Жул Верн
Жангада (8) (800 левги по Амазонка)

VIII. Жангадата

Половината квадратна миля гора беше изсечена. Сега на дърводелците се падаше грижата да сглобят сал от многовековните дървета, които лежаха на брега.

Наглед нямаше нищо по-лесно от това! Под ръководството на Жоам Гарал индианците, служещи във фазендата, трябваше да покажат своето несравнимо майсторство, с каквото и да се заловят — със строеж на сграда или на морски съд, тези туземци са удивителни работници. Само с брадва и трион те се справят с толкова яки дървета, че острието на инструмента им се нащърбява, и въпреки това, каквото и да пипнат — да одялат дънери, да превърнат тези огромни стволове в греди, да ги нарежат на дъски и талпи без помощта на механичен трион — всичко това вършат леко с похватните си, търпеливи, надарени с чудна естествена умелост ръце. Трупите не се спущаха веднага в коритото на Амазонка. Жоам Гарал имаше обичай да постъпва другояче. Цялата тази купчина от стъбла се нареждаше симетрично на широк равен бряг, а в него се прокопаваше улей към мястото, където Нанай се съединяваше с великата река. Там именно трябваше да се построи жангадата; там Амазонка щеше сама да я спусне на вода, когато дойдеше време да я подкара към местоназначението й.

А сега няколко пояснителни думи за географското положение на тази огромна река, нямаща равна на себе си, и за едно странно явление, което крайбрежните жители са могли да установят qe visu^[1].

Двете реки, които са може би по-дълги от голямата бразилска водна артерия, Нил и Мисури-Мисисипи, текат, едната — от юг на север през африканския континент, другата — от север на юг през Северна Америка. По този начин те пресичат територии, разположени на съвсем различни географски ширини, и следователно са подложени на влиянието на твърде различни климати.

Амазонка, напротив, поне оттам, откъдето завива право на изток — на границата между Еквадор и Перу, е вместена изцяло между четвъртия и втория южен паралел. Затова този огромен басейн по цялото пространство, през което минава, се намира при едни и същи климатични условия.

Ето защо тук има два различни сезона, като шест месеца валят дъждове. В Северна Бразилия дъждовният период започва от септември. На юг, напротив, началото му е през март. Ето защо десните и левите притоци на Амазонка прииждат с разлика от половин година. Поради това редуване равнището на Амазонка, след като достигне най-високата си точка през юни, постепенно спада до октомври.

Всичко туй Жоам Гарал знаеше от опит и именно това явление възнамеряваше да използува, за да спусне жангадата на вода, след като за удобство я построи на самия речен бряг. Всъщност средното равнище на Амазонка се колебае, като в максимума си може да се покачи до четиридесет фута, а в минимума да спадне до тридесет. А тази разлика улесняваше много работата на Гарал.

Строежът започна незабавно. Дънерите бяха подредени на широкия бряг както по големина, така и по плаваемост, която също трябваше да се има пред вид. Защото между тези тежки и яки дървета се срещаха и такива, чиято относителна плътност беше почти равна на плътността на водата.

Дънерите от първия ред не трябваше да бъдат прилепени един до друг. Оставяха помежду им малка пролука и ги съединяваха с напречни греди, които осигуряваха здравината на цялото. Гредите връзваха една за друга с въжета от пиасава, здрави като конопените. Това въже, което се прави от влакна на особен вид палма, много разпространена по бреговете на реката, се използува широко в цялата страна. Пиасавата плава над водата, не се просмуква и не потъва, а производството й е много евтино, тъй че поради всички тези причини е ценен материал, станал вече предмет на търговията със Стария свят.

Върху този двоен ред дънери и греди поставиха дъски и талпи, които трябваше да образуват пода на жангадата, издигнат на тридесет инча над водолинията. Тук бе струпай дървен материал за значителна сума, и това е напълно естествено, като се има пред вид, че този сал беше дълъг хиляда фута и широк шейсет, тоест имаше площ от шейсет хиляди квадратни фута. В действителност по течението на Амазонка щеше да се понесе цяла гора.

Тези строителни работи се вършеха под изричното ръководство на Жоам Гарал. Но когато завършиха, възникна въпросът за обзавеждането; той бе поставен на всеобщо обсъждане, на което поканиха дори добрия Фрагозо.

Но преди това нека опишем с няколко думи новото му положение във фазендата.

От деня, когато бе приет от гостоприемното семейство, бръснарят се чувствуваше щастлив като никога в живота си. Жоам Гарал му предложи да го заведе до Пара, където той всъщност отиваше, когато тази лиана „го сграбчила за шията — както се изрази сам — и го приковала на място!“ Фрагозо прие и благодари за всичко от цялото си сърце и оттогава в знак на признателност се стараеше да бъде всячески полезен. Пък и беше много схватлив момък, както се казва — „всичко му идеше отръки“, сиреч умееше да прави всичко-, и то добре да го изпипа. Весел като Лина, винаги с песен на уста, пълен с остроумие и шеги, той скоро стана любимец на всички.

Но той се смяташе най-задължен на младата мулатка.

Добре ви е хрумнало, госпожице Лина — повтаряше той непрекъснато, — да играете на „лиана-пътеводителка“! Ах, хубава игра наистина, макар че, разбира се, не винаги на края й се намира беден бръснар.

— Просто имате късмет, господин Фрагозо — отговаряше Лина през смях, — уверявам ви, вие не ми дължите нищо!

— Какво, нищо ли! Ами че аз ви дължа живота си и ми се ще да го удължа с още стотина години, за да трае признателността ми повече! Знаете ли, никак не ми е по вкуса да се беся! Опитах по необходимост! Но като размислих, реших, че е по-добре да умра така, отколкото от глад, и преди да свърша окончателно, да се поднеса за храна на зверовете! Така че тази лиана ни свърза и каквото и да разправяте…

Обикновено разговорът продължаваше в шеговит тон. Но в душата си Фрагозо беше много признателен на младата мулатка, че спасяването му е станало по неин почин, а Лина никак не оставаше равнодушна към излиянията на този добър момък, много прям, чистосърдечен и с приятна външност, досущ като нея. Приятелството им даваше повод на Бенито, на Старата Сибела и на много други понякога да подхвърлят шеговито: „Аха! Аха!“

Но да се върнем на жангадата. След разискванията решиха да се настанят там колкото е възможно по-добре и по-удобно, защото пътуването щеше да продължи няколко месеца. Семейство Гарал се състоеше от бащата, майката, дъщерята, Бенито, Маноел и прислужничките им, Сибела и Лина, които трябваше да заемат отделно помещение. Към това малко общество следваше да се добавят четиридесет индианци, четиридесет негри, Фрагозо и лоцманът, комуто щеше да бъде поверено управлението на жангадата.

Този многоброен екипаж едва стигаше за обслужването на сала. Защото жангадата трябваше да лъкатуши по завоите на реката, между стотиците острови и островчета, които я задръстват. И макар че течението на Амазонка щеше да бъде нейният двигател, то не можеше да направлява посоката на движението. Затова бяха необходими тези сто и шейсет ръце — да работят с дълги канджи, за да държат огромния сал на еднакво разстояние от двата бряга.

Най-напред се заловиха с построяването на господарската къща в задната част на жангадата. Тя беше стъкмена така, че да има пет стаи и обширна трапезария. Една от тези стаи беше предназначена за Жоам Гарал и жена му, друга — за Лина и Сибела, близо до господарките си, трета — за Бенито и Маноел. Миня щеше да има отделна стая с не по-малко удобства.

Тази главна жилищна постройка бе грижливо скована от наредени като керемиди дъски, добре напоени с кипяща смола, която ги правеше абсолютно непромокаеми. Страничните и фасадните прозорци я изпълваха с весела светлина. Откъм лицето се отваряше входната врата, водеща към общия салон. Лека веранда, легнала на гъвкави бамбукови подпори, предпазваше предната част от прякото действие на слънчевите лъчи. Всичко това беше боядисано в светла охра, която отразяваше, а не поглъщаща топлината и осигуряваше във вътрешността средна температура.

Но като свърши, както се казва, „грубата работа“, изпълнена по плановете на Жоам Гарал, намеси се Миня.

— Татко — рече тя, — сега, когато благодарение на твоите грижи имаме подслон и покрив над главата си, позволи ни да подредим това жилище по наш вкус. Отвън то принадлежи на теб, ала вътре е наше. Ние с мама искаме да бъдем така, че все едно къщата ни при фазендата пътува с нас, за да чувствуваш, че не си напуснал Икитос!

— Прави каквото желаеш, Миня — отговори Жоам Гарал с тъжната усмивка, която се явяваше понякога.

— Ще бъде очарователно!

— Разчитам на твоя добър вкус, мила дъще!

— И това ще ни прави чест, татко! — отвърна Миня. — То е нужно за тази красива страна, през която ще минем, тази страна, която е наша и където ти ще се върнеш след толкова дълго отсъствие!

— Да. Миня, да. — отговори Жоам Гарал. — Все едно че се връщаме от изгнание… доброволно изгнание! Така че прави каквото щеш, дъще! Каквото и да направиш, аз предварително одобрявам всичко.

Така на Миня и на Лина, към които трябваше охотно да се присъединят Маноел, от една страна, и Фрагозо, от друга, се падна задачата да подредят жилището. С малко въображение и-художествен усет те можеха да свършат много добра работа.

Първо, естествено, вътре бяха настанени най-хубавите мебели от фазендата. След пристигането си в Пара щяха да ги върнат обратно с някаква егаритеа по Амазонка: маси, бамбукови кресла, тръстикови канапета, етажерки с дърворезба — всичко това, съставляващо приветливата мебелировка на един дом в тропическата зона, бе разположено с вкус в плаващата къща. Освен помощта на двамата млади мъже в тази подредба, се чувствуваше и женската ръка. Не мислете, че дъсчените стени останаха голи! Не, те се скриха под тапети с най-приятен вид. Само че тези тапети, направени от кори на ценни дървета, бяха „тутури“, които изпъкваха на широки гънки, като броката и дамаската — най-меките и най-скъпи тъкани в съвременната мебелировка. По пода на стаите чудно нашарени кожи от ягуар и дебели кожи от маймуна подлагаха под краката мекото си руно. На прозорците висяха няколко леки перденца от червеникавата коприна „сума-ума“. А възглавниците и дюшеците на леглата, увити в мрежи против комари, бяха напълнени с мекото и свежо влакно, получавано от растящото в горното течение на Амазонка памучно дърво.

Освен това навсякъде по етажерките и лавиците имаше изящни дреболийки, донесени от Рио де Жанейро или Белен-, ценени от Миня най-вече за това, че й ги беше подарил Маноел.

За няколко дни вътрешността на жилището бе напълно подредена и човек би помислил, че се намира в къщата на самата) фазекда. Едва ли някой може да си пожелае друго постоянно жилище — под красив покров от дървета, до брега на весело течаща река. Когато заплаваше между бреговете на тази голяма река, то нямаше да загрозява живописните места, покрай-които щеше да минава.

Трябва да добавим още, че това жилище пленяваше окото както отвътре, така и отвън.

Всъщност и там младите хора се бяха надпреварвали по вкус и въображение.

Къщата беше буквално обвита в листа от основите до-последните арабески на покрива. В сандъчета с питателен хумус, скрити под буйна зеленина, растяха гъсталаци от орхидеи, бромелии и пълзящи растения, целите обкичени с цвят. Дори стъбло на мимоза или на фикус не би било облечено в по-разкошна тропическа премяна! Колко чудно извиващи се клонки, колко червени поветици, златистожълти лози, разноцветни гроздове, преплетени пълзящи растения покриваха водоравните и отвесните подпорни греди на покрива, рамките на вратите! Всичко това се намираше в изобилие из горите около фазендата. Една огромна лиана свързваше помежду им всички тези паразитни растения; тя заобикаляше няколко пъти къщата, вкопчваше се за всичките й ъгли, обвиваше всички издатини, разклоняваше се, „братеше“, пускаше навсякъде лъкатушните си израстъци, така че нищо вече не се виждаше от къщата, която беше сякаш скрита под огромен цветен храст. Краят на тази лиана стигаше до самия прозорец на младата мулатка — нежно внимание, а кой беше инициаторът — лесно можем да се досетим. Като че ли дълга ръка й подаваше през капака на прозореца китка винаги свежи цветя.

Изобщо всичко това беше много очарователно. Не ще и дума, Якита, дъщеря й и Лина бяха доволни.

— Ако желаете — каза Бенито, — ще засадим на жангадата и дървета.

— О, дървета! — възкликна Миня.

— Че защо не? — подхвана Маноел. — Ако ги пренесем с хубава пръст на тази солидна площадка, сигурен съм, че ще виреят добре, още повече, че няма защо да се боят от промени в климата, тъй като Амазонка тече все по един и същ паралел.

— Впрочем — додаде Бенито, — нима реката не влачи непрестанно островчета зеленина, откъснати от бреговете на островите и на реката? Нали те се носят по водата със своите дървета, храсти, скали и полянки и на осемстотин левги оттук изчезват в Атлантическия океан? Та защо да не превърнем и нашата жангада в плаваща градина?

— Искате ли да имате цяла гора, госпожице Лина? — каза Фрагозо, за когото нямаше нищо невъзможно.

— Да, цяла гора! — възкликна младата мулатка. — Гора с птици, маймуни…

— Змии, ягуари!… — вметна Бенито.

— Индианци, чергарски племена!… — добави Маноел.

— И дори човекоядци!

Но къде отивате, Фрагозо? — извика Миня, като видя, че пъргавият бръснар слиза на брега.

— Да търся гора! — отговори Фрагозо.

— Няма смисъл, приятелю — усмихна се Миня. — Маноел ми подари букет и това ми е достатъчно! Наистина — добави тя, сочейки постройката, потънала в цветя, — наистина той скри нашата къща в годежния си букет!