Жул Верн
Жангада (10) (800 левги по Амазонка)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008 г.)
Корекция
NomaD (2008 г.)
Сканиране и разпознаване
Darko (2008 г.)

Издание:

Жул Верн

Жангада

800 левги по Амазонка

Роман в две части

 

Издателство „Отечество“, 1981

Превод от френски: Борис Миндов, 1981

 

Jules Verne

La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881

История

  1. — Добавяне

X. От Икитос до Певас

На другия ден, 6 юни, Жоам Гарал и близките му се сбогуваха с управителя и с ратаите — индианци и негри, които оставаха във фазендата. В шест часа сутринта жангадата прие всички свои пътници — по-правилно би било да ги наречем нейни жители — и всеки се настани в каютата си, или по-точно в своя дом.

Дошъл бе моментът на отпътуването. Лоцманът Араужо застана при носа, а членовете на екипажа, въоръжени с дългите се канджи, заеха определените си места.

Жоам Гарал, подпомаган от Бенито и Маноел, следеше цялата работа около отделянето на сала от брега.

По команда на лоцмана въжетата бяха отвързани, канджите се опряха о брега, за да отблъснат жангадата скоро течението я подхвана и тя пое покрай левия бряг на реката, оставяйки от дясната си страна островите Икитос и Парианта.

Пътуването започваше. Но къде щеше да свърши? В Пара, в Белен на осемстотин левги от това перуанско селце, ако нищо не променеше набелязания маршрут! И как щеше да свърши? Това беше тайна.

Времето беше великолепно. Лек „памперо“ смекчаваше слънчевия зной. Той е от ония ветрове, които идват през юни и юли ат Кордилерите, от няколкостотин левги разстояние, след като минат по обширната равнина Сакраменто. Ако жангадата имаше мачти и платна, тя щеше да почувствува силата на този вятър и да увеличи скоростта си; но трябваше да следват извивките на реката, резките й завои и се принудиха да се откажат от изгодите на подобен двигател.

В такъв равен басейн като басейна на Амазонка, който всъщност представлява безкрайна равнина, наклонът на речното корито неминуемо е малък. Според изчисленията, между Табатинга на бразилската граница и извора на тази огромна река разликата в равнището на водата се мени на всяка левга с не повече от десет сантиметра. Така че няма в света друга речна артерия с толкова слаб наклон.

От това следва, че скоростта на течението на Амазонка при средно равнище на водата, е не повече от две левги на денонощие, а понякога, през сушавия сезон, и по-малко. Обаче през периода на пълноводие тази скорост стига до тридесет-четиридесет километра.

За щастие жангадата щеше да плава именно при такива условия; но поради тежестта си не можеше да има скоростта на течението, което се движеше по-бързо от нея. Тя щеше да се забавя при речните завои, да заобикаля многобройните острови, да избягва плитчините, да губи по цели часове през тъмните нощи, когато спираше, защото не можеше да се ориентира добре. Така едва ли щеше да изминава повече от двайсет и пет километра на денонощие.

А и речните води съвсем не са чисти на повърхността. Още зелени дървета, друга растителност, островчета трева, постоянно откъсвани от бреговете, образуват цяла флотилия отломки, влачени от течението, които пречат на бързото плаване.

Скоро минаха край устието на Нанай, което изчезна зад една издатина на левия бряг, покрит с килим от червеникави житни растения, обгорени от слънцето. Те омекотяваха с багрите си фона от зелени гори, простиращи се до хоризонта.

Жангадата скоро пое по течението между многобройните живописни острови, които само между Икитос и Пукалпа бяха една дузина.

Араужо, който не забравяше да си избистря погледа и паметта, смучейки от дамаджаната, маневрираше много ловко сред този архипелаг. По негова команда петдесет канджи се вдигаха едновременно от всяка страна на сала и с отмерено движение се спущаха във водата. Гледката беше интересна.

В това време Якита, подпомагана от Лина и Сибела, довършваше подредбата, докато готвачката-индианка се занимаваше с приготвянето на закуската.

Що се отнася до двамата млади мъже и Миня, те се разхождаха в компания с отец Пасаня, като девойката се поспираше, за да полее растенията, наредени пред къщата.

— Е, отче — заговори Бенито, — знаете ли по-приятен начин за пътуване?

— Не, мило чедо — отговори отец Пасаня. — Все едно пътуваш с цялата си къща!

— И без никаква умора! — добави Маноел. — Така могат да се изминат стотици мили!

— Значи няма да съжалявате, че сте тръгнали с нас! — каза Миня. — Не ви ли се струва, че сме се качили на остров, че тоя остров се е отделил от речното дъно с поляните и дърветата и плава спокойно по течението? Само че…

— Само че?… повтори отец Пасаня.

— Този остров, отче, е построен от нашите ръце, той ни принадлежи и го предпочитам пред всички други острови на Амазонка. Аз имам пълно право да се гордея с него!

— Да, мила дъще — потвърди отец Пасаня, — и ти прощавам за гордостта! А и не бих си позволил да те мъмря пред Маноел!

— О, не, напротив! — отвърна весело девойката. — Трябва да научите Маноел да ме мъмри, когато заслужавам; той е прекалено снизходителен към моята скромна особа, която има доста недостатъци.

— Тогава, мила моя Миня — каза Маноел, — ще се възползувам от позволението, за да ви напомня…

— Какво точно?

— Че много усърдно се занимавахте в библиотеката на фазендата и ми обещахте да ми разказвате всичко за вашата Горна Амазонка. Ние в Пара я познаваме много слабо, и ето, жангадата минава край няколко островчета, а вие не се и сещате да ми кажете имената им.

— А, и кой ли може да ви ги каже? — възкликна девойката.

— Да, кой ли? — повтори след нея Бенито. — Кой е способен да запомни стотиците имена на наречието „тупи“, дадени на всички тези острови? Просто не може да се оправи човек. Американците са по-практични: номерират островите по Мисисипи…

— Както номерират улиците и булевардите в своите градове.

— обади се Маноел. — Откровено казано, не ми харесва твърде тази цифрова система. Остров шестдесет и четвърти или остров шестдесет и пети, както и шеста улица на ъгъла на трети булевард, не говорят нищо на въображението. Не сте ли и вие на моето мнение, скъпа Миня?

— Да, Маноел, напук на братлето ми — отвърна девойката.

— Но макар и да не знаем имената им, островите по нашата велика река са безспорно красиви! Виждате ли как са се ширнали под сянката на тия исполински палми с приведени листа. Ами този обръч от тръстики, който ги описва и през който едва може да се провре дори тясна пирога! И как тези мангрови дървета са се подпрели на брега със странно извитите си корени като клещи на чудовищни раци. Да, красиви са тези острови, но въпреки красотата си не могат да се движат като нашия!

— Милата Миня днес е някак възторжена! — забеляза отец Пасаня.

— Ах, отче — възкликна девойката, — аз съм толкова щастлива, когато чувствувам, че всички около мен са щастливи!

В този момент се чу гласът на Якита, който зовеше Миня в жилището.

Девойката се завтече към нея, като се усмихваше.

— Вие ще имате прекрасна другарка, Маноел — рече отец Пасаня на младия човек. — С вас, приятелю, ще отлети цялата радост на семейството.

— Милата ми сестрица! — възкликна Бенито. — Отчето има право, ще ни бъде жал за нея! Ако пък решиш да не се жениш за нея, Маноел… Още имаш време. В такъв случай Миня ще остане при нас!

— Тя и без това ще остане при вас, Бенито — отвърна Маноел. — Повярвай ми, предчувствувам, че бъдещето ще събере всички ни!

Този първи ден протече добре. Закуска, обед, следобедна почивка, разходки — всичко вървеше така, като че Жоам Гарал и близките му още бяха в уютната икитоска фазенда.

През това денонощие минаха благополучно край устията на реките Бакали, Чочио и Пукалпа от лявата страна на Амазонка, Итиникари, Манити, Майок и Туюка и едноименните острови — отдясно. Благодарение на лунната нощ не се наложи да спират и дългият сал продължи да се плъзга спокойно по повърхността на Амазонка.

На другия ден, 7 юни, жангадата преплава край бреговете, на които е разположено село Пукалпа, наричано също Нови Оран. Стари Оран, намиращ се на петдесет левги по-надолу по течението, също на левия бряг на реката, сега е изоставен и жителите му са се заселили в Новия, чието население се състои от индианци, спадащи към племената майоруни и орехони. Няма по-живописно място от това селце с високи, сякаш боядисани в кървавочервено брегове, с недовършена църква, колиби със сламени покриви, засенчени от високи палми, и две-три „уби“, измъкнати наполовина от водата.

През целия ден, 7 юни, жангадата продължи да се движи покрай левия бряг на реката, отминавайки няколко незначителни и неизвестни притока. По едно време тя едва не се блъсна в проточилия се срещу течението нос на остров Синпкуро; но лоцманът с умелата помощ на екипажа успя да предотврати опасността и да подкара сала по средата на реката.

Вечерта приближиха един по-голям остров, наричан Напо, на името на реката, която на това място завива на север-северозапад и след като напои земите на индианците кото от племето орехони, смесва водите си с водите на Амазонка чрез устие, широко около осемстотин метра.

Сутринта на 8 юни жангадата се озова край малкия остров Манго. Той дели Напо на два ръкава, преди тя да се влее в Амазонка.

Няколко години по-късно един френски пътешественик, Пол Маркоа, изследва цвета на водата на този приток и сполучливо го сравнява с пелиновия оттенък, присъщ на зеления опал. Същевременно той внася поправки в някои от измеренията, дадени от Ла Кондамин. Но тогава устието на Напо е било значително разширено от прииждането на водите, които, спущайки се стремително от източните склонове на Котопакс, с кипеж; са се смесвали с жълтеникавите води на Амазонка.

Около устието на тази река бродеха индианци. Те бяха със здраво тяло, висок ръст, спусната коса и пробита с палмова пръчица ноздра, а долната част на ухото беше удължено до рамото от тежки кръгли плочки от ценно дърво. С тях имаше и няколко жени. Нито един от тях не прояви желание да се качи на сала. Твърди се, че тези туземци са човекоядци; но това се говори за толкова много племена по бреговете на реката, че ако е вярно, би трябвало да има случаи на човекоядство, а такива доказателства и до днес липсват.

Няколко часа по-късно село Бела-Виста, кацнало на малко нисък бряг, показа кичурите си от красиви дървета, извисяващи се над няколко колиби, покрити със слама. Над тях бананови дървета със средна височина надвесваха широките си листа като струи вода от преливащо корито.

После лоцманът, за да следва по-благоприятното течение, което би го държало по-далеч от стръмните брегове, насочи сала към десния бряг на реката, до който не се бе приближавал досега. Тази маневра беше съпроводена с известни трудности, но след като няколко пъти целуна дамаджаната за щастие, лоцманът ги превъзмогна.

Това позволи да се видят мимоходом някои от многобройните езерца с тъмни води, пръснати по цялото течение на Амазонка и често без никаква връзка с нея. Едно от тях, с твърде посредствени размери и с името Оранско езеро, получаваше водите си през широк пролив. Сред него се очертаваха няколко по-големи острова и два-три по-малки. Те образуваха живописна група, а на отсрещния бряг Бенито посочи мястото, където се е намирал Стари Оран, от който се виждаха само неясни следи.

Два дена, според капризите на течението, жангадата се приближаваше ту до десния, ту до левия бряг, но нито веднъж дървеният й скелет не влезе в опасно съприкосновение.

Пътниците вече бяха свикнали с този нов живот. Жоам Гарал предостави на сина си да се грижи за всичко, което представляваше търговската страна на експедицията, а сам прекарваше предимно в стаята си в размишления и писане. Той не казваше никому какво пише толкова усърдно, дори на Якита, а междувременно трудът му вече придобиваше мащабите на цял документ Бенито следеше зорко всичко, разговаряше с лоцмана и определяше посоката. Якита, дъщеря й и Маноел почти винаги образуваха отделна групичка. Те или обсъждаха проекти за бъдещето, или се разхождаха, като че се намираха в парка на фазендата. Всъщност животът им не бе се изменил. Дори Бенито още намираше възможности да се отдава на любимия си лов. Макар и да му липсваха горите на Икитос с техните хищници, агути, пекари, водни свине, над бреговете летяха цели ята птици и не се бояха да кацат даже на самата жангада. Когато можеха да украсят трапезата като годен за ядене дивеч, Бенито ги стреляше и тогава сестра му не възразяваше, защото това беше в интерес на всички; но ако попаднеше на сиви или жълти чапли, на розови или бели ибиси, които се срещат често по тези брегове, той ги щадеше, за да угоди на Миня. Само една птица от рода гмурци, макар и негодна за ядене, не намираше пощада от младия търговец: това беше „каярарата“, която умее еднакво добре да се гмурка, да плава и да лети, птица с неприятен крясък, но пухът й се цени много на различните пазари в басейна на Амазонка. Най-после, след като мина село Омагуас и устието на Амбиаку, вечерта на 11 юни жангадата пристигна в Певас и я привързаха за брега.

Оставаха още няколко часа до мръкване и Бенито слезе, като взе със себе си винаги готовия Фрагозо, и двамата ловци тръгнаха да претършуват гъсталаците в околностите на селцето. В резултат от този успешен поход кухненските запаси на сала се обогатиха с един ягуар и една водна свиня, без да се смята цяла дузина яребици.

В Певас, който наброява двеста и шестдесет души население, Бенито можеше да извърши известна размяна с младите братя от мисията, които са едновременно и търговци на едро; но те току-що бяха пратили денковете си със сасапарила и няколко ароба каучук към долното течение на Амазонка и складът им беше празен.

Ето защо при изгрев слънце жангадата потегли отново и навлезе сред малкия архипелаг, образуван от островите Ятио и Кошикинас, след като остави отдясно едноименното село. От дясната страна на реката, от протоците между островите, се забелязваха няколко устиета на малки притоци.

По едно време на бреговете се показаха неколцина туземци с обръснати глави, татуирани бузи и чело и кръгли метални плочки в ноздрите и на долната устна. Те бяха въоръжени със стрели и сарбакани[1], но не си послужиха с тях и дори не се опитаха да установят връзка с жангадата.

Бележки

[1] Сарбакан — дълга дървена или метална тръба, с която чрез духане се изхвърлят стрелички. — Б.пр.