Жул Верн
Жангада (13) (800 левги по Амазонка)

XIII. Торес

В пет часа вечерта Фрагозо още беше на мястото си, но капнал от умора и си мислеше дали няма да се наложи да прекара тук цялата нощ, за да задоволи навалицата от чакащи.

В този момент някакъв непознат излезе на площада и като видя цялото това сборище от туземци, се приближи до кръчмата.

Няколко минути този непознат оглежда Фрагозо внимателно и малко недоверчиво. Несъмнено огледът го задоволи, защото влезе в „ложата“.

Той беше човек на около тридесет и пет години. Носеше доста елегантен пътен костюм, който подчертаваше външната му привлекателност. Но гъстата му черна брада, отдавна неподстригвана от ножици, и малко дългата коса, изискваха настоятелно добрите услуги на бръснар.

— Добър ден, приятелю, добър ден! — каза той, потупвайки Фрагозо леко по рамото.

Фрагозо се обърна, като чу тези няколко думи, произнесени на чист бразилски език, а не на смесеното местно наречие.

— Сънародник? — запита той, без да престава да усуква немирната къдрица върху главата на една индианка от племето майоруни.

— Да — отговори непознатият, — сънародник, който се нуждае от вашите услуги.

— Не ще и дума, моментално! — каза Фрагозо. — Щом свърша с тази дама!

И с два замаха на машите довърши работата си.

Макар че дошлият последен нямаше право да заеме освободилото се място, все пак той седна на табуретката, без това да предизвика никакви възражения от страна на туземците, изпреварени по този начин.

Фрагозо остави машите и взе бръснарските ножици, запитвайки според обичая на колегите си:

— Какво желае господинът?

— Да подстрижете брадата и косата ми — отговори непознатият.

— Дадено! — каза Фрагозо, като заби гребена в гъстата грива на своя клиент.

И ножиците тутакси заработиха.

— Отдалеч ли идвате? — запита Фрагозо, който не можеше да работи, без езикът му да играе.

— Идвам от околностите на Икитос.

— Я гледай, и вие като мен! — възкликна Фрагозо. — Аз се спуснах по Амазонка от Икитос до Табатинга! А може ли да попитам за името ви?

— На драго сърце — отговори непознатият. — Аз се казвам Торес.

Когато подстрига косата на клиента си „според последната мода“, Фрагозо се залови да кълца брадата му; но в този миг, като го погледна в лицето, се спря, после продължи работата си и накрая рече:

— Вижте какво, господин Торес, да не би… Струва ми се, че ви познавам!… Не сме ли се виждали вече някъде?

— Мисля, че не! — отвърна бързо Торес.

— Значи се лъжа! — промърмори Фрагозо. И залегна да довърши работата си.

След минута Торес поднови разговора, прекъснат от запитването на Фрагозо.

— Как дойдохте от Икитос? — попита той.

— От Икитос до Табатинга ли?

— Да.

— С дървен сал, на който ме взе един достоен собственик на фазенда, той слиза по Амазонка с цялото си семейство.

— Аха, така значи! — каза Торес. — Провървяло ви е, приятелю, пък ако вашият собственик на фазенда се съгласи да ме вземе…

— Нима и вие възнамерявате да-се спуснете по реката?

— Именно.

— До Пара?

— Не, само до Манао, където имам работа.

— Е, моят домакин е отзивчив човек и мисля, че на драго сърце ще ви направи тази услуга.

— Мислите ли?

— Мога да кажа дори, че съм уверен.

— А как се казва този собственик на фазенда? — запита небрежно Торес.

— Жоам Гарал — отговори Фрагозо.

И същевременно си промърмори:

— Сигурен съм, че съм виждал някъде това лице!

Торес не беше от тия, които прекратяват разговор, който явно ги интересува, и то по основателна причина.

— Значи — каза той — мислите, че Жоам Гарал ще се съгласи да ме вземе?

— Повтарям: не се съмнявам — отвърна Фрагозо. — Това, което той направи за бедняк като мен, няма да откаже да стори за вас, негов сънародник!

— Сам ли е на своята жангада?

— Не — отговори Фрагозо. — Нали ви казах преди малко, пътува със семейството си — семейство от добри хора, уверявам ви, — и го придружава екипаж от индианци и негри, ратаи от фазендата.

— Богат ли е?

— Разбира се — отговори Фрагозо, — много богат. Само дървеният материал, от който е направена жангадата, и товарът, който тя носи, са цяло състояние.

— Значи Жоам Гарал току-що е прекосил бразилската граница с цялото си семейство? — продължи Торес.

— Да — отвърна Фрагозо, — с жена си, сина си, дъщеря си и годеника на госпожица Миня.

— Аха, дъщеря ли има? — рече Торес.

— Очарователно момиче.

— И ще се омъжва?…

— Да, за добър момък — отговори Фрагозо, — военен лекар от Беленския гарнизон, и сватбата ще стане, щом завършим пътуването.

— Отлично! — каза Торес с усмивка. — Значи това е нещо като сватбено пътешествие!

— Сватбено, увеселително и делово пътешествие! — отвърна Фрагозо. — Госпожа Якита и дъщеря й никога не са стъпвали на бразилска земя, а Жоам Гарал за пръв път минава границата, откакто е постъпил във фермата на стария Магалянс.

— Предполагам — запита Торес, — че семейството се придружава и от прислуга?

— Разбира се — отговори Фрагозо, — старата Сибела, която е от петдесет години във фермата, и една хубава мулатка, госпожица Лина, която е по-скоро другарка, отколкото камериерка на младата си господарка. Ах, каква прекрасна душа! Какво сърце и какви очи! И какви ли неща не й идват на ум, особено за лианите…

Тръгнал веднъж по този път, Фрагозо комай нямаше спиране и сигурно щеше да се впусне във възторжени излияния за Лина, ако Торес не бе станал от табуретката, за да отстъпи място на друг клиент.

— Колко ви дължа? — запита той бръснаря.

— Нищо — отговори Фрагозо. — Не може и да става въпрос за това между сънародници, които се срещат на границата!

— Все пак — възрази Торес — бих искал…

— Е, добре, ще уредим сметката си после, на жангадата.

— Но не зная — отвърна Торес — дали ще се престраша да помоля Жоам Гарал да ми позволи…

— Не се двоумете! — извика Фрагозо. — Ако искате, аз ще му кажа и той ще бъде доволен, ако може да ви услужи.

В този момент Маноел и Бенито, които след обеда бяха прескочили към града, се показаха на вратата на „ложата“, понеже искаха да погледат как Фрагозо се справя с работата си.

Торес се обърна към тях и внезапно възкликна:

— Охо, ето двама младежи, които познавам, или по-право ми са познати!

— Познати ли ви са? — запита Фрагозо, силно учуден.

— Да, няма съмнение. Преди един месец в Икитоската гора те ме избавиха от много голяма опасност.

— Но това са именно Бенито Гарал и Маноел Валдес.

— Зная! Те ми казаха имената си, но не очаквах да ги срещна отново тук.

И като пристъпи към двамата младежи, които го гледаха, но не можеха да го познаят, Торес ги запита:

— Не ме ли помните, господа?

— Чакайте — отвърна Бенито. — Господин Торес, ако не ме лъже паметта; вие имахте известни неприятности с една гуариба в Икитоската гора?…

— Същият, господа! — потвърди Торес. — От шест седмици непрекъснато се спущам покрай Амазонка и минах границата едновременно с вас!

— Приятно ми е, че ви виждам отново — каза Бенито; — но нали не сте забравили, че ви поканих във фазендата на баща ми?

— Не съм забравил — отговори Торес.

— И щяхте да имате полза, ако бяхте приели поканата ми, господине! Така щяхте да изчакате отпътуването ни, да се отморите и после да се спуснете с нас до границата. Колко дни път щяхте да си спестите.

— Вярно — отвърна Торес.

— Нашият сънародник няма да спре на границата — обади се тогава Фрагозо. — Той отива до Манао.

— В такъв случай — каза Бенито, — ако благоволите да дойдете на жангадата, ще ви посрещнем както подобава, и съм сигурен, че баща ми ще се сметне за задължен да ви вземе с нас.

— На драго сърце! — отвърна Торес. — И позволете ми да ви благодаря предварително!

Маноел не взе участие в разговора. Той предоставяше на любезния Бенито да предлага услугите си и наблюдаваше внимателно Торес, чиято външност никак не му се нравеше. Всъщност в очите на този човек се долавяше неискреност — погледът му непрекъснато бягаше, като че се боеше да се спре на нещо; но Маноел запази в тайна това свое впечатление, тъй като не искаше да навреди на сънародник, който се нуждае от помощ.

— Господа — каза Торес, — ако желаете, готов съм да дойда с вас до пристанището.

— Елате! — отвърна Бенито.

След четвърт час Торес беше на жангадата. Бенито го представи на Жоам Гарал, разказа му при какви обстоятелства се бяха срещали вече и го помоли да закара Торес до Манао.

— Щастлив съм, господине, че ще мога да ви направя тази услуга — отговори Жоам Гарал.

— Благодаря ви — каза Торес и понечи да протегне ръка на своя домакин, но неволно се сдържа.

— Заминаваме утре сутринта призори — добави Жоам Гарал. — Така че можете да се настаните на борда…

— О, настаняването ми няма да отнеме много време! — отвърна Торес. — Аз съм сам и нямам нищо друго.

— Чувствувайте се като у дома си — рече Жоам Гарал.

Същата вечер Торес се разположи в каютата до бръснаря.

Чак в осем часа бръснарят се прибра на жангадата и разправи на младата мулатка за подвизите си, като й повтаряше не без известна гордост, че славата на знаменития Фрагозо е нараснала още повече в басейна на Горна Амазонка.