Жул Верн
Жангада (22) (800 левги по Амазонка)

II. Първите минути

Едва изчезна пирогата, която откарваше Жоам Гарал, или по-право Жоам Дакоста — уместно е да му възвърнем това име, — и Бенито се приближи до Маноел.

— Какво знаеш? — запита го той.

— Зная, че баща ти е невинен. Да, невинен! — повтори Маноел. — И че преди двайсет и шест години е бил осъден на смърт за престъпление, което не е извършил.

— Той всичко ли ти каза, Маноел?

— Всичко, Бенито! — отвърна младежът. — Почтеният фермер не искаше да крие нищо от миналото си пред човека, който ще му стане втори син, като се ожени за дъщеря му!

— А може ли баща ми най-после да представи пред всички доказателство за своята невинност?

— Това доказателство, Бенито, е в двайсет и шестте години почтен живот, заслужил уважението ка хората, в постъпката на Жоам Дакоста, който идваше при съдията, за да му заяви: „Ето ме! Не искам повече да живея в двуличие! Не искам повече да се крия под име, което не е истинското ми име! Вие осъдихте един невинен! Възстановете честта му!“

— А когато… татко ти говореше така… ти нито за миг ли не се усъмни в думите му? — извика Бенито.

— Нито за миг, братко! — отвърна Маноел.

Ръцете на двамата младежи се съединиха в общ порив и те ги стиснаха сърдечно.

След това Бенито отиде при отец Пасаня и му рече:

— Отче, заведете майка ми и сестра ми в стаите им! Не се отделяйте от тях през целия ден. Никой тук не се съмнява в невинността на баща ми, никой… вие знаете това. Утре ще отидем с мама да потърсим началника на полицията. Няма да ни откажат разрешение да влезем в затвора. Не, това би било прекалено жестоко! Ще се видим с баща ми и ще решим какви постъпки трябва да се предприемат, за да бъде реабилитиран!

Якита беше като парализирана; но тази смела жена, отначало сломена от неочаквания удар, скоро щеше да се съвземе. Якита Дакоста щеше да бъде такава, каквато беше Якита Гарал. Тя не се съмняваше в невинността на мъжа си. Дори не й идваше на ум, че Жоам Дакоста може да бъде упрекнат, загдето се е оженил за нея под това лъжливо име. Тя мислеше сама за целия щастлив живот, създаден й от този честен човек, несправедливо пострадал! Да, още утре тя ще бъде пред вратата на затвора и няма да се махне, докато не й отворят. Отец Пасаня я отведе с дъщеря й, която не можеше да сдържа сълзите си, и тримата се затвориха в къщата.

Двамата младежи останаха сами.

— А сега, Маноел — рече Бенито, — трябва да узная всичко, което ти е казал татко.

— Аз нямам какво да крия от теб, Бенито.

— Защо беше дошъл Торес на жангадата?

— Да продаде на Жоам Дакоста тайната на неговото минало.

— Значи, когато срещнахме Торес в икитоските гори, той вече е имал намерение да влезе във връзка с баща ми?

— Няма съмнение — отговори Маноел. — Този подлец тъкмо отивал към фазендата с цел да осъществи гнусния си шантаж, подготвян от дълго време.

— А когато узна от нас — каза Бенито, — че баща ми с цялото си семейство се готви да мине границата, внезапно е променил плана си за действие?…

— Да, Бенито, защото щом се озове на бразилска територия, Жоам Дакоста ще бъде в негова власт повече, отколкото отвъд перуанската граница. Затова заварихме Торес в Табатинга, където той е чакал, дебнел е нашето пристигане.

— Аз пък взех, че му предложих да пътува с жангадата! — възкликна Бенито в изблик на отчаяние.

— Братко — рече му Маноел, — не се упреквай за нищо! Рано или късно Торес щеше да ни намери. Той не е човек, който би изоставил такава следа! Ако ни беше изпуснал в Табатинга, щеше да ни настигне в Манао!

— Да, Маноел, имаш право! Но миналото вече не е важно, сега… е важно настоящето!… Стига безполезни самообвинения! Слушай!…

И като рече това, Бенито прокара ръка по челото си, мъчейки се да си припомни всички подробности на тази печална драма.

— Слушай — запита той, — как е можал Торес да научи, че баща ми е осъден преди двайсет и шест години за това гнусно престъпление в Тижуко?

— Не зная! — отвърна Маноел — и по всяка вероятност баща ти също не знае.

— И все пак на Торес е било известно, че Жоам Дакоста се крие под името Гарал?

— Очевидно.

— И е знаел, че от много години баща ми е намерил убежище в Перу, в Икитос?

— Знаел е — повтори Маноел. — Но как е узнал, не мога да проумея.

— Последен въпрос — каза Бенито. — Какво предложение е направил Торес на баща ми при краткия разговор преди изгонването му?

— Заплашил да издаде Жоам Гарал, че е Жоам Дакоста, ако той откаже да му плати за мълчанието.

— Ас каква цена?…

— С цената на ръката на дъщеря му! — отговори Маноел, без да се колебае, но пребледнял от гняв.

— Този негодник е посмял… — извика Бенито.

— Ти видя, Бенито, какъв отговор даде баща ти на това гнусно искане!

— Да, Маноел, да… Отговор на възмутен честен човек! Той изгони Торес! Но не е достатъчно, че го изгони. Не, това не ми е достатъчно. Защото дойдоха да арестуват баща ми по донесение на Торес, нали?

— Да, по негово донесение!

— Значи — извика Бенито, размахвайки заканително ръка към левия бряг на реката, — трябва да намеря Торес! Да разбера как се е добрал до тази тайна!… Той трябва да ми каже дали я е научил от истинския виновник за престъплението. Ще говори… пък ако откаже да говори… знам какво да правя!

— Какво да правим… двамата с теб! — вметна Маноел по-спокойно, но не по-малко решително.

— Не… Маноел… не… Аз сам!

— Ние сме братя, Бенито — възрази Маноел, — и се полага двамата да отмъстим.

Бенито не отговори. По този въпрос той явно бе взел неотменимо решение.

В това време до двамата младежи се приближи лоцманът Араужо, който следеше състоянието на реката.

— Какво решихте — запита той, — жангадата да остане ли закотвена при остров Мурас, или да влезе в пристанището на Манао?

Този въпрос трябваше да се обмисли внимателно и да се реши до вечерта.

Вестта за арестуването на Жоам Гарал сигурно се бе разнесла вече из града. Не ще и съмнение, че тя щеше да разпали любопитството на населението на Манао. Но дали само любопитство към осъдения, към главния виновник за това престъпление в Тижуко, което бе имало някога такъв широк отзвук? Нямаше ли опасност от някакво брожение сред населението във връзка с това злодеяние, останало ненаказано? Не е ли по-добре да оставят жангадата закотвена до остров Мурас, на десния бряг на реката, на няколко мили от Манао?

Претеглиха всички „за“ и „против“ по въпроса.

— Не! — извика Бенито. — Ако останем тук, ще помислят, че изоставяме баща ми и се съмняваме в неговата невинност. Че се боим да застанем на негова страна. Трябва да отидем в Манао, и то незабавно.

— Имаш право, Бенито — отвърна Маноел. — Да тръгваме.

Араужо кимна одобрително и даде разпореждания за отплаване от острова. Тази маневра изискваше внимание. Трябваше да пресекат косо течението на Амазонка, подсилено от водите на Рио Негро, и да се насочат към устието на този приток на дванайсет мили по-надолу, откъм левия бряг.

Отвързаха въжетата, с които бяха прикрепени за острова. Жангадата, озовала се в руслото на реката, започна да се движи диагонално. Араужо, използувайки ловко извивките на течението, което заобикаляше издатините на бреговете, успя да поведе огромния сал в желаната посока с помощта на дългите канджи на своите хора.

След два часа жангадата се озова до другия бряг на Амазонка, малко над устието на Рио Негро, и течението само я подкара към долния край на широкия залив, врязан в левия бряг на притока.

Най-после в пет часа вечерта жангадата се привърза здраво за този бряг, но не в самото пристанище на Манао, до което можеше да стигне само като преодолееше доста бързото течение, а почти на една малка миля по-надолу.

Сега салът лежеше върху черните води на Рио Негро, до твърде висок бряг, обрасъл с цекропии със златисто-кафяви пъпки и обграден от тръстика „фроксас“ с твърди стъбла, от които индианците си правят нападателни оръжия.

По този бряг вече се шляеха няколко граждани. Несъмнено любопитството ги бе довело до мястото, където беше спряла жангадата. Вестта за арестуването на Жоам Дакоста се бе разпространила бързо; но любопитството на тези манаосци не стигаше до нахалство и те стояха на разстояние.

Бенито искаше още същата вечер да слезе на сушата. Маноел го разубеди.

— Почакай до утре — му каза той. — Скоро ще се мръкне и не бива да напущаме жангадата.

— Добре, до утре! — съгласи се Бенито.

В този момент от жилището излезе Якита, следвана от дъщеря си и отец Пасаня. Докато Миня беше все още обляна в сълзи, лицето на майка й беше сухо, от цялото й същество лъхаше сила и решителност. Чувствуваше се, че тази жена е готова на всичко: и да изпълни дълга си, и да използува правото си.

Якита пристъпи полека към Маноел.

— Маноел — рече тя, — изслушайте ме, искам да ви кажа каквото ми повелява съвестта.

— Слушам ви! — отвърна Маноел. Якита се вгледа в очите му.

— Вчера — подзе тя, — след разговора, който водихте с Жоам Дакоста, моя мъж, вие се приближихте до мен и ме нарекохте „майко“. Уловихте Миня за ръката и й казахте „жено“! Значи сте знаели всичко и миналото на Жоам Дакоста ви е било известно!

— Да — отговори Маноел, — и бог да ме накаже, ако съм е колебал дори за миг!…

— Добре, Маноел — продължи Якита, — но тогава Жоам Дакоста не беше още арестуван. Сега положението е друго. Колкото и да е невинен моят мъж, той е в ръцете на правосъдието; миналото му е разкрито за всички; Миня е дъщеря на осъден на смърт…

— Миня Дакоста или Миня Гарал, няма значение за мен! — и вика Маноел, който не можеше да се сдържа повече.

— Маноел! — прошепна девойката.

И сигурно щеше да падне, ако не бяха я подкрепили ръцете — а Лина.

— Майко, ако не искате да я убиете — каза Маноел, — научете ме свой син!

— Сине мой! Чедо мое!

Само това можа да отговори Якита, и сълзите, които става мъка сдържаше, бликнаха от очите й.

Всички се прибраха в жилището. Но нито час сън не можа да скъси тази нощ, която се стори толкова дълга на това почтено семейство, подложено на такова жестоко изпитание!