Метаданни
Данни
- Серия
- Необикновени пътешествия (21)
- Включено в книгата
-
Жангада
800 левги по Амазонка - Оригинално заглавие
- La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), 1881 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Борис Миндов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2008 г.)
- Корекция
- NomaD (2008 г.)
- Сканиране и разпознаване
- Darko (2008 г.)
Издание:
Жул Верн
Жангада
800 левги по Амазонка
Роман в две части
Издателство „Отечество“, 1981
Превод от френски: Борис Миндов, 1981
Jules Verne
La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881
История
- — Добавяне
III. Семейство Гарал
Село Икитос е разположено до левия бряг на Амазонка, приблизително на седемдесет и четвъртия меридиан, в онази част от голямата река, която още носи името Мараньон, а коритото й дели Перу от република Еквадор на петдесет и пет левги западно от бразилската граница.
Икитос е основано от мисионери, както всички скупища от колиби, махали или безредни селца, които се срещат в басейна на Амазонка. До 1817 година индианците икитос, които представлявали за известно време единственото население, се установили във вътрешността на провинцията, доста далеч от реката. Но един ден вследствие на вулканично изригване изворите в техните земи пресъхнали и те се принудили да се настанят по левия бряг на Мараньон. Скоро племето им се размесило в резултат от връзките, установени с крайречните индианци — тикуни и омагуи, и днес Икитос има смесено население, към което трябва да се добавят неколцина испанци и две-три семейства метиси.
Четиридесетина твърде жалки колиби, които със сламените си покриви едва ли са достойни да се нарекат къщи — ето това е цялото село, живописно разположено на висока поляна, издигаща се на шейсетина фута над речния бряг. До него би могло да се отиде по стълба от поставени напречно дънери, но пътникът не може да го забележи, докато не се изкачи по тази стълба, защото му липсва видимост. Но щом стигне нейната височина, той се озовава пред лесно преодолим плет от различни храсти и дървовидни растения, увити с дълги низове лиани, а тук-там над тях се извисяват изящни бананови и палмови дървета.
По това време — и несъмнено модата няма да измени скоро първобитната им премяна — индианците икитос ходеха почти голи. Само испанците и метисите, отнасящи се с дълбоко презрение към своите съграждани, носеха прости ризи, леки памучни панталони и сламени шапки. Впрочем всички в това село живееха доста бедно, рядко общуваха помежду си и ако се събираха понякога, това ставаше само в часовете, когато камбаната на мисията ги зовеше в разнебитената колиба, която служеше за църква.
Но докато условията за живот в село Икитос бяха почти първобитни, както в повечето селища по горното течение на Амазонка, достатъчно би било да изминете по-малко от една левга надолу по реката, за да срещнете на същия бряг едно богато имение, в което бяха събрани всички удобства на живота.
Това беше чифликът на Жоам Гарал, където се връщаха двамата млади хора след срещата си с горския стражар.
Там, при един широк петстотин фута завой на Амазонка, където се влива Рио Нанай, преди много години беше построена тази ферма, чифлик или, да си послужим с местната дума, „фазенда“, тогава в пълен разцвет. На север, на разстояние една малка миля, тя се простираше по десния бряг на Рио Нанай а на изток — на същата дължина по брега на великата река. На запад малки речици, притоци на Нанай, и няколко езерца я деляха от саваната и ливадите, определени за пасище на добитъка.
Там именно в 1826 година — двадесет и шест години преди началото на това повествование — Жоам Гарал бе приет от собственика на фазендата.
Този португалец на име Магалянс се препитаваше единствено с експлоатацията на горите в тоя край, а имението му, построено отскоро, заемаше тогава само половин миля от речния бряг.
Там Магалянс, гостоприемен като всички едновремешни португалци, живееше със своята дъщеря Якита, която след смъртта на майка си бе поела домакинството. Магалянс беше трудолюбив, държелив, но му липсваше образование. Той умееше да ръководи няколкото роби, които притежаваше, и дузината индиански ратаи, но различните външни сделки не му иде ха отръки. Така че поради липса на знания имението в Икитос не се развиваше и работите на португалския търговец бяха малко объркани.
Ето при тези обстоятелства Жоам Гарал, който беше тогава на двайсет и две години, се срещна един ден с Магалянс. Той бе пристигнал в тоя край без сили и средства. Магалянс го намери полумъртъв от глад и умора в съседната гора. Този португалец имаше добро сърце. Той на запита непознатия откъде иде, а от какво има нужда. Благородното и гордо лице на Жоам Гарал въпреки изтощението го трогна. Той го приюти, изправи го на крака и му предложи гостоприемството си, първоначално за няколко дни, но то продължи цял живот.
Ето при какви условия Жоам Гарал се настани във фермата при Икитос.
Бразилец по рождение, Жоам Гарал нямаше нито семейство, нито състояние. Горести, казваше той, го принудили да напусне родното си място, без всякаква надежда да се върне. Гарал поиска от стопанина позволение да не разказва за миналите си нещастия — нещастия колкото тежки, толкова и незаслужени. Той търсеше, желаеше нов живот, живот, изпълнен с труд. Бе тръгнал малко наслуки, с мисълта да се настани в някаква фазенда във вътрешността на страната. А беше образован, умен. В цялата му външност имаше нещо, което показваше, че е честен човек, с чиста и пряма душа.
Магалянс го хареса и му предложи да остане във фермата, където можеше да допълни това, което липсваше на почтения фермер.
Жоам Гарал прие без колебание. Той бе възнамерявал да се настани първо в „серингал“ — предприятие за добив на каучук, където добър работник печелеше тогава пет-шест пиастри дневно и можеше да се надява, ако му провърви, да стане собственик; но Магалянс правилно му забеляза, че макар и заплатата да е висока, работа в серингалите се намира единствено по времето, когато се събира каучукът, тоест само за няколко месеца, а това не може да осигури солидно положение, каквото младият човек би желал.
Португалецът имаше право. Жоам Гарал го разбра и без колебание постъпи на работа във фазендата, решен да й отдаде всичките си сили.
И впоследствие Магалянс не съжаляваше за доброто си дело. Работите му потръгнаха. Търговията му с дървен материал, която се разпростираше по Амазонка чак до Пара, благодарение на подтика, даден й от Жоам Гарал, скоро се разшири значително. Фазендата постепенно растеше и се разпростря по брега на реката чак до устието на Нанай. Жилището се превърна в очарователна къща с един етаж повече, обкръжена от веранда, полускрита под прекрасни дървета — мимози, смоковници-сикомори, баухинии, паулинии, чиито стъбла се губеха под плетеница от страстничета, бромелии с яркочервени цветове и причудливо увити лиани.
В далечината, зад гигантски храсти, под гъсталак от дървовидни растения се криеше цялата съвкупност от сгради, в които живееха служителите на фазендата — служебните пристройки, колибите на негрите, заслоните на индианците. Така че от речния бряг, обрасъл с тръстика и водни растения, се виждаше само къщурката на горския пазач.
Обширна равнина, грижливо разчистена от храсталак около езерцата, предлагаше отлични пасбища. Там гъмжеше от добитък. Това беше нов източник на голям доход в тия богати краища, където едно стадо се удвоява за четири години и носи десет процента печалба само от продажбата на месото и кожите на животните, заклани за храна на скотовъдците. Тук-там в сечищата бяха разработени няколко „ситиос“, или плантации от маниока и кафе. Насажденията от захарна тръстика скоро наложиха да се построи мелница за мелене на захароносните стъбла, от които се добиват меласа, тафия и ром. С една дума, десет години след пристигането на Жоам Гарал във фермата Икитос тя стана една от най-богатите фазенди в горното течение на Амазонка. Благодарение на доброто ръководство, прилагано от младия служител във всяко отношение, от ден на ден тя все повече процъфтяваше.
Португалецът обаче не чака толкова много, за да разбере какво дължеше на Жоам Гарал. За да го възнагради според заслугите му, най-напред той му даде дял от доходите на своето предприятие; после, четири години след пристигането му, го направи свой съдружник с равни права и еднакъв дял от приходите.
Но той мечтаеше за нещо повече. Дъщеря му Якита съумя като него да открие в този мълчалив младеж, внимателен към другите и строг към себе си, сериозни нравствени и умствени качества. Тя го обичаше; но макар че Жоам от своя страна също не оставаше равнодушен към достойнствата и красотата на тази доблестна девойка, било от гордост, било от сдържаност той като че ли не мислеше да поиска ръката й.
Една сериозна случка обаче ускори решението.
Веднъж Магалянс, когато водеше секачи в гората, бе смърт но ранен от паднало дърво. Пренесен почти вцепенен във фермата и чувствувайки се обречен, той накара плачещата до него Якита да се изправи, улови ръката й, сложи я в дланта на Жоам Гарал и го накара да се закълне, че ще се ожени за нея.
— Ти възвърна състоянието ми — каза той — и няма да умра спокойно, докато не се убедя, че с този брак бъдещето на дъщеря ми е осигурено!
— Аз мога да остана неин предан слуга, неин брат, неин закрилник, без да й бъда съпруг — отговори първоначално Жоам Гарал. — Аз съм ви задължен за всичко, Магалянс, и никога няма да забравя това, но цената, с която искате да заплатите за усилията ми, превишава моите заслуги!
Старецът настояваше. Смъртта не му позволяваше да чака, той поиска обещание и го получи.
Тогава Якита беше на двайсет и две години. Жоам — на двайсет и шест. Те се обичаха и се венчаха няколко часа преди смъртта на Магалянс, който още има сили да благослови техния брак.
Ето при какви обстоятелства през 1830 година Жоам Гарал стана новият собственик на фазендата Икитос, за голямо задоволство на персонала на фермата. Съединяването на тези два ума в едно единно сърце можеше само да допринесе за още по-големия разцвет на имението.
Една година след сватбата Якита дари съпруга си със син, а след още две години — с дъщеря. Бенито и Миня, внуците на стария португалец, трябваше да бъдат достойни за своя дядо, а като деца — достойни за Жоам и Якита.
Миня стана очарователна девойка. Тя никога не се отделяше от фазендата. Израсла в тази чиста и здрава среда, сред красивата природа на тропическите области, възпитанието дадено й от майката, и знанията, получени от бащата, й бяха достатъчни. Какво повече би научила тя в манастирско училище в Манао или Белен? Къде би намерила по-добри примери за всички лични добродетели? Нима душата и сърцето й щяха да се развият по-изящно далеч от бащината къща? Ако не й бе писано от съдбата да замести майка си като управителка на фазендата, поне щеше да бъде достойна за всякакво друго положение.
С Бенито беше друго. Баща му с право искаше той да получи такова солидно и пълно образование, каквото се даваше по онова време в големите бразилски градове. Пък и богатият фазендер беше в състояние да не отказва нищо на своя син Бенито притежаваше добри способности, любопитен ум, живо въображение, високи нравствени и душевни качества. На дванайсетгодишна възраст той бе пратен в Белен, в провинцията Пара, и там под ръководството на отлични преподаватели получи такова образование, което по-късно щеше да го направи виден човек. Нищо в литературата, науката и изкуството не остана непознато за него. Той се учеше така, като че състоянието на баща му не позволяваше да стои бездеен. Бенито не беше от тези, които си въобразяват, че щом си богат, не бива да се трудиш, а от ония доблестни, решителни и честни души, които са убедени, че никой не трябва да бяга от това естествено задължение, ако иска да бъде достоен да се нарича човек.
През първите години от престоя си в Белен Бенито се запозна с Маноел Валдес. Този младеж, син на търговец от Пара, учеше в същото учебно заведение както Бенито. Сходството на характерите и вкусовете им скоро ги свърза в здраво приятелство и те станаха неразделни другари.
Маноел, роден в 1833 година, беше с една година по-голям от Бенито. Той бе останал само с майка си, която преживяваше от скромното състояние, оставено от съпруга й. Когато завърши средното си образование, Маноел се записа да следва медицина. Той имаше страстна склонност към тази благородна професия и възнамеряваше да постъпи на военна служба, към която чувствуваше влечение.
По времето, когато се срещнахме с него и с приятеля му Бенито, Маноел Валдес беше вече получил първия си чин и бе дошъл да си почине няколко месеца във фазендата, където обикновено прекарваше ваканцията. Този млад човек с приятна външност, изящни черти и известно вродено чувство на гордост, която му подхождаше, беше за Жоам и Якита като втори син, член на семейството. Но макар в качеството си на син Маноел да беше като брат на Бенито, това положение му се струваше недостойно пред Миня и скоро той почувствува към девойката привързаност, по-силна от привързаността на брат към сестра.
През 1852 година — от която бяха изтекли вече четири месеца в началото на това повествование, — Жоам Гарал беше на четиридесет и осем години. При жестокия климат, който изхабява толкова бързо, той бе съумял със своята въздържаност, умерени вкусове, благопристоен живот и с целил си труд да издържи там, където други рухват преждевременно. Късо подстриганата му коса и дългата брада вече се прошарваха и му придаваха строг вид. Пословичната честност на бразилските търговци и чифликчии беше изписана на лицето му, отличаващо се с прямота. Макар и спокоен по характер, у него се чувствуваше някакъв вътрешен огън, който волята съумяваше да укротява. Чистотата на погледа му излъчваше сила, на която при опасност винаги можеше да се разчита.
И все пак у този спокоен човек със здрава физика, който наглед бе постигнал всичко в живота, се забелязваше някаква скрита тъга, която дори нежността на Якита не беше в състояние да превъзмогне.
Защо този честен, уважаван от всички човек, който имаше всички условия да осигури щастието си, не сияеше от радост? Защо изглеждаше, че може да чувствува само чуждото, а не собственото си щастие? Дали това настроение се дължеше на някаква скрита мъка? Всичко това причиняваше постоянна грижа на жена му.
Тогава Якита беше на четиридесет и четири години. В тази тропическа страна, където на тридесет години жени като нея са вече старици, тя също бе съумяла да устои на рушителното влияние на климата. Малко загрубелите й, но още красиви черти бяха запазили гордия облик на португалския тип, в който благородството на образа се съчетава така естествено с душевна чистота.
Бенито и Миня отвръщаха на обичта на родителите си с безгранична и непрестанна привързаност.
Бенито, който имаше тогава двайсет и една години, със своята живост, смелост, приветливост и прямота се отличаваше от приятеля си Маноел, който беше по-сериозен, по-разсъдлив. Голяма радост представляваше за Бенито, след като прекара цяла година в Белен, толкова далеч от фазендата, да се върне с младия си приятел в бащиния дом; да види пак баща си, майка си, сестра си; да се озове отново като страстен ловец сред величествените гори на Горна Амазонка, в чиито тайни човекът още дълги векове няма да проникне.
Миня беше тогава двайсетгодишна очарователна девойка с кестеняви коси и големи сини очи — очи, през които прозира душата. Средна на ръст, добре сложена, жива и грациозна, тя напомняше по красота Якита. Малко по-сериозна от брат си, добра, състрадателна, благодушна, тя беше любимка на всички. По този въпрос можеше спокойно да се запитат и най-нискостоящите слуги във фазендата. Ала приятеля на брат й, Маноел Валдес, например би било излишно да питате „как я намира“. Тъй като бе прекалено заинтересован в случая, той не би могъл да отговори безпристрастно.
Описанието на семейство Гарал няма да бъде пълно, биха му липсвали известни черти, ако не кажем нещо за многобройните служители във фазендата.
На първо място трябва да споменем шейсетгодишната негърка Сибела, някога дойка на Якита, освободена доброволно от господаря си, но останала робиня поради привързаността си към него и домашните му. Тя беше член на семейството. С дъщерята и майката говореше на „ти“. Цял живот това добро създание бе прекарало из тия поля, сред тия гори, на този речен бряг, които служеха за граница на чифлика. Дошла като дете в Икитос по времето, когато още съществуваше търговия с роби, тя никога не бе напущала това село, тук се бе омъжила, отрано овдовяла и загубила единствения си син, след което бе останала на служба у Магалянс Затова познаваше само тая част на Амазонка, която течеше пред очите й.
С нея имаше и една хубавичка и весела мулатка, връстница на господарската дъщеря, придадена специално като слугиня към Миня, на която беше всецяло предана. Тя се казваше Лина. Това беше едно от ония мили, малко разглезени създания, на които се прощава известна фамилиарност, но които в замяна на това обожават своите господари. Жива, пъргава, гальовна и нежна, тя имаше право да върши каквото си иска в къщата.
Що се отнася до слугите, те се деляха на две категории: индианци, на брой стотина, наемни ратаи за работа във фазендата, и негри, на брой двойно повече, които още не бяха свободни, но децата им вече не се раждаха роби. В това отношение Жоам Гарал беше изпреварил бразилското правителство. Впрочем в тази страна, за разлика от други, към негрите, докарани от Бенгела, от Конго и от Златния бряг, почти винаги са се отнасяли с доброта, и печалните примери на жестокост, толкова чести в чуждестранните плантации, не можеха да се срещнат във фазендата Икитос.