попремина ядът му, съдията, който не искаше да се-посрами, пак се залови с документа. Това, което бе направил с първите букви на отделните абзаци, той повтори и с последните, но… напразно. После опита всичко, каквото му подсказваше разпаленото въображение. Изпробва едно след друго различни числа: възрастта на Жоам Дакоста, вероятно известна на престъпника, датата на арестуването, датата на произнасянето на присъдата от углавния съд във Вила-Рика, определената за екзекуцията дата и т.н. и т.н., накрая дори броя на жертвите на престъплението в Тижуко.

Нищо! Все нищо!

Съдията Жарикес така се вбеси, че май наистина имаше опасност за душевното му равновесие. Той буйствуваше, мяташе се, ръкомахаше, сякаш се беше вкопчил в ръкопашен бой с противник! После изведнъж се провикна:

— Ще опитам наслуки и ако логиката е безсилна, нека провидението ми помогне.

Ръката му сграбчи шнура на звънеца, окачен до работната му маса. Звънецът издрънча силно, а съдията се приближи до вратата и я дръпна.

— Бобо! — извика той. Минаха няколко секунди.

Бобо, освободен негър-роб, любимият слуга на съдията Жарикес, не се явяваше. Очевидно Бобо не смееше да слезе В стаята на господаря си. Ново позвъняване! Ново повикване, но Бобо изглежда смяташе, че е в негов интерес в случая да се прави на глух.

Най-после — трето позвъняване, което едва не разглоби апарата и не скъса шнура. Този път Бобо се показа.

— Какво ще обичате, господарю? — запита той, застанал благоразумно на прага.

— Ела тук, без да дрънкаш! — тросна се съдията, и негърът потръпна от пламтящия му поглед.

Бобо се приближи.

— Бобо — подзе съдията Жарикес, — слушай внимателно какво ще те попитам и отговаряй незабавно, без да губиш време да размисляш, иначе…

Смутеният Бобо с втрещени очи и зяпнала уста застана мирно като войник без оръжие и зачака.

— Готов ли си? — попита господарят му.

— Готов съм.

— Внимавай! Кажи ми, без да мислиш, чуващ ли, първото число, което ти дойде на ум!

— Седемдесет и шест хиляди двеста двадесет и три — отговори Бобо на един дъх.

Бобо несъмнено искаше да у годи на господаря си, като из рече такова голямо число.

Съдията Жарикес притича до масата си и с молив в ръка състави комбинация според числото, посочено от Бобо — а при тези обстоятелства въпросният Бобо беше просто говорител на случайността.

Разбира се, би било крайно невероятно това число — 76223 — да е именно ключът на документа.

Така че в случая имаше един-единствен резултат: устата на съдията Жарикес изригна такава цветиста ругатня, че Бобо побърза да офейка колкото се може по-скоро.