Жул Верн
Жангада (35) (800 левги по Амазонка)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008 г.)
Корекция
NomaD (2008 г.)
Сканиране и разпознаване
Darko (2008 г.)

Издание:

Жул Верн

Жангада

800 левги по Амазонка

Роман в две части

 

Издателство „Отечество“, 1981

Превод от френски: Борис Миндов, 1981

 

Jules Verne

La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881

История

  1. — Добавяне

XV. Последни усилия

Обаче не само съдията се блъскаше в напразни усилия. Бенито, Маноел и Миня се бяха обединили, за да се опитат съвместно да изтръгнат от този документ тайната, от която зависеше животът и честта на техния баща. От своя страна и Фрагозо, подпомаган от Лина, не стоеше със скръстени ръце; но въпреки всичката си находчивост не успяваха и числото все им се изплъзваше!

— Намерете го, Фрагозо! — повтаряше му непрекъснато младата мулатка. — Намерете го.

— Ще го намеря! — отговаряше Фрагозо.

Но все не го намираше Тук обаче трябва да кажем, че Фрагозо бе намислил известен план, но не искаше да говори за него дори на Лина, и този план дотолкова го бе завладял, че се бе превърнал в натрапчива мисъл: да отиде да потърси отряда на горската стража, към който се е числил бившият горски стражар, и да разбере кой може да е бил авторът на шифрования документ, който е признал, че е виновник за престъплението в Тижуко. Защото оная част от провинцията Амазонка, в която действуваше този отряд, дори мястото, където Фрагозо го бе срещнал преди няколко години, окръжието, към което той се числеше не бяха много отдалечени от Манао. Достатъчно беше да се спусне петдесетина мили по реката, към устието на Мадейра, приток от десния й бряг, и там сигурно щеше да срещне началника на тия „capitaes do mato“, между чиито подчинени е бил и Торес. След два, най-много след три дни Фрагозо би могъл да се свърже с бившите колеги на авантюриста.

„Да, не ще и дума, мога да направя това — повтаряше си той, — а после? Дори и да успея, какво ще постигна с тази стъпка? Дори и да се уверим, че някой от другарите на Торес е умрял наскоро, ще доказва ли това, че той е виновникът за престъплението? Ще потвърждава ли, че той е предал на Торес документ, в който признава престъплението си и оневинява Жоам Дакоста? И накрая, ще получим ли по този начин ключа на документа? Не! Само двама души знаят неговия шифър Виновникът и Торес. А тези двама души вече не са между живите!“

Така разсъждаваше Фрагозо. Беше съвсем очевидно, че стъпката му не ще доведе до нищо. И все пак не можеше да се отърси от тази мисъл. Някаква непреодолима сила го подтикваше да тръгне, макар и да не вярваше, че ще намери отряда при Мадейра! Всъщност той може да е заминал на хайка в някоя друга част от провинцията; в такъв случай Фрагозо не разполагаше с достатъчно време, за да го издири. А и какво ще постигне с това, какъв резултат?

Въпреки всичко още на другия ден, 29 август, преди изгрев, Фрагозо, без да предупреди никого, напусна скришом жангадата, добра се до Манао и се качи на една от многобройните лодки „егаритае“, които всекидневно се спущат по Амазонка.

А като не го виждаха вече на борда и не се появи през целия тоя ден, всички се учудиха. Никой, дори младата мулатка, не можеше да си обясни отсъствието на този толкова предан слуга, при такива сериозни обстоятелства.

Неколцина дори се питаха не без основание дали клетият момък отчаян от мисълта, че лично е виновен за привличането на Торес на жангадата, не е стигнал до някаква крайност!

Но ако Фрагозо можеше да си отправи такъв упрек, какво да се каже за Бенито? Първия път, в Икитос, именно той покани Торес във фазендата. Втория път, в Табатинга, пак той го доведе и прие като пътник на жангадата. А третия път, като го предизвика на дуел и го уби, той унищожи единствения свидетел, чиито показания можеха да въздействуват в полза на осъдения!

Тъй че Бенито се упрекваше за всичко — за арестуването на баща си и за всички ужасни последици, които бяха възникнали от това!

И действително, ако Торес беше още жив, Бенито можеше да се надява, че по един или друг начин — от състрадание или от интерес — накрая авантюристът щеше да предаде документа. За пари Торес сигурно би се съгласил да говори, още повече, че лично него нищо не го застрашаваше. И така накрая толкова търсеното доказателство щеше да бъде представено на съдиите. Да, няма никакво съмнение!… Ала единственият човек, който можеше да даде това доказателство, бе умрял от ръката на Бенито!

Ето какво нещастният младеж повтаряше на майка си, на Маноел и на себе си. Ето с каква страшна отговорност го обременяваше съвестта му.

Обаче смелата Якита, разделена между съпруга си, с когото прекарваше всички позволени й часове, и своя син, изпаднал в такова отчаяние, че трепереше за разсъдъка му, не губеше ни най-малко душевната си сила.

Тя си оставаше безстрашната дъщеря на Магалянс, достойната другарка на икитоския фермер.

А и самият Жоам Дакоста с държането си я подкрепяше в това изпитание. Този сърцат човек със строга нравственост и неуморно трудолюбие, целият живот на когото беше само борба, нито за миг не показа малодушие.

Най-страшният удар, който го бе сполетял, но не и сломил, се оказа смъртта на съдията Рибейро, убеден дълбоко в душата си в неговата невинност. Нали се бе надявал да извоюва оправдаването си именно с помощта на своя бивш защитник? Намесата на Торес в цялата тази работа беше за него нещо второстепенно. Защото когато реши да напусне Икитос, за да се предаде на правосъдието в своята родина, Жоам Дакоста още не знаеше, че този документ съществува. Той носеше само морални доказателства. Разбира се, ако в хода на делото, преди или след арестуването му, ненадейно се явеше някакво веществено доказателство, нямаше да го пренебрегне; но ако вследствие на злополучни обстоятелства това доказателство изчезнеше, той щеше да се озове отново в същото положение, в което се намираше при преминаването на бразилската граница — в положение на човек, който си казва: „Ето моето минало, ето моето настояще, ето целият ми честен живот на труд и всеотдайност — представям ви ги! Първата ви присъда беше несправедлива! След двайсет и шест годишно изгнание аз ви се предавам! Аз съм тук! Съдете ме“

Затова смъртта на Торес и невъзможността да разчете намерения у него документ не направиха на Жоам Дакоста такова силно впечатление, както на децата му, на приятелите и слугите му, на всички, които се интересуваха от него.

— Аз вярвам в невинността си — повтаряше той на Якита, — както вярвам в бога! Ако той сметне, че животът ми е още полезен за моите близки и че е нужно чудо, за да го спаси, ще извърши това чудо, иначе аз ще умра! Единствен той ми е съдия!

Ала с течение на времето вълнението в град Манао се засилваше. Делото се обсъждаше с необикновена разпаленост. За-възбуденото обществено мнение, привличано от всичко тайнствено, документът беше единственият предмет на разговор. В края на този четвърти ден никой вече не се съмняваше, че от него зависи оправдаването на осъдения.

Трябва впрочем да кажем, че на всички бе предоставена възможността да се опитат да разгадаят непонятното му съдържание. За тази цел „Диариу ду Гран Пара“ помести факсимиле от документа. Разпространяваха се и множество отпечатъци по настояване на Маноел. Той не искаше да пропусне нищо, което би допринесло за разбулването на тази тайна, дори случайността — зад нея, както казват, понякога се криело провидението.

Освен туй бе обещана награда от сто конто на тоя, който открие напразно търсения шифър и така спомогне да се разчете документът. Това беше цяло състояние. Ето защо хора от всички слоеве загубиха желание да пият, да ядат и спят и се заловиха настървено с неразгадаемата криптограма.

Но досега всичко това се бе оказало безполезно и вероятно най-находчивите аналитици на света напразно биха губили съня си над нея.

Междувременно публиката бе предупредена, че всяко решение трябва да се изпраща незабавно на съдията Жарикес, в къщата му на улица „Богсин“; но до 29 август вечерта нищо още не бе получено и навярно нищо нямаше да се получи!

Трябва да признаем, че от всички, които се бяха отдали на разгадаването на тази главоблъсканица, съдията Жарикес беше един от най-заслужаващите съжаление. В резултат от съвсем естествено съвпадение на мислите той също споделяше общото мнение, че документът е свързан с аферата в Тижуко, че е написан саморъчно от виновника и че оневинява Жоам Дакоста. Затова влагаше още по-голямо старание в търсенето на-ключа. Сега го подтикваше не само любовта му към това изкуство, но и чувство за справедливост, на състрадание към невинно осъден човек. Ако е вярно, че при работата на човешкия мозък се хаби известно количество от съдържащия се в организма фосфор, кой знае колко милиграма изразходваше съдията, за да загрява клетките на своя мозък и в крайна сметка да не получи нищо, да, абсолютно нищо!

Но въпреки това съдията Жарикес не мислеше да се отказва от работата си. Тъй като сега разчиташе само на случайността, той искаше, настояваше тази случайност да му помогне! Мъчеше се да я предизвика с всички възможни и невъзможни средства! У него това бе станало бяс, ярост и което е още по-лошо — безсилна ярост!

Какви ли различни числа не опита през тази втора част от деня — числа, винаги вземани произволно! Ах, да имаше време, не би се поколебал да се впусне в милионите комбинации, които могат да се получат от десетте основни цифрени знака; Би посветил на това целия си живот, с риск да полудее, преди да завърши! Да полудее! А не беше ли вече луд?

В тоя момент му хрумна, че може би документът трябва да се чете наопаки. Затова, като го обърна и постави под светлината, започна да го изучава по тоя начин.

Пак нищо! Измислените по-рано числа, кои го опита по този нов способ, не даваха никакъв резултат!

А може би документът трябва да се чете отзад напред, от последната буква към първата — възможно е авторът му да е прибягнал до такъв похват, за да затрудни още повече разчитането!

И този път нищо! Новата комбинация даде само поредица-от абсолютно неразбираеми букви!

В осем часа вечерта съдията Жарикес, обхванал главата си с ръце, разбит, изтощен душевно и физически, вече нямаше сила да се помръдне, да говори, да разсъждава, да свърже една мисъл с друга!

Изведнъж отвън се чу шум. Почти веднага, въпреки изричните разпореждания, вратата на кабинета му рязко се отвори. Пред него стояха Бенито и Маноел. Страшно беше да се гледа Бенито, подкрепян от Маноел, защото нещастният младеж вече нямаше сили да се държи на краката си.

Съдията се изправи бързо.

— Какво има, господа, какво желаете? — запита той.

— Шифърът!… Шифърът!… — завика Бенито, сбезу-, мял от мъка. — Шифърът на документа!…

… — Нима го знаете вече? — възкликна съдията Жарикес.

— Не, господине — отговори Маноел.

— А вие?…

— Нищо… нищо!

— Нищо! — повтори Бенито.

И в изблик на отчаяние измъкна от колана си кинжал и понечи да си прободе гърдите.

Съдията и Маноел се хвърлиха върху му и едва успяха да-го обезоръжат.

— Бенито — каза съдията Жарикес, мъчейки се да говори със спокоен глас, — ако баща ви не може вече да избегне наказанието за престъпление, което не е извършил, вместо да се убивате, можете да свършите нещо по-полезно!

— Но какво?… — извика Бенито.

— Да се опитате да спасите живота му! Г — Как?…

— Вие сами се сетете — отговори съдията — няма защо аз да ви казвам!