Жул Верн
Жангада (11) (800 левги по Амазонка)

XI. От Певас до границата

През няколко следващи дни плаването протече без премеждия Нощите бяха толкова красиви, че дългият сал се носеше по течението, без нито веднъж да спре. Двата живописни бряга на реката сякаш сами се движеха отстрани, като сменящи се театрални декори. Поради някаква оптическа илюзия, на която очите се поддаваха несъзнателно, изглеждаше като че жангадата стои неподвижна между двата движещи се бряга.

Бенито не можеше да ходи на лов на брега, понеже никога не спираха; но дивечът отлично се заместваше от риболова.

И наистина уловиха голямо разнообразие от превъзходна риба: „пако“, „суруби“, „гамитани“ с много вкусно месо и няколко големи калкани, наричани „дуридари“, с розов корем и чер гръб, но въоръжени с много отровни шипове. Уловиха също хиляди „кандири“, вид дребни сомове, някои с микроскопични размери, които се полепват бързо по прасците на къпещите се, навлязъл непредпазливо в тяхното царство.

В богатите води на Амазонка се срещат и много други водни животни, които с цели часове съпровождаха жангадата по реката.

Тук имаше гигантски „пира-руку“, дълги по десет-двадесет фута, с броня от широки люспи, поръбени с аленочервено, но чието месо се цени истински само от туземците. Затова не ги ловяха, както не ловяха и грациозните делфини. Стотици от тях играеха около сала, като пляскаха с опашка по гредите му, изскачаха ту отпред, ту отзад и оживяваха речните води с цветни отблясъци и с пръски, а пречупената светлина ги превръщаше в същинска небесна дъга.

На 16 юни, след като благополучно избягна няколко плитчини, приближавайки се ту до единия, ту до другия бряг, жангадата се озова до големия остров Сан Паоло, а на другата вечер спря пред село Мороморос, разположено на левия бряг на Амазонка. Едно денонощие по-късно, минавайки устията на Атакоари и Коча, а после — „фурото“, тоест канала, който свързва реката с езерото Кабельо Коча откъм десния Оряг, тя спря на почивка близо до мисията Коча.

Това е край на индианците марахуи. С дълги спуснати коси, те носеха около устата си нещо като ветрило от палмови бодли, дълги шест инча, което придаваше на лицето им свиреп вид. Според наблюдението на Пол Маркоа те се стремят да приличат на ягуар, от чиято смелост, сила и хитрина най-много се възхищават. С тези марахуи дойдоха и няколко жени, които пушеха пури, държейки запаления край между зъбите си. Всички, подобно на царя на амазонските гори, ходеха почти голи.

Мисията Коча се ръководеше по това време от един францискански монах, който пожела да направи визита на отец Пасаня. Жоам Гарал оказа много добър прием на този духовник и дори го покани на семейната трапеза.

Тоя ден тъкмо имаше обед, който правеше чест на готвачката-индианка.

Традиционният бульон с ароматни треви; млин, предназначен главно да заменя хляба в Бразилия, приготвен от маниоково брашно, добре напоено с месен сок и доматено пюре; птиче месо с ориз в пикантен сос от оцет и червен пипер; ястие от люти треви; студена баница, поръсена с канела — изобщо имаше с какво да се изкуши бедният монах, принуден да се задоволява с оскъдното меню на енорията. Затова настояха да остане. Якита и дъщеря й полагаха всички усилия да го задържат. Но францисканецът трябваше още тази вечер да навести някакъв болен индианец в Коча. Така че той поблагодари на гостоприемното семейство и си тръгна, отнасяйки няколко подаръка, които сигурно щяха да допаднат на новите членове на мисията. Два дена лоцманът Араужо беше претрупан с работа. Речното корито малко по малко се разширяваше; но островите ставаха все по-многобройни, и течението, стеснено от тези пречки, се засилваше. Трябваше да се внимава много при преминаването между островите Кабельо-Коча, Тарапот и Какао, да се правят чести спирки и няколко пъти се наложи да измъкват почти заседналата жангада. В такива случаи всички се впрягаха на работа и при тези доста трудни условия на 20 юни вечерта съзряха Нуестра-Сеньора-де-Лорето.

Лорето е последният перуански град на левия бряг на реката, преди да се стигне бразилската граница. Той е всъщност най-обикновено село, състоящо се от двайсетина къщи, струпани на малко хълмист бряг със склонове от жълта пръст и глина.

Тази мисия е основана в 1770 г. от езуитски мисионери. Индианците тикуми, които обитават тези местности на север от реката, са туземци с червеникава кожа, гъста коса и нашарено с рисунки лице като лакирана китайска маса; и мъжете, и жените са облечени просто с памучни превръзки, които им пристягат гърдите и слабините. Сега на брой те са не повече от двеста души, живеещи по бреговете на Атакоари, жалки останки от един народ, някога могъщ под водачеството на велики вождове.

В Лорето живееха също неколцина перуански войници и двама-трима португалски търговци, които търгуват с памучни тъкани, солена риба и сасапарила.

Бенито слезе на брега, за да купи, ако е възможно, няколко бали от този вид скрипка, който винаги се търси много на пазарите по Амазонка, Жоам Гарал, все така твърде зает с работа, която поглъщаше цялото му време, не стъпи на земята. Якита и дъщеря й също останаха на жангадата с Маноел. Причината беше, че комарите на Лорето имат такава слава, че пропъждат посетителите, които не искат да оставят нито капка от кръвта си на тези страшни двукрили. Маноел току-що бе казал за тия насекоми няколко думи и те никак не вдъхваха желание у човека да опита техните ухапвания.

— Разправят — добави той, — че деветте вида, които са напаст по бреговете на Амазонка, са си дали среща в село Лорето. И съм готов да повярвам това, но без да се опитвам да го проверявам. Там, мила Миня, ще имате избор между сивия комар, косматия, белоногия, пигмея, тръбача, флейтиста, копривестия, палячото, големия негър, рижия горски, или по-право всички ще ви изберат за мишена и ще се върнете тук неузнаваема! Убеден съм, че тези злобни двукрили пазят бразилската граница по-добре от жалките бледи и мършави войници, които виждаме на брега.

Но щом всичко в природата си има предназначение — запита девойката, — какво е предназначението на комарите?

— Да ощастливяват ентомолозите — отговори Маноел, — трудно бих ви дал по-добро обяснение.

Маноел казваше за комарите на Лорето самата истина. Така че, когато Бенито свърши покупките си и се върна на жангадата, лицето и ръцете му бяха нашарени с хиляди червени точици, да не говорим за кърлежите, които въпреки кожените обувки се бяха промъкнали между пръстите на краката му:

— Да тръгваме, да тръгваме незабавно! — завика Бенито. — Иначе тези пълчища от проклети насекоми ще ни връхлетят и жангадата ще стане съвсем необитаема!

— И ще ги закараме в Пара — обади се Маноел, — а там и без това си ги имат предостатъчно!

Ето защо, за да не прекара дори и нощта на тези брегове, жангадата се отдели от тях и пое отново по течението.

От Лорето нататък Амазонка завиваше леко на югоизток, между островите Арава, Куяри и Урукутеа. Сега жангадата се плъзгаше по тъмните води на Кажару, които се смесваха със светлите води на Амазонка. След като отмина този приток откъм левия бряг, вечерта на 23 юни тя вече се носеше спокойно край големия остров Жаума.

Слънчевият залез на небосвода, очистен от всякакви изпарения, предвещаваше една от ония прекрасни тропически нощи, които са непознати в умерения пояс. Лек ветрец освежаваше въздуха. Месечината щеше скоро да изгрее на звездния фон на небето и да замени за няколко часа здрача, който липсва в тия ниски географски ширини. Но дори в тази тъмнина звездите блестяха с несравнима яснота. Обширната равнина на речния басейн сякаш се разстилаше безбрежно като море, а над нея на небосвода, на разстояние повече от двеста хиляди милиарда левги, на север се виждаше единственият елмаз на Полярната звезда, а на юг — четирите брилянта на Южния кръст.

На левия бряг и на остров Жаума се открояваха черните силуети на полузасенчените дървета. Сега те можеха да се разпознават само по неясните очертания — стройните като колони стъбла на копаусите, сякаш разперили чадъри, групи сандиси, от които се извлича гъсто и сладко мляко, както казват — опиващо като вино, винени дървета, високи до осемдесет фута, чиито върхари потрепват и от най-лекия ветрец. С право може да се каже: „Каква прекрасна поема са тези амазонски гори!“ Да, и да се добави: „Какъв величествен химн са тези тропически нощи.“

Звучаха последните вечерни песни на птиците: бентиви, които окачват гнездата си по крайбрежните тръстики; ниамби, вид яребици, чиято песен се състои от четири чудно благозвучни ноти, повтаряни от подражателите им в хвъркатото царство; камичи, които пеят много жално; рибарчета, чийто крясък като по сигнал отговаря на последните крясъци на техните съплеменници; канинди със звучен като тръба глас и червени папагали ара, сгушени със свити крила в листака на жакетибата, ала великолепните им краски гаснат в нощта.

Целият екипаж на жангадата беше на поста си, но почиваше. Само на носа се виждаше изправена високата фигура на лоцмана, която едва се открояваше в току-що настъпилия мрак. Вахтените с дълги канджи на рамо напомняха стан на татарски конници. Бразилското знаме висеше на края на пръта си при носа на сала и вятърът вече нямаше сили да го развее.

В осем часа от камбанарията на малкия параклис полетяха първите три удара, известяващи вечернята. После на свой ред прозвучаха трите удара, отбелязващи втория и третия стих от молитвата, и службата завърши с бързия непрекъснат звън на малката камбана.

В това време цялото семейство след този юлски ден бе насядало на верандата да подиша свежия въздух навън. Всяка вечер ставаше така; и докато Жоам Гарал винаги мълчеше, задоволявайки се да слуша, младите бъбреха весело чак до часа за лягане.

— Ах, нашата хубава река, нашата прекрасна Амазонка! — възкликна девойката, която никога не се уморяваше да се възхищава на тази велика американска река.

— Наистина несравнима река! — обади се Маноел. — Едва сега добивам представа за цялата й величествена красота! Ето ние се спущаме по нея, както Ореляна и Ла Кондамин преди векове, и не се учудвам, че те са донесли такива чудесни описания!

— Малко невероятни! — вметна Бенито.

— Братко — възрази строго девойката, — не говори лошо за нашата Амазонка.

— Че аз не казвам нищо лошо, сестрице, само искам да напомня, че за нея има легенди!

— Да, вярно, има, и то чудесни. — отвърна Миня.

— Какви легенди? — запита Маноел. — Трябва да призная, че те още не са стигнали до Пара, или поне аз не ги зная!

— Че какво сте учили тогава в беленските училища? — засмя се девойката.

— Вече разбирам, че не са ни научили на нищо! — отговори Маноел.

— Как, господине?! — продължи Миня с шеговита строгост. — Нима не знаете преданията? Например, че някакво-исполинско влечуго, наричано Миньокао, спохождало от време на време Амазонка и че водите на реката прииждали, или спадали в зависимост от това, дали този змей се гмурва или изплува от нея, толкова бил огромен!

— Но виждали ли сте някога тоя баснословен Миньокао? — попита Маноел.

— Уви, не! — отвърна Лина.

— Колко жалко! — сметна за нужно да вметне Фрагозо.

— Ами Мае д’Агуа — продължи девойката, — тази прелестна и страшна жена, която обайва с погледа си и завлича под речните води непредпазливците, които се осмелят да я-погледнат?

— Ох, колкото до Мае д’Агуа, тя наистина съществува! — Възкликна наивната Лина. — Разправят дори, че още бродела по бреговете, но щом се приближиш до нея, изчезвала като русалка.

— Е, Лина — каза Бенито, — щом я видим, веднага ме повикай!

— За да ви улови и да ви замъкне на дъното на реката ли? а нищо на света, господин Бенито!

— Но тя вярва в това! — извика Миня.

— Сума хора вярват и в дънера на Манао! — обади се тогава Фрагозо, винаги готов да се намеси в полза на Лина.

— Дънерът на Манао ли? — запита Маноел! — Какъв е тоя дънер на Манао?

— Господин Маноел — отговори Фрагозо с комична важност, — изглежда, че има, или по-право е имало някога някакъв дънер на турума, който всяка година по едно и също време се спущал по Рио Негро, спирал за няколко дни в Манао и така стигал до Пара, като се отбивал във всички пристанища, където туземците го украсявали благоговейно със знаменца. Когато пристигнел в Белен, спирал и поемал обратно срещу течението на Амазонка, после по Рио Негро и се връщал в гората, откъдето тайнствено тръгвал. Един ден решили да го измъкнат на суша, но реката закипяла, придошла и се отказали да го ловят. Друг път капитанът на един кораб го закачил с кука и се опитал да го влачи на буксир… И този път разбеснялата се река скъсала въжетата и дънерът като по чудо се изплъзнал!

— И какво станало с него? — запита младата мулатка.

— Изглежда, госпожице Лина — отвърна Фрагозо, — че при последното си пътуване, вместо да свърне по Рио Негро, сбъркал пътя, продължил по Амазонка и оттогава не са го виждали вече!

— Ах, да можеше да го срещнем! — извика Лина.

— Ако го срещнем — отвърна Бенито, — ще те качим на него, Лина; той ще те отнесе в тайнствената си гора и ти също ще станеш приказна русалка!

— Че защо не? — възкликна закачливата девойка.

— Виждате ли колко много легенди — каза тогава Маноел, — и трябва да призная, че вашата река е достойна за тях. Но има и истински случки, които не падат по-долу от тях. Аз зная една и бих ви я разправил, ако не се страхувах, че ще ви натъжа, защото тя е действително печална.

— О, разказвайте, господин Маноел! — извика Лина. — Аз толкова обичам истории, които разплакват!

— Нима ти можеш да плачеш, Лина! — учуди се Бенито.

— Да, господин Бенито, но плача през смях.

— А, разправи ни я тогава, Маноел.

— Това е историята на една французойка. Благодарение на нейните патила тези брегове станали известни още в XVIII век.

— Слушаме ви — рече Миня.

— Започвам — каза Маноел. — В 1741 година, когато двама френски учени, Бугер и Ла Кондамин, били пратени да измерят един земен меридиан под екватора, към експедицията им бил придаден един много прочут астроном на име Годен де-з-Одоне.

И тъй, Годен де-з-Одоне тръгнал, но не тръгнал за Новия свят сам: той взел със себе си своята млада жена, децата си, тъста и щурея си.

Всички пътешественици пристигнали в Кито в добро здраве. Но там започнали за госпожа де-з-Одоне цял низ нещастия; защото в разстояние на месеци тя загубила няколко от децата си.

Когато към края на 1759 година Годен де-з-Одоне завършел работата си, трябвало да напусне Кито и да замине за Кайена. Щом пристигнал в този град, той поискал да докара там семейството си; но тъй като избухнала война, се принудил да помоли португалското правителство за разрешение да пусне госпожа де-з-Одоне и близките й.

Можете ли да повярвате? Минали няколко години, а такова разрешение все не се получавало.

В 1765 година Годен де-з-Одоне, отчаян от това протакане, решил да тръгне нагоре по Амазонка, за да се върне да потърси жена си в Кито; но точно преди да замине, внезапно заболяване го задържало и той не можал да изпълни проекта си.

Обаче постъпките не останали напразни и най-после на госпожа де-з-Одоне било съобщено, че португалският крал й е дал необходимото разрешение да подготви кораб, за да се спусне по реката и да се присъедини към мъжа си. Същевременно била издадена заповед в мисиите по Горна Амазонка да я чака конвой.

Госпожа де-з-Одоне, както ще видите по-нататък, била много смела жена. Затова тя не се подвоумила и, въпреки опасностите при такова пътуване през цял континент, заминала.

— Така й повелявал съпружеският дълг, Маноел — каза Якита, — и аз също бих постъпила като нея!

— Госпожа де-з-Одоне — продължи Маноел — тръгнала за Рио Бамба, на юг от Кито, като взела със себе си своя брат, децата си и един лекар-французин. Необходимо било да се доберат до мисиите на бразилската граница, където трябвало да се намират корабът и конвоят.

Отначало пътуването вървяло благополучно; пътят им минавал по притоците на Амазонка, по които се спущали с лодка. Но лека-полека заедно с трудностите нараствали опасностите и умората, и то в край, където върлувала едра шарка. Малцината водачи, които дошли да им предложат услугите си, в повечето случаи изчезвали след няколко дни, а един от тях, последният, който останал верен на пътешествениците, се удавил в река Бобонаса при опит да помогне на лекаря-французин.

Скоро лодката, полусчупена от блъскане в скали и плаващи дънери, станала негодна. Тогава се принудили да слязат на сушата и там, на края на една непроходима гора, да си построят няколко колиби от клони. Лекарят предложил да отиде напред с един негър, който никога не се отделял от госпожа де-з-Одоне. Двамата тръгнали. Чакали ги няколко дни… но напразно… Те не се върнали вече.

В това време провизиите се свършили. Изоставените се опитали безуспешно да се спуснат със сал по Бобонаса. Принудили се да се върнат в гората и да ходят пеш през този почти непроходим гъсталак! Това се оказало пряко силите на тези нещастници! Те рухвали един след друг въпреки грижите на храбрата французойка. За няколко дни деца, родители, слуги — всички измрели!

— О, нещастната жена! — възкликна Лина.

— Мадам де-з-Одоне сега била сама — продължи Маноел. — Намирала се още на хиляда левги от океана, до който трябвало да стигне! Тя продължавала да върви към реката вече не като майка!… Като майка тя била загубила децата си, погребала ги със собствените си ръце!… Сега тя била жена, която иска да види отново съпруга си.

Вървяла ден и нощ, най-после излязла пак на Бобонаса. Там я прибрали добри индианци, които я завели до мисиите, където я чакал конвоят!

Но тя пристигнала там сама, а пътят зад нея бил осеян с гробове!

Мадам де-з-Одоне стигнала до Лорето, където бяхме преди няколко дни. От това перуанско село се спуснала по Амазонка, както правим ние сега, и накрая се срещнала с мъжа си след деветнайсетгодишна раздяла!

— Горката жена! — каза Миня.

— И най-вече горката майка! — добави Якита.

В този момент лоцманът Араужо дойде на кърмата и рече:

— Жоам Гарал, сега сме пред Стражевия остров! Скоро ще минем границата!

— Границата! — повтори Жоам.

И като стана, се приближи до борда на жангадата и дълго оглежда Стражевия остров, в който се разбиваше течението на реката. После прокара ръка по челото си, сякаш да прогони някакъв спомен.

— Границата! — прошепна той и неволно наведе глава. Но след миг отново я вдигна и лицето му изразяваше решителност на човек, готов да изпълни дълга си докрай.