Жул Верн
Жангада (32) (800 левги по Амазонка)

XII. Документът

Това беше наистина много сериозно обстоятелство, което нито Жоам Дакоста, нито близките му можеха да предвидят. Тези, които не са забравили първата сцена на тази повест, знаят, че документът наистина беше написан в неразгадаема форма по една от многобройните системи, използувани в криптографията.

Но коя?

За да се открие, трябваше да се приложи цялата находчивост, на която е способен човешкият мозък.

Преди да се раздели с Бенито и другарите му, съдията Жарикес нареди да се направи точен препис на документа, чийто оригинал искаше да запази за себе си, и след надлежната сверка връчи този препис на двамата младежи, за да го предадат на затворника.

След като уговориха среща за другия ден, те си тръгнаха и тъй като искаха час по-скоро да се видят с Жоам Дакоста, отидоха веднага в затвора.

Там на кратко свиждане със затворника му разправиха всичко, което се бе случило.

Жоам Дакоста взе документа и го разгледа внимателно. После поклати глава и го върна на сина си.

— Възможно е — рече той — в тази бележка да се намери доказателството, което не можах да представя досега! Но ако това доказателство ми се изплъзне, ако целият ми почтен живот не говори в моя полза, тогава нямам какво повече да очаквам от човешкото правосъдие и съдбата ми е в божиите ръце.

Всички разбраха добре това! Ако този документ останеше неразчетен, положението на осъдения беше отчаяно!

— Ще намерим ключа му, татко! — възкликна Бенито. — Няма документ от тоя род, който да не може да се разчете! Имайте вяра… да, вяра! Нали провидението, така да се каже, по чудо ни върна този документ, който ви оправдава, а след като насочи ръката ни да го намерим, няма да откаже да насочи разума ни, за да го разчетем!

Жоам Дакоста стисна ръка на Бенито и Маноел, след което тримата младежи си тръгнаха много развълнувани, за да се върнат незабавно на жангадата, където Якита ги чакаше.

Там веднага разказаха на Якита за новите събития, станали от предния ден насам: за появяването на трупа на Торес, за откриването на документа и необикновената форма, в която е решил да го напише истинският виновник за престъплението, приятелят на авантюриста — навярно за да не го разгадаят в случай, че попадне в чужди ръце.

Естествено, осведомиха и Лика за това неочаквано усложнение и за разкритието на Фрагозо, че Торес е бивш горски стражар, работил на тази служба около устието на Мадейра.

— Но как сте се срещнали? — попита младата мулатка.

— При една от обиколките ми из провинцията Амазонка — отговори Фрагозо, — когато ходех от село на село да упражнявам занаята си.

— Ами белегът?…

— Ето как стана това. Един ден пристигнах в мисията Аранас точно когато този Торес, когото не бях виждал никога, се бе спречкал с един от другарите си — все долна пасмина — и това спречкване завърши с удар с нож, който промуши ръката на горския стражар. Понеже нямаше лекар, натовариха мен да го превържа и така се запознах с него!

— В края на краищата това няма Значение — отвърна девойката, — щом вече знаем кой е Торес! Значи той не е престъпникът, а така не напредваме много!

— Да, не ще и дума — съгласи се Фрагозо, — но накрая все ще се разчете този документ, дяволите да го вземат, и тогава невинността на Жоам Дакоста ще блесне пред очите на всички.

На това се надяваха и Якита, и Бенито, и Маноел, и Миня. Ето защо тримата мъже се затвориха в общата зала на жилището и прекараха там дълги часове в усилия да дешифрират бележката. Ала такава надежда хранеха не само те, но — трябва да подчертаем това — и съдията Жарикес.

След като изготви доклада, който въз основа на разпита установяваше самоличността на Жоам Дакоста, съдията изпрати този доклад в министерството на правосъдието и сметна, че е свършил работата си от своя страна. Но това не беше достатъчно.

Всъщност трябва да кажем, че откакто бе намерен документът, съдията Жарикес се видя изведнъж въвлечен в любимото си занимание. Той обичаше да разгадава цифрови съчетания, да решава забавни задачи, да разчита шаради, ребуси, логогрифи и други, и тук явно се чувствуваше в истинската си стихия.

А мисълта, че този документ може би крие оправданието на Жоам Дакоста, пробуди страстта му на аналитик. Ето пред очите му криптограма! И той мислеше само как да открие смисъла й. Дори и да не го познавате, не се съмнявайте, че щом се заловеше с такава работа, той щеше да забрави и ядене, и пиене.

След като младите хора си отидоха, съдията Жарикес се разположи в кабинета си. Той нареди да не пускат никого, с което си осигури няколко часа пълно усамотение. Очилата бяха на носа му, табакерата му — на масата. Той смръкна солидна доза емфие, за да изостри схватливостта и проницателността на мозъка си, взе документа и се вдълбочи в размишление, което скоро щеше да се изяви под формата на монолог. Почтеният съдия беше от ония експанзивни натури, които предпочитат да мислят гласно, отколкото тихомълком.

— Да действуваме методично — рече си той. — Без метода няма логика. Без логика не може да има успех.

След това взе документа и го прочете от начало до край, но нищо не разбра.

Този документ се състоеше от стотина реда, разделени на шест абзаца.

— Хм! — измънка съдията Жарикес, като помисли. — Да се занимавам с всеки абзац поотделно, значи да си губя напразно скъпоценното време. Обратно, трябва да избера само един абзац — такъв, който да представлява най-голям интерес. А кой отговаря на това условие, ако не последният, в който непременно трябва да се резюмира цялата история? Тук могат да ме насочат собствените имена, между другото името Жоам Дакоста и ако то се споменава някъде в този документ, очевидно трябва да е и в последния, абзац.

Съдията разсъждаваше логично. Очевидно той имаше право, като искаше да съсредоточи всичките си сили като криптолог върху последния абзац.

А ето този абзац — необходимо е да то поставим отново пред очите на читателя, за да види как един аналитик щеше да използува способностите си, за да открие истината:

„Phyjslyddqfdzxgasgzzqqehxgkfndrxujugiocytdxvksbxhhuypohdvyrymhuhpuydkjox

phetozsletnpmvffovpdpajxhyynojyggaymeqynfuqlnmvlyfgsuzmqiztlbqgyugsqeubvn

rcredgruzblrmxyuhqhpzdrrgcrohepqxufivvrplphonthvddqfhqsntzhhhnfepmqkyuuex

ktogzgkyuumfvijdqdpzjqsykrplxhxqrymvklohhhotozvdksppsuvjhd.“

На първо време съдията Жарикес забеляза, че редовете на документа не бяха разделени на думи, нито дори на изречения, и липсваха препинателни знаци. Това обстоятелство неизбежно щеше да затрудни още повече разчитането.

— Да видим все пак — рече си той — дали някои групи от букви не биха могли да образуват думи — имам пред вид буквосъчетания, в които съотношението между гласните и съгласните е такова, че могат да се произнесат… Най-напред, още в началото, виждам phy… по-нататък — gas… Охо — ujugi!… Не беше ли това африкански град на бреговете на Танганайка? Но какво търси тук този град?… Ето по-нататък — ypo. Дали не е гръцка дума? После — rym… puy… jor … phetoz… juggay… suz… gruz… А преди това — red… let… Гледай ти, две английски думи… След това — ohe… syk… Аха, още веднъж rym… после — oto!…

Съдията Жарикес остави листа и няколко минути се отдаде на размишления.

— Всички думи, които забелязвам при това бегло четене, са чудновати! — си рече той. — Всъщност не може да се разбере произходът им. Едни изглеждат гръцки, други — холандски, трети имат вид на английски, четвърти пък на нищо не приличат — а да не говорим за групите съгласни, които човек изобщо не е в състояние да произнесе! Явно няма да бъде лесно да се намери ключът на тази криптограма!

Пръстите на съдията забарабаниха по бюрото нещо като „утринна заря“, сякаш искаше да събуди заспалите си умствени способности.

— Да видим първо — каза той — колко букви има в този абзац.

И заброи с молив в ръка.

— Двеста седемдесет и шест! — обяви той. — Е, сега трябва да разберем какво е численото съотношение между различните букви.

Това изчисление му отне малко повече време. Съдията Жарикес взе отново документа; после с молив в ръка отбеляза последователно всяка буква по азбучен ред. След четвърт час получи следната таблица:

a = 3 пъти

b = 4 пъти

c = 3 пъти

d = 16 пъти

e = 9 пъти

f = 10 пъти

g = 13 пъти

h = 23 пъти

i = 4 пъти

j = 8 пъти

k = 9 пъти

l = 9 пъти

m = 9 пъти

n = 9 пъти

o = 12 пъти

p = 16 пъти

q = 16 пъти

r = 12 пъти

s = 10 пъти

----------------

Всичко 276 букви

— Аха, аха! — промърмори съдията Жарикес. — Преди всичко ми прави впечатление, че само в този абзац са използувани всички букви на азбуката! Много странно! Всъщност, ако се вземат наслуки от някоя книга необходимият брой редове с общо двеста седемдесет и шест букви, едва ли въз всеки ред ще се намерят всички букви на азбуката! Дори и да е така, това ще бъде просто случайност.

После мислите му взеха друга насока.

— Има един по-важен въпрос — каза си той, — да проверим дали гласните и съгласните са в нормално съотношение.

Съдията грабна отново молива си, преброи гласните и получи следния резултат:

a = 3 пъти

e = 9 пъти

i = 4 пъти

o = 12 пъти

u = 17 пъти

y = 19 пъти

----------------

Всичко 64 гласни

— Значи — заключи той, — при изчисление се оказва, че в този абзац има шестдесет и четири гласни срещу двеста и дванадесет съгласни! А това е нормална пропорция, тоест около една пета, както в азбуката, където на двадесет и пет букви се падат шест гласни. Следователно възможно е този документ да е написан на нашия език, само че значението на всяка буква е променено. А ако има последователност в тази промяна, ако например буквата b е означена винаги с l, o с v, u с r и тъй нататък, готов съм да се откажа от съдийската си служба в Манао, ако не успея да разчета този документ! И за тази цел трябва да работя просто по методата на гениалния аналитик Едгар По!

Говорейки така, съдията Жарикес намекваше за една новела на именития американски писател, която е шедьовър. Кой не е чел „Златният бръмбар“?

В тази новела една криптограма, състояща се едновременно от цифри, букви, алгебрични знаци, звездички, точки и запетайки, се анализира по чисто математически метод и се разчита при необикновени обстоятелства, затова почитателите на този оригинален ум не могат да я забравят.

Вярно, от разчитането на американския документ е зависило само откриването на едно съкровище, докато тук ставаше въпрос за живота и честта на един човек! Така че намирането на шифъра в случая беше много по-важно.

Съдията, който често четеше и препрочиташе „своя“ „Златен бръмбар“, познаваше добре аналитичните методи, приложени с такава точност от Едгар По, и реши да ги използува в тази работа. Служейки си с тях, той беше уверен, както бе казал, че ако смисълът или значението на всяка буква остава неизменно, рано или късно ще успее да разчете документа, засягащ Жоам Дакоста.

— Как е постъпил Едгар По — повтаряше си той. — Най-напред се помъчил да установи кой знак — тук има само букви, затова ще речем — коя буква се среща най-често в криптограмата. А както виждам, в случая това е буквата h, защото се повтаря двадесет и три пъти. Това огромно число показва, a ipriori, че h не значи h, а напротив — че представлява буквата, която се среща най-често в нашия език, защото предполагам че документът е написан на португалски. В английския и френския език безспорно най-често се среща e, в италианския — i или a, в португалския — a или o. Следователно можем да допуснем, освен ако не се опровергае по-късно, че h значи a или o. След това съдията Жарикес взе да изчислява коя буква след h се намира най-често в записката. Накрая състави следната таблица:

h = 23 пъти.

y = 19 пъти.

u = 17 пъти.

dpq = 16 пъти.

gv = 13 пъти.

orxz= 12 пъти.

fs = 10 пъти.

eklnp = 9 пъти.

jt = 8 пъти.

bi = 4 пъти.

ac = 3 пъти.

— Значи буквата a се среща само три пъти — провикна се съдията, — а би трябвало да е най-често! Това доказва недвусмислено, че значението й е променено. А кои букви след a и o са най-честите в нашия език? Да видим.

И съдията Жарикес с наистина забележителна проницателност, която показваше много наблюдателен ум, се отдаде на това ново изследване. Тук той просто подражаваше на американския писател, който, като голям аналитик, чрез проста индукция или съпоставяне е успял да си състави азбука, отговаряща на знаците в криптограмата, и така да я разчете без усилие.

По същия начин действуваше и съдията, и можем да твърдим, че в това отношение не отстъпи на славния си учител. Тъй като бе „обработвал“ логогрифи, кръстословици и други главоблъсканици, основаващи се на произволно разполагане на буквите, и свикнал да ги решава било на ум, било с писалка в ръка, той беше вече доста силен в този умствен спорт.

Ето защо в случая не му беше трудно да установи кои букви се повтарят най-често и да ги подреди — на първо място гласни, а после съгласни. Три часа след като започна работата си, той имаше пред себе си азбука, която, ако методът му се окажеше правилен, трябваше да му разкрие истинското значение на буквите, използувани в документа.

Така че оставаше само да замени последователно буквите и бележката с буквите на тази азбука.

Но преди да пристъпи към такава замяна, съдията Жарикес почувствува известно вълнение. В този момент той предвкусваше издъно оная душевна наслада — много по-силна, отколкото може да се помисли, — която изпитва човек, когато след дълги часове на упорит труд открие толкова старателно търсения смисъл на един логогриф.

— Я да се опитаме — каза той. — Откровено казано, много бих се учудил, ако не съм намерил ключа на тази гатанка! — Съдията Жарикес свали очилата си, обърса запотените стъкла, сложи ги отново на носа си, после се наведе пак над масата. Със специалната си азбука в едната ръка и документа в другата той започна да нанася под първия ред на абзаца истинските букви, които според него трябваше да съответствуват точно на буквите в криптограмата. След първия ред направи същото с втория, после с третия, след това с четвъртия и така стигна края на абзаца.

Чудак! Докато пишеше, той не си позволяваше дори да погледне дали от тези буквосъчетания излизат разбираеми думи. Не, при този първоначален труд се отказа от всякаква подобна проверка. Искаше да си запази удоволствието да прочете всичко наведнъж и на един дъх.

Като свърши, той се провикна: — А сега да четем! И зачете.

Боже велики, каква бъркотия! Редовете, които бе написал с буквите на своята азбука, бяха така безсмислени, както редовете на самия документ! Това беше просто друг низ от букви и толкова; те не образуваха никаква думица, нямаха никакъв смисъл! Изобщо — същите йероглифи!

— Тю, дявол да го вземе — провикна се съдията Жарикес.