Жул Верн
Жангада (17) (800 левги по Амазонка)

XVII. Нападение

До този момент Маноел не говореше нищо, за да не предизвика някаква бурна сцена на борда, ала на другия ден реши да си поприказва с Бенито за Торес.

— Бенито — му рече той, като го заведе при носа на жангадата, — искам да ти кажа нещо.

Бенито, толкова усмихнат обикновено, се спря, изгледа Маноел и лицето му помрачня.

— Зная какво — рече той. — За Торес ли става дума?

— Да, Бенито!

— Е, аз също искам да ти поговоря за него, Маноел.

— Значи си забелязал как се върти около Миня! — извика Маноел, като пребледня.

— Охо, да не би от ревност да се озлобяваш срещу човека? — оживи се Бенито.

— Не, разбира се! — отвърна Маноел. — Пази боже да нанеса подобна обида на момичето, което ще стане моя жена. Не, Бенито! Тя се отвращава от този авантюрист! Съвсем не става дума за такова нещо, но ми е противно да гледам как тоя негодник с нахалството си непрекъснато се натрапва на майка ти и сестра ти, мъчи се да се вмъкне в твоето семейство, което вече е и мое!

— Маноел — отговори Бенито сериозно, — споделям отвращението ти от тоя съмнителен тип и ако се съобразявах само с чувствата си, отдавна да бях го изгонил от жангадата! Но не смея!

— Не смееш ли? — възкликна Маноел, като улови приятеля си за ръката. — Как така не смееш!…

— Слушай, Маноел — продължи Бенито. — Ти наблюдаваш внимателно Торес, нали? И си забелязал, че се върти около сестра ми! Това е самата истина. Но докато си виждал това, си пропуснал нещо друго: че този подозрителен човек не изпуска от очи баща ми, следи го и отблизо, и отдалеч; в тази необяснима настойчивост изглежда се крие някакъв лош умисъл!

— Що говориш, Бенито! Нима имаш основания да мислиш, че Торес крои нещо срещу Жоам Гарал?

— Никакви… Не мисля нищо! — отвърна Бенито. — Това е просто предчувствие. Но наблюдавай добре Торес, следи внимателно изражението на лицето му и ще видиш как злобно се усмихва, когато баща ми се мерне пред очите му!

— О — извика Маноел, — в такъв случай, Бенито, имаме пълно право да го изгоним.

— Пълно… или непълно… — промърмори младежът. — Маноел… боя се… От какво?… И аз не зная.

… Но да накараме татко да изпъди Торес… би било неблагоразумие! Повтарям ти… боя се, макар и да не разполагам с никакъв убедителен факт, който би обяснил този страх!

Докато говореше така, Бенито трепереше от гняв.

— Значи — каза Маноел, — смяташ, че трябва да изчакаме?

— Да… да изчакаме, преди да вземем решение, но най-вече да бъдем нащрек!

— В края на краищата — вметна Маноел — след двайсетина дни ще пристигнем в Манао. Торес ще трябва да слезе. Значи там ще се разделим и завинаги ще се отървем от него! А дотогава да не го изпускаме от очи!

— Ти не ме разбра, Маноел — рече Бенито.

— Разбрах те, приятелю, братко — отвърна Маноел, — макар че не споделям, не мога да споделя всички твои опасения! Каква връзка може да съществува между баща ти и този авантюрист? Баща ти явно никога не го е виждал!

— Не казвам, че татко познава Торес — отговори Бенито, — но ми се струва, че Торес познава баща ми!… Какво търсеше този човек около фазендата, когато го срещнахме в Икитоската гора? Защо отклони тогава гостоприемството, което му предложихме, а после направи така, че почти насила стана наш спътник? Пристигаме в Табатинга, а той се оказва там, като че ни е чакал! Случайност ли са всички тия срещи или резултат от предварително обмислен план? Всичко това ми идва на ум, когато срещна шарещия и едновременно упорит поглед на Торес… Не знам… оплел съм се в тези необясними неща. Ах, отде ми хрумна да го поканя да пътува с нашата жангада.

— Успокой се, Бенито… моля те!

— Маноел! — извика Бенито, явно неспособен да се сдържа повече, — повярвай ми, ако беше само до мен, не бих се поколебал да изхвърля зад борда този човек, който ни вдъхва погнуса и отвращение. Но ако наистина става дума за баща ми, боя се, че под въздействието на чувствата си ще разваля всичко! Нещо ми подсказва, че е опасно да действуваме срещу този двуличник, докато нямаме основателни причини за това… право и задължение!… Всъщност на жангадата той ни е под ръка и ако двамата пазим добре баща ми, колкото и хитра да е играта му, непременно ще го принудим да си смъкне маската, да се издаде! Затова да изчакаме още!

Идването на Торес при носа на жангадата прекъсна разговора между двамата младежи. Торес ги изгледа изпод вежди, но не им продума.

Бенито не се лъжеше, като казваше, че авантюристът не изпуска от очи Жоам Гарал, когато мисли, че не го наблюдават.

Не, не се лъжеше, като твърдеше, че лицето на Торес става зловещо, когато гледа баща му!

Каква тайнствена връзка съществуваше между тези двама мъже, как единият, въплъщение на благородство, можеше да бъде свързан с другия, явно без да знае това?

При сегашното положение, когато Торес беше под едновременното наблюдение и на двамата младежи, и на Фрагозо и Лина, естествено трудно би могло да направи какъвто и да било ход, който да не бъде парирай веднага.

Може би той разбираше това. Във всеки случай не се издаде и с нищо не промени държането си. Доволни от разговора си, Маноел и Бенито се зарекоха да го държат под око и да не правят нищо, което би събудило подозрението му.

През следващите дни жангадата мина край устията на реките Камара, Ару и Юрипари откъм десния бряг, които, вместо да се влеят в Амазонка, продължават на юг, изливат водите си в река Пурус и чрез нея се съединяват с великата река. На 10 август в пет часа вечерта спряха до Кокосовия остров.

Там се намираше селище на серингейро. Тази дума значи производител на каучук, извличан от „серингейрата“, дърво, чието научно название е „siphonia elastica“.

Разправят, че поради немарливост или лоша експлоатация броят на тези дървета в басейна на Амазонка намалява; но по бреговете на Мадейра, Пурус и други нейни притоци все още се срещат значителни серингейрови гори.

Тук имаше дванайсетина индианци. Те събираха и обработваха каучука — работа, която се върши предимно през месеците май, юни и юли.

След като се убедят, че дърветата, подготвени от разливите на реката, която покрива стъблата им с вода на височина около четири фута, са в добро състояние за събиране на каучука, индианците пристъпват към работа.

Те правят нарези в най-външния пласт на серингейрите, после връзват под тези резки малки гърненца. За едно денонощие те се напълват с млечен сок; той може да се събира също с помощта на бамбукова тръбичка и съд, поставен под дървото.

Този събран сок индианците опушват на огън от орехите на палмата асаи, за да предотвратят разпадането на смолистите му частици. Разстланият върху дървена лопата сок се клати в Дима и почти моментално се сгъстява, става сиво-жълтеникав и се втвърдява. Образувалите се последователно пластове след това се отлепват от лопатата, слагат се на слънце, втвърдяват се още повече и придобиват познатия кафяв цвят. Така обработката е завършена.

Бенито, възползувайки се от удобния случай, закупи от индианците цялото количество каучук, складирано в наколните им колиби. Цената, която им даде, беше изгодна, и те явно останаха много доволни.

След четири дни, на 14 август, жангадата мина край ръкавите на река Пурус — един от големите десни притоци на Амазонка, който изглежда е плавателен дори за големи съдове на разстояние повече от петстотин левги. Тече на югозапад и е широк близо четири хиляди фута при устието. След като мине под сянката на фикуси, тахуари, палми „нипа“ и цекропии, се влива в Амазонка посредством пет ръкава.

На това място лоцманът Араужо можеше да управлява много лесно. Руслото на реката не беше така запречено от острови, а и ширината й от единия до другия бряг достигаше най-малко две левги.

Затова течението носеше по-плавно жангадата и на 18 август тя спря да пренощува при село Пескейро.

Слънцето беше вече много ниско над хоризонта и със свойствената на тези ширини бързина се готвеше да се спусне почти отвесно, подобно на огромен метеор. Нощта щеше да смени деня почти без здрач; така на театър се представя нощ, като изведнъж се угасят светлините на рампата. Жоам Гарал, жена му, Лина и старата Сибела стояха пред жилищната постройка.

Торес отначало се повъртя около Жоам Гарал, сякаш искаше да му говори насаме, но изглежда му попречи идването на отец Пасаня, който искаше да пожелае лека нощ на семейството, затова накрая се прибра в каютата си.

Индианците и негрите, налягали до борда, стояха всеки на поста си. Араужо, седнал при носа, следеше течението, което се движеше в права посока.

Маноел и Бенито се разхождаха в средната част на жангадата, разговаряха и пушеха с безразличен вид, но бяха непрекъснато нащрек.

Изведнъж Маноел спря Бенито с ръка и му каза:

— Каква е тази особена миризма? Дали не се лъжа? Ти усещаш ли я?… Като че ли е…

— Като че ли е миризма на ферментиращ мускус! — отвърна Бенито. — На съседния бряг трябва да има заспали каймани.

— Точно така! Умно е наредила природата — да се издават по този начин!

— Да — каза Бенито, — добре, че е така, защото те са много опасни животни!

На свечеряване обикновено тези гигантски гущери обичат да се изтягат на пясъчните брегове, където се настаняват по-удобно, за да прекарат нощта. Сгушени там в ями, в които влизат заднешком, те спят с отворена уста и вдигната горна челюст, ако не причакват или дебнат плячка. За тези земноводни е просто игра да се втурнат, за да настигнат жертвата си, било като плават под водата, служейки си единствено с опашката като двигател, било като тичат по брега с бързина, недостижима за човека.

Там, на тези широки песъчливи брегове, кайманите се раждат, живеят и умират; те се отличават с необикновено дълголетие. Старците, столетниците се познават не само по зеленикавия мъх и брадавиците, покриващи бронята им, но и по природната си свирепост, която с възрастта се засилва. Както бе казал Бенито, тези животни могат да бъдат опасни и човек трябва да се пази да не го нападнат.

Внезапно от носа се раздадоха викове:

— Каймани! Каймани!

Маноел и Бенито се привдигнаха и погледнаха. Три огромни влечуги, дълги от петнайсет до двайсет фута, бяха успели да се покачат на площадката на жангадата.

— Пушките! — извика Бенито, давайки знак на индианците и негрите да се изтеглят назад.

— Към къщата! — подзе Маноел. — По-бързо!

И наистина нямаше защо и да се опитват да влизат веднага в двубой, по-добре беше първо да се скрият.

Това стана за миг. Семейство Гарал намери убежище в къщата, където към него се присъединиха и двамата младежи. Индианците и негрите се прибраха в заслоните и колибите си.

Точно когато затваряше вратата на къщата, Маноел запита:

— А къде е Миня?

— Няма я! — отговори Лина, която току-що бе притичала до стаята на господарката си.

— Боже велики! Къде е тя? — изпищя майка й. И всички завикаха в един глас:

— Миня! Миня! Никой не отговори.

— Дали не е при носа на жангадата? — извика Бенито.

— Миня! — повика Маноел.

Двамата младежи, Фрагозо и Жоам Гарал, без да мислят за опасността, изскочиха от къщата с пушки в ръце. Едва се озоваха навън, идва каймана се обърнаха и се спуснаха към тях.

Едра сачма в главата, до окото, изстреляна от Бенито, спря едното от тия чудовища. Смъртно ранено, то се замята в силни гърчове и се обърна по гръб.

Но второто беше наблизо, носеше се напред и нямаше вече възможност да избягат от него.

Огромният кайман се втурна към Жоам Гарал и като го повали с удар на опашката си, се извърна към него със зинала уста.

В този миг от каютата си изскочи Торес със секира в ръка и нанесе такъв точен удар, че цялото острие се заби в челюстта на каймана, заклещи се там и не можеше да се измъкне. Заслепен от кръвта, кайманът се втурна настрана и, по своя воля или не, падна и изчезна в реката.

— Миня! Миня! — завика отново обезумелият Маноел, приближавайки се до носа на жангадата.

Изведнъж девойката се появи. Отначало тя се бе скрила в колибата на Араужо; но третият кайман с мощен удар бе прекатурил тази колиба и сега Миня бягаше към кърмата, преследвана от чудовището, което беше само на шест стъпки от нея.

Миня падна.

Вторият куршум, изстрелян от Бенито, не можа да спре каймана! Той само се удари в бронята на животното и пръсна плочките й на късчета, без да я пробие.

Маноел се впусна към девойката, за да я вдигне, да я отнесе, да я изтръгне от смъртта!… Но със страничен удар на опашката си животното повали и него.

Припадналата Миня беше обречена: устата на каймана вече се разтваряше, за да я разкъса!…

Точно в тоя миг Фрагозо се хвърли върху хищника и заби нож чак до дъното на гърлото му, с риск ръката му да бъде отхапана от двете челюсти, ако те се затвореха внезапно.

Фрагозо успя да измъкне ръката си навреме, но не можа да отбегне удара на каймана, реката го повлече и водите й почервеняха на голямо пространство.

— Фрагозо! Фрагозо! — завика Лина, коленичила до борда на жангадата.

След миг Фрагозо се показа на повърхността на Амазонка… здрав и читав.

Ала с риск за живота си бе спасил девойката, която вече се съвземаше. И тъй като Фрагозо не знаеше коя от протегнатите му ръце да поеме — на Маноел, на Якита, на Миня или на Лина, накрая стисна ръчицата на младата мулатка.

Но докато Фрагозо бе спасил Миня, Жоам Гарал несъмнено дължеше спасението си на Торес.

Значи авантюристът не искаше да отнеме живота на собственика на фазендата. Този очевиден факт го доказваше.

Маноел сподели шепнешком тази мисъл с Бенито.

— Вярно — отговори смутено Бенито, — ти си прав, в такъв случай имаме една голяма грижа по-малко! И все пак, Маноел, подозренията ми остават. Защото можеш да бъдеш най-злият враг на човека, без да желаеш смъртта му! В туй време Жоам Гарал се приближи до Торес.

— Благодаря, Торес — каза той, като му протегна ръка. Авантюристът отстъпи няколко крачки назад, без нищо да отговори.

— Торес — продължи Жоам Гарал — съжалявам, че наближава краят на пътуването ви и че след няколко дни ще трябва да се разделим. Аз съм ви задължен…

— Жоам Гарал — отвърна Торес, — с нищо не сте ми задължен. Вашият живот беше за мен по-ценен от всичко друго… Но ако позволите… аз размислих… вместо да сляза в Манао, ще продължа до Белен. Ще ме закарате ли дотам?

Жоам Гарал кимна в знак на съгласие.

Като чу тази молба, Бенито в безразсъден порив се готвеше да се намеси; ала Маноел го спря, и младежът се сдържа, но това му ставате голямо усилие.