Жул Верн
Жангада (16) (800 левги по Амазонка)

XVI. Ега

На 26 юли в шест часа сутринта Якита, Миня, Лина и двамата млади мъже се приготвиха да напуснат жангадата.

Жоам Гарал нямаше намерение да слиза на суша, но този път, по настояване на жена си и дъщеря си, реши да остави работата си, с която беше зает по цял ден, за да ги придружи.

Торес също не прояви желание да ходи да разглежда Ега, за голямо задоволство на Маноел, който изпитваше неприязън към този човек и само чакаше случай да я покаже. Колкото до Фрагозо, той нямаше интерес да слиза в Ега така както в Табатинга, незначително селце в сравнение с този малък град.

Ега е център с хиляда и петстотин жители, седалище на всички административни служби, каквито се полага да има в такъв значителен за местните мащаби град, тоест военен комендант, полицейски началник, мирови съдия, главен съдия, начален учител и военна част под командуването на офицери с различни чинове.

А когато в град живеят толкова държавни служители с жените и децата си, може да се предположи, че не липсват й бръснари-фризьори. Така беше и тук, затова Фрагозо не можеше да изкара нищо.

Макар и да нямаше за него работа в Ега, все пак този симпатичен момък смяташе да се присъедини към компанията, тъй като Лина придружаваше младата си господарка; но точно когато се готвеха да слизат от жангадата, по молба на самата Лина той се съгласи да остане.

— Господин Фрагозо — му каза тя, като го дръпна настрана.

— Какво има, госпожице Лина? — запита Фрагозо.

— Вашият приятел Торес май няма намерение да дойде с нас в Ега.

— Той наистина остава на борда, госпожице Лина, но ще ви бъда много признателен, ако не го наричате мой приятел.

— Ала именно вие сте го накарали да пътува с жангадата, дори преди да му хрумне това.

— Да, и, откровено казано, боя се, че тогава направих глупост!

— Е, и аз ще ви кажа откровено: този човек никак не ми харесва, господин Фрагозо!

— На мен също не ми харесва, госпожице Лина, и все си мисля, че вече съм го виждал някъде. Но имам твърде смътен спомен, от който ми е ясно само едно: че и тогава впечатлението ми съвсем не беше добро.

— Къде, и кога сте срещнали тоя Торес? Не можете ли да си спомните? А би било полезно да знаем кой е той и особено какъв е бил!

— Не… Колкото и да се мъча… Отдавна ли беше това? В кой край, при какви обстоятелства?… Не мога да се сетя!

— Господин Фрагозо!

— Да, госпожице Лина?

— Вие трябва да останете на борда, за да следите Торес, докато ни няма!

— Какво? — извика Фрагозо. — Да не дойда с вас в Ега, цял ден да стоя тук, без да ви виждам.

— Моля ви се!

— Заповед ли е това?

— Молба!

— Ще остана.

— Господин Фрагозо!

— Да, госпожице Лина?

— Благодаря Ви!

— За благодарност ми стиснете здраво ръката — отвърна Фрагозо. — Аз заслужавам това!

Лина протегна ръка на този добър момък, и той я задържа няколко секунди, като се взираше в очарователното лице на девойката. Ето защо Фрагозо не се качи на пирогата и скришом започна да следи Торес. Забелязваше ли Торес чувството на отвращение, което будеше у всички? Може би; но изглежда ей имаше причини да не му обръща внимание.

От мястото на закотвянето до град Ега имаше четири левги. Пирогата с шест души и двама гребци-негри можеше да отиде и да се върне — тоест да измине разстояние от осем мили — за няколко часа. Но това беше много уморително поради високата температура, макар че небето беше забулено от леки облачета.

За щастие от северозапад духаше хубав вятър и ако пирогата държеше тази посока, вятърът щеше да й помага да плава по езерото Тафе. Така тя можеше да стигне до Ега и да се върне бързо, без дори да става нужда да лавира.

И тъй, вдигнаха латинското платно на мачтата на пирогата, Бенито пое кормилото, и след като с последно махане на ръка Лина даде знак на Фрагозо да бди зорко лодката се отдели от брега.

За да се стигне до Ега, трябваше да се плава край южния бряг на езерото. След два часа пирогата влезе в пристанището на тази стара мисия, основана от кармелитите, която станала град в 1759 година, а генерал Гама я поставил окончателно под бразилска власт.

Пътниците слязоха на равен бряг, до който бяха наредени не само местните плавателни съдове, но и няколко малки Ега, които обслужват атлантическото крайбрежие.

Отначало, когато влязоха в Ега, двете девойки изпаднаха във възторг.

— Ах, какъв голям град! — възкликна Миня.

— Колко къщи! Колко народ! — откликна Лина, ококорила очи, за да вижда по-добре.

— Не ще и дума — отвърна Бенито, като се смееше, — повече от хиляда и петстотин жители, най-малко двеста къщи, някои дори двуетажни, и две-три улици, истински улици между тях!

— Скъпи ми Маноел — каза Миня, — защитете ни от моя брат. Той ни се подиграва, понеже вече е посещавал най-красивите градове в провинциите Амазонка и Пара.

— Е, значи се подиграва и на майка си — добави Якита, — защото трябва да призная, че и аз никога не съм виждала такова нещо!

— Тогава пазете се, майко и сестро — предупреди Бенито, — защото ще изпаднете в захлас, щом видите Манао, и ще припаднете, когато пристигнете в Белен.

— Не бой се! — отвърна Маноел с усмивка. — Тези дами лека полека ще свикнат на възхитителни гледки, като посетят първи те градове на Горна Амазонка.

— Как, и вие ли, Маноел, — извика Миня, — и вие ли говорите като брат ми? И вие ли се подигравате?…

— Не, Миня! Кълна ви се…

— Да оставим тези господа да се смеят — обади се Лина — и да си отваряме добре очите, мила господарке, защото е много красиво!

Много красиво! И то това скупище от глинени или варосани къщурки, повечето покрити със слама или палмови листа, някои наистина построени от камък или от дърво, с веранди, врати и капаци, боядисани в яркозелено, сред овощна градина, пълна с цъфнали портокалови дървета. Но имаше и две-три учреждения, казарма и църква, посветена на света Тереза, която в сравнение със скромното икитоско параклисче беше същинска катедрала. После, като се обърнете към езерото, ще видите прекрасна панорама, обградена в рамка от кокосови палми и асаи, които свършваха до водата, а на три мили по-нататък, отвъд реката, живописното селце Ногейра надничаше с няколкото си къщурки, скрити сред старите маслини на брега.

Но тези две млади момичета имаха друга причина за възхищение — впрочем типично женско възхищение: облеклото на местните кокетки — не само още твърде първобитната премяна на покръстените представителки на нежния пол от племената омаи и мури, но и дрехите на истинските бразилки. Да, жените и дъщерите на градските чиновници и големи търговци носеха наперено парижки тоалети, доста старомодни, и то на петстотин левги от Пара, която пък се намира на няколко хиляди мили от Париж.

— Но погледнете, погледнете, господарке, тези красиви дами с хубави рокли!

— Лина ще се побърка! — извика Бенито.

— Ако носеха както трябва тези тоалети — обади се Миня, — може би нямаше да бъдат толкова смешни.

— Скъпа Миня, — каза Маноел, — уверявам ви, с вашата проста памучна рокля и сламена шапка вие сте по-елегантна от всички тия бразилки с модни шапки и фусти с волани, които са чужди както за страната, така и за народа им!

— Щом аз ви се харесвам такава — отвърна девойката, — нямам кому и за какво да завиждам!

Но нали и тъй, и тъй бяха дошли да гледат. Затова се разходиха из улиците, където имаше повече сергии, отколкото магазини; повъртяха се из площада, сборище на местните контета и кокетки, които се задушаваха в европейските си костюми; дори обядваха в един хотел, по-скоро хан, но гозбите ги накараха да съжаляват много за отличната кухня на жангадата.

След обеда, състоящ се единствено от костенурково месо, сготвено по различни начини, семейство Гарал тръгна да се по-любува за последен път на бреговете на езерото, позлатено от лъчите на залязващото слънце. После се върнаха на пирогата, може би малко разочаровани от прелестите на този град, който можеше да се разгледа за един час, а и поизморени от разходката по тези напечени улици, толкова различни от сенчестите пътеки на Икитос. Дори възторгът на любопитната Лина поизстина. Всеки зае отново мястото си в пирогата. Вятърът духаше все от северозапад, а надвечер се засили. Вдигнаха платното. Поеха обратно тазсутрешния път по това езеро, подхранвано от тъмните води на река Тафе, по която според индианците може да се плава четиридесет дни в югозападна посока, без да се срещне препятствие. В осем часа вечерта пирогата пристигна на котвеното място и се привърза за жангадата. Лина издебна удобен момент и като дръпна Фрагозо настрана, запита:

— Забелязахте ли нещо подозрително, господин Фрагозо?

— Нищо, госпожице Лина — отговори той. — Торес почти не излиза от каютата си, все четеше и пишеше.

— Не е ли влизал в къщата, в трапезарията, както се опасявах?

— Не, през всичкото време, когато беше извън каютата си, се разхождаше по носа на жангадата.

— И какво правеше?

— Държеше в ръка някакъв стар лист, сякаш го изучаваше внимателно, и не знам какво си мърмореше, не успях да разбера.

— Всичко това може да не е толкова маловажно, колкото с и мислите, господин Фрагозо! Това четене, това писане, тези стари листа може да не са без значение! Защото този четец и драскач не е нито учител, нито адвокат!

— Имате право!

— Да продължаваме да го следим, господин Фрагозо.

— Все така ще го следим, госпожице Лина — отвърна Фрагозо.

На другия ден, 27 юли, още при изгрев слънце Бенито даде знак на лоцмана за отплаване.

Между островите, стърчащи над залива Аренапо, за малко се показа устието на Япура, широко шест хиляди и шестстотин фута. Този голям приток се влива в Амазонка през осем устиета като в някакъв океан или морски залив. Но водите му идват отдалеч, от планините на република Колумбия, и течението, което се спуща оттам, среща преграда едва на двеста и десет левги от Амазонка, където има водопади.

Целият този ден мина в спущане до остров Япура, откъдето реката вече стана по-свободна и по-удобна за плаване. А и вече по-бавното течение позволяваше да се заобикалят доста лесно островчетата, и нито веднъж не стана сблъскване и засядане.

На другия ден жангадата плаваше край широки брегове, състоящи се от високи и силно нагънати дюни, преграждащи просторни пасбища, където може да се отгледа и изхрани добитъкът на цяла Европа. Тези брегове се смятат за най-богатите на костенурки в басейна на Горна Амазонка.

На 29 юли вечерта салът се привърза здраво за остров Катуа, за да прекара там нощта, която обещаваше да бъде много тъмна.

Докато слънцето беше още над хоризонта, на този остров се появи група индианци мури, останки от старото и могъщо племе, заемало повече от сто левги по крайбрежието между Тафе и Мадейра.

Тези туземци, ходейки назад-напред, наблюдаваха сала, сега неподвижен. Те бяха стотина души, въоръжени със сарбакани от особен вид тръстика, растяща по тия места и за по-голяма здравина отвън запъхната в кухо стъбло от палма-джудже.

Жоам Гарал остави за малко работата, отнемаща цялото му време, за да нареди да се следят добре и да не се предизвикват тези туземци. Действително силите бяха неравни. Мурите умеят да изпращат много сръчно със сарбаканите си стрели, които достигат на разстояние триста крачки и причиняват неизлечими рани.

Защото тези дълги девет-десет инча стрели, направени от листа на палмата „кукурита“, с пера от памук и заострени ката игла, са намазани с отровата кураре.

Курарето, или „уура“, тази течност, която „убива тихо“, както казват индианците, се приготвя от сока на един вид млечок и от сока на луковично стрихниново растение, смесени с каша от отровни мравки и отровни змийски зъби.

— Това е наистина страшна отрова — каза Маноел. — Тя уврежда пряко нервната система и по-точно нервите, които направляват волевите движения. Сърцето обаче остава незасегнато и не престава да бие до прекъсването на жизнените функции. Това отравяне започва с парализиране на крайниците и не е известно средство против него!

За щастие тези мури не предприеха враждебни действия, макар че изпитват дълбока омраза към белите. Разбира се, те не притежават вече храбростта на своите предци.

Когато се мръкна, зад дърветата на острова се чу пищялка с пет дупки, която свиреше някакви тъжни мелодии. Откликна й друга свирка. Това надсвирване продължи две-три минути, след което мурите изчезнаха.

Фрагозо в изблик на добро настроение се опита в отговор да им изпее нещо по своему; но Лина, застанала до него, успя навреме да сложи ръка на устата му и да му попречи да покаже певческите си дарби, които той с готовност демонстрираше.

На 2 август в три часа след обед, двайсет левги по-нататък, жангадата се озова при входа на езерото Апоара, което подхранва с тъмните си води едноименната река, а два дена след това, към пет часа, спря при входа на езерото Коари.

То е едно от най-големите езера, свързани с Амазонка, и служи за водоем на различни реки. Пет-шест притока се стичат в него, струпват и смесват там водите си и през тесен канал ги вливат в главната артерия.

В далечината се показаха височините на селцето Тахуа-Мири, издигнато на колове като на кокили, за да се предпазва от наводненията при пълноводие, което често залива тези ниски брегове. Привързаха жангадата, за да пренощуват.

Тя спря срещу село Коари — дузина доста разнебитени къщурки, построени сред гъсталак от портокалови и кратунени дървета. Едва ли има нещо по-променливо от вида на това селище: според туй, дали водата се покачва или спада, езерото представлява ту обширно водно пространство, ту се смалява в тесен канал, толкова плитък, че дори прекъсва връзката си с Амазонка.

Сутринта на другия ден, 5 август, потеглиха още в зори и минаха край протока Юкура, спадащ към заплетената система от езера и ръкави на река Запура, а на 6 август сутринта стигнаха входа на езерото Миана.

Нищо ново не се случваше на борда, животът протичаше с почти методична равномерност.

По изрично настояване на Лина бръснарят непрекъснато следеше Торес. Дори няколко пъти се опита да заговори за предишния му живот; но авантюристът отбягваше всякакъв разговор на тази тема и накрая стана извънредно сдържан към Фрагозо.

Колкото до отношенията му със семейство Гарал, те оставаха неизменни. С Жоам говореше малко, ала с Якита и дъщеря й беше по-общителен, като се преструваше, че не забелязва явната студенина, с която го посрещаха. Впрочем и двете се надяваха, че когато жангадата пристигне в Манао, Торес ще ги напусне и няма да чуят вече за него. Тук Якита следваше съветите на отец Пасаня, който я умоляваше да проявява търпение; но трудничко беше на добрия свещеник да излезе наглава с Маноел, твърде склонен решително да постави на място натрапника, попаднал така без време на жангадата.

Единственото събитие тази вечер беше следното:

Една пирога се спущаше по реката. Жоам Гарал я покани да се приближи до жангадата.

— В Манао ли отиваш? — попита той индианеца, който управляваше пирогата.

— Да — отговори индианецът.

— Кога ще бъдеш там?…

— След осем дни.

— Значи ще пристигнеш доста преди нас. Наемаш ли се да предадеш едно писмо на съответния адрес?

— На драго сърце.

— Тогава вземи това писмо, приятелю, и го занеси в Манао. Индианецът пое писмото, подадено му от Жоам Гарал, и шепа рейсове като награда за поръчката, която се наемаше да изпълни. Никой от членовете на семейството, които вече се бяха прибрали в жилището, не узна за тази случка. Единствен свидетел й беше Торес. Той чу дори няколкото думи, разменени между Жоам Гарал и индианеца, и по намръщеното му лице лесно можеше да се види, че изпращането на това писмо беше неприятна изненада за него.