Жул Верн
Жангада (27) (800 левги по Амазонка)

VII. Решения

Няколко часа по-късно цялото семейство, върнало се на жангадата, се бе събрало в общата зала. Тук бяха всички — нямаше го само невинният, сразен от последния фатален удар!

Съкрушеният Бенито се упрекваше, че е погубил баща си. Ако не бяха увещанията на Якита, на сестра му, на отец Пасаня и на Маноел, в първите мигове на отчаяние нещастният младеж може би щеше да посегне на живота си. Но те не го изпущаха от очи, не го оставяха сам. И все пак колко благородно беше държането му! Та нали той бе използувал законното си право да отмъсти на предателя на баща си?

Ах, защо Жоам Дакоста не бе казал всичко, преди да напусне жангадата! Защо беше решил да говори само на съдията за това веществено доказателство за своята невинност! Защо в разговора си с Маноел след изгонването на Торес бе премълчал за този документ, който се намирал в ръцете на авантюриста, както твърдял самият той! Нов края на краищата можел ли да вярва на думите на Торес? Можел ли да бъде сигурен, че у този негодник има такъв документ?

Както и да е, сега семейството знаеше всичко, и то от устата на Жоам Дакоста. Знаеше, че според твърденията на Торес доказателство за невинността на осъдения от Тижуко действително съществува; че този документ е написан собственоръчно от самия виновник за престъплението; че този престъпник, измъчван от предсмъртни угризения, го е предал на своя другар Торес, който пък, вместо да изпълни волята на умиращия, превърнал документа в средство за шантаж!… Но семейството знаеше също, че Торес неотдавна е паднал в дуел, че тялото му е потънало във водите на Амазонка, и че е умрял, без дори да произнесе името на истинския виновник!

Освен ако не се случеше някакво чудо, можеше да се смята, че Жоам Дакоста е вече безвъзвратно обречен. Смъртта на съдията Рибейро, от една страна, и смъртта на Торес, от друга, бяха двоен удар, от който той не можеше да се оправи!

Трябва да кажем тук, че общественото мнение в Манао, несправедливо пристрастно както винаги, беше изцяло против затворника. Така неочакваното арестуване на Жоам Дакоста съживи спомена за описаното престъпление в Тижуко, забравено от двайсет и шест години. Процесът срещу младия служител от мините на диамантената област, осъждането му на смърт, бягството му няколко часа преди екзекуцията — всичко това бе подхванато наново, разровено, обсъдено. Една статия, току-що излязла в „О Диариу ду Гран Пара“, най-разпространения вестник в тази област, след като излагаше всички обстоятелства около престъплението, изразяваше открита враждебност към затворника. Как можеше обществото да повярва в невинността на Жоам Дакоста, като не знаеше всичко онова, което беше известно само на близките му.

И така, населението на Манао веднага се развълнува. Скоро заслепена и възбудена тълпа индианци и негри се струпа около затвора, надавайки викове: „Смърт!“ В тази страна на двете Америки, едната от които твърде често вижда как се прилагат гнусните екзекуции по закона на линча, тълпата лесно се отдава на жестоките си инстинкти, и имаше опасност в случая да реши да раздаде правосъдие със собствените си ръце!

Каква печална нощ за пътниците от жангадата. Ударът бе сразил и господари, и слуги! Защото нали и екипажът на жангадата се смяташе за част от това семейство? Затова всички решиха да пазят Якита и близките й. По брега на Рио Негро непрекъснато сновяха насам-натам местни жители, явно много възбудени от арестуването на Жоам Дакоста, и кой знае до какви крайности можеха да стигнат тия полудиваци!

Ала нощта мина, без да предприемат нищо срещу жангадата. На другия ден, 26 август, още при изгрев Маноел и Фрагозо, конто през тази тревожна нощ не бяха се отделяли нито за миг от Бенито, се опитаха да разсеят отчаянието му. Като го дръпнаха настрана, те се помъчиха да го убедят, че сега вече не бива да губи нито минута, трябва да се реши да действува.

— Бенито — рече Маноел, — съвземи се, стани отново мъж, достоен син!

— Аз убих баща си!… — извика Бенито.

— Не — възрази Маноел, — може би още не всичко е загубено.

— Изслушайте ни, господин Бенито, — рече Фрагозо. Прокарвайки ръка по очите си, младежът с голямо усилие успя да се овладее.

— Бенито — подзе Маноел, — Торес никога не ни е разказвал нищо, което би ни навело към миналото му. Затова не можел да разберем нито кои е виновникът за престъплението в Тижуко, нито при какви обстоятелства го е извършил. Да дирим в тази насока значи да си губим времето.

— А времето ни е скъпо! — добави Фрагозо.

— Освен това — каза Маноел, — дори и да успеем да открием кой е бил другарят на Торес, той е умрял и не може да свидетелствува за невинността на Жоам Дакоста. Но доказателство за тази невинност положително съществува и няма никакво съмнение, че съществува някакъв документ, щом Торес е искал да прави сделка с него. Той сам каза това. Този документ — признание, написано изцяло от ръката на виновника — излага престъплението до най-малките му подробности и оправдава нашия баща! Да, сто пъти „да“: този документ съществува.

— Ала Торес не съществува вече! — извика Бенито. — И документът потъна заедно с този негодник!…

— Чакай, не бързай да се отчайваш! — отвърна Маноел.

— Спомняш ли си при какви обстоятелства се запознахме с Торес? Сред икитоските гори. Той гонеше маймуната. Тя му беше откраднала някаква метална кутийка, на която той държеше особено и я гонеше вече от два часа, когато маймуната падна под нашите куршуми. Мислиш ли, че Торес би хвърлил толкова сили да си възвърне тази кутийка, ако в нея имаше само няколко златни монети? Спомняш ли си колко се зарадва, когато му върна тая кутийка, след като я измъкна от ръката на маймуната?

— Да!… Да!… — възкликна Бенито. — В кутийката, която държах, която му върнах… може би е имало…

— Това е повече от вероятно!… Съвсем сигурно!… — отвърна Маноел.

— И искам да добавя още нещо, което току-що си спомних — обади се Фрагозо. — Докато вие обикаляхте Ега, по настояване на Лина аз останах на борда, за да следя Торес, и видях… да, наистина видях, че четеше и препрочиташе някакъв стар, съвсем пожълтят лист… и си мърмореше нещо, което не можах да разбера!

— Това е бил документът! — извика Бенито, уловил се за тази надежда. — Единственото, което му е оставало!… Но може би е скрил този документ на сигурно място?

— Не — възрази Маноел, — не!… Торес не би и помислил да се разделя с такова ценно нещо! Той трябва да го е носел винаги със себе си, вероятно в тази кутийка!…

— Чакай… чакай… Маноел! — извика Бенито. — Спомням си! Да, спомням си!…По време на дуела, при първия удар, който нанесох на Торес право в гърдите, маншетата ми се натъкна под пончото му на някакъв твърд предмет… нещо като метална пластинка…

— Това е била кутийката! — възкликна Фрагозо.

— Да — подкрепи го Маноел! — Няма никакво съмнение! Тази кутийка се е намирала в джоба на куртката му!

— Но трупът на Торес…

— Ще го открием!

— А документът! Водата сигурно е проникнала до него, унищожила го е, направила го е нечетлив!

— Не вярвам — възрази Маноел, — щом металната кутийка, в която се намира, е била затворена херметически.

— Маноел — каза Бенито, който се държеше здраво за тази последна надежда, — ти имаш право! Трябва да издирим трупа на Торес. Ако е нужно, ще претърсим цялата тая част на реката, но ще го намерим!

Веднага повикаха лоцмана Араужо и му казаха какво са намислили.

— Добре! — отговори Араужо. — Аз познавам водовъртежите и теченията около мястото, където се сливат Рио Негро и Амазонка, тъй че може да успеем да открием трупа на Торес. Да вземем двете пироги, двете уби, десетина от нашите индианци и да тръгваме.

Отец Пасаня тъкмо излизаше от стаята на Якита. Бенито се приближи до него и му разказа с няколко думи как възнамеряваха да се сдобият с документа.

— Засега не споменавайте нищо на майка ми и на сестра ми — добави той. — Ако и тази последна надежда рухне, това ще ги убие.

— Върви, чедо, върви — отвърна отец Пасаня, — и бог да ви помага в диренето.

След пет минути четирите лодки се отделиха от жангадата; после като се спуснаха по Рио Негро, те стигнаха до брега на Амазонка, до същото място, където смъртно раненият Торес бе изчезнал във водите на реката.