Жул Верн
Жангада (29) (800 левги по Амазонка)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008 г.)
Корекция
NomaD (2008 г.)
Сканиране и разпознаване
Darko (2008 г.)

Издание:

Жул Верн

Жангада

800 левги по Амазонка

Роман в две части

 

Издателство „Отечество“, 1981

Превод от френски: Борис Миндов, 1981

 

Jules Verne

La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881

История

  1. — Добавяне

IX. По-нататъшни дирения

На другия ден, 27 август, преди изгрев Бенито дръпна Маноел настрана и му рече:

— Вчерашните ни търсения бяха напразни. Ако започнем днес по същия начин, може пак да не успеем!

— А трябва да успеем — отвърна Маноел.

— Да — продължи Бенито; — но в случай че не намерим трупа на Торес, можеш ли да ми кажеш колко време е нужно, за да изплува на повърхността на реката?

— Ако Торес беше паднал жив във водата, а не умрял от насилствена смърт, би трябвало да чакаме пет-шест дни — отговори Маноел. — Но тъй като потъна след смъртоносно раняване, два-три дни може би ще бъдат достатъчни, за да изплува.

Този отговор на Маноел, който е абсолютно правилен, се нуждае от известно обяснение.

Всяко човешко същество, което падне във вода, би трябвало да се носи по повърхността, ако се установи равновесие между относителното тегло на тялото му и относителното тегло на течната среда. Разбира се, това важи за човек, който не знае да плува. При тези условия, ако се остави да потъне изцяло, като си държи устата и носа извън водата, той ще плува. Но обикновено не става така. Първият порив на давещ се човек е да се мъчи да държи колкото може по-голяма част от тялото си над водата; той измъква главата си, вдига ръце, и тези части от тялото му, вече неподкрепяни от течността, не губят оная част от теглото си, която биха губили, ако са изцяло потопени. Така се получава излишна тежест и накрая тялото потъва напълно. Фактически водата, прониквайки през устата в белите дробове, измества изпълващия ги въздух и тялото отива на дъното.

Обратно, ако падналият във водата човек е вече умрял, той се намира в по-други, по благоприятни за изплуване условия, защото не е в състояние да извършва горепосочените движения и ако потъне, тъй като не се е опитвал да диша и течността не е проникнала толкова обилно в дробовете му, може да изплува бързо.

Следователно Маноел имаше право, като правеше разлика между двата случая — когато във водата падне още жив и вече умрял човек. В първия случай изплуването на повърхността неизбежно става по-бавно отколкото във втория.

А когато трупът се застои под водата по-продължително време, изплуването му зависи единствено от разлагането, предизвикващо отделяне на газове, които пък подуват тъканта на клетките му; така обемът му нараства, без да се увеличава теглото, и понеже тогава е по-леко от изместваната вода, то се издига на повърхността и придобива отново необходимата плавателност.

— Значи — продължи Маноел, — макар че обстоятелствата са благоприятни, понеже Торес не беше вече жив, когато падна в реката, той може да изплува не по-рано от три дни, освен ако условията на разлагането не са се променили поради непредвидени обстоятелства.

— Но ние не разполагаме с три дни! — отвърна Бенито. Ти сам знаеш, че не можем да чакаме! Затова трябва да продължим търсенията, но по друг начин.

— Какво възнамеряваш да правиш? — запита Маноел.

— Да се гмурна сам до дъното на реката — отговори Бенито. — Ще търся с очи, ще търся с ръце…

— Гмурни се ако щеш сто хиляди пъти! — извика Маноел. И аз мисля като теб, че днес трябва да търсим непосредствено, а не слепешката, с драги или канджи, които работят само опипом. И аз също смятам, че не можем да чакаме три дни! Но да се гмуркаш, да изплуваш, пак да се спущаш — така за изследване се падат само кратки минути. Не, това е недостатъчно, безполезно и рискуваме втори път да претърпим неуспех!

— А какво друго можеш да ми предложиш, Маноел? — попита Бенито, гледайки жадно приятеля си.

— Слушай. Има едно обстоятелство, пратено ни, както се казва, от провидението, което би могло да ни помогне!

— Но говори, говори!

— Вчера, като минавах през Манао, видях, че поправяха един от кейовете на брега на Рио Негро. А тази подводна работа се извършваше със скафандър. Да вземем в заем, под наем, да купим на каквато и да е цена този апарат, с него ще можем да продължим диренията си при по-благоприятни условия!

— Кажи на Араужо, на Фрагозо, на екипажа и да тръгваме — отговори незабавно Бенито.

Съобщиха на лоцмана и на бръснаря за решенията, взети съгласно плана на Маноел. Уговориха се Араужо и Фрагозо да заминат с индианците и четирите лодки за баража Фриас и да чакат там двамата младежи.

Без да губят нито минута, Маноел и Бенито слязоха на брега и отидоха на манаоския кей. Там те предложиха на ръководещия работата предприемач такава сума, че той веднага им предостави всичките си съоръжения за цял ден.

— Искате ли да ви помага някой от хората ми? — запита той.

— Дайте ни майстора си и неколцина от другарите му да работят на въздушната помпа — отговори Маноел.

— А кой ще облече водолазния костюм?

— Аз — отвърна Бенито.

— Ти ли, Бенито! — възкликна Маноел.

— Настоявам!

Излишно беше да се спори.

След един час салът с помпата и всички необходими за работата уреди се спусна покрай брега до мястото, където чакаха лодките.

Знаем как е устроен скафандърът. Той позволява на човека да се спуща под водата и да престоява там известно време, без да се затрудни по какъвто и да било начин работата на белите дробове. Водолазът облича непромокаем каучуков костюм, крачолите на който завършват с оловни подметки, които му осигуряват вертикално положение в течната среда. На яката на този костюм, на височината на шията, е закрепен меден обръч, а за него се завинтва метален шлем със стъкло отпред. В този шлем влиза главата на водолаза и може да се движи там свободно. Той е съединен с два маркуча: единият служи за изхвърляне на издишания въздух; — другият е свързан с помпа, действуваща на сала, която подава чист въздух на дихателната система. Когато водолазът трябва да работи на едно място, салът стои неподвижен над него; когато пък водолазът трябва да ходи по дъното, салът следва движенията му или самият водолаз следва движенията на сала, според това как е уговорено между него и екипажа.

Сега тези скафандри, вече много усъвършенствувани, не са така опасни, както едно време. Човекът, потопил се в течната среда, доста леко понася голямото налягане. Ако в случая съществуваше някаква опасност, то тя би се дължала на среща с кайман в дълбочините на реката. Но както бе забелязал Араужо, нито едно от тия земноводни не бе забелязано предния ден, а знаем, че те предпочитат мътните води на притоците на Амазонка. Пък и в случай на някаква опасност водолазът винаги има под ръка шнур, съединен със звънец на сала. При най-слабото иззвъняване той може да бъде измъкнат бързо на повърхността.

Бенито, все така спокоен дори когато трябваше вече да изпълнява взетото решение, облече водолазния костюм и главата му изчезна в металното кълбо; ръката му стисна нещо като желязно копие за ровене из водораслите и останките, натрупани по речното дъно, и по даден от него знак го спуснаха във водата. Екипажът на сала, свикнал на тази работа, веднага задействува въздушната помпа, а четирима индианци от жангадата под командуването на Араужо започнаха да тласкат бавно сала с дългите си канджи в уговорената посока.

Двете пироги, командувани едната от Фрагозо, а другата от Маноел, с по двама гребци, се движеха след сала, готови да се втурнат моментално напред или назад, ако Бенито най-после намереше трупа на Торес и го измъкнеше на повърхността на Амазонка.