Жул Верн
Жангада (5) (800 левги по Амазонка)

V. Амазонка

— Най-голямата река в целия свят!^[1] — казваше на другия ден Бенито на Маноел Валдес.

В този момент двамата седяха на брега, на южната граница на фазендата, и гледаха как се влачат тези води, които, тръгнали от огромната верига на Андите, се губят на осемстотин левги оттук, в Атлантическия океан.

— И реката, която дава на морето най-голямото количество вода! — отвърна Маноел.

— Толкова голямо — добави Бенито, — че го опреснява на значително разстояние от устието си и на осемдесет левги от брега корабите усещат неговото течение!

— Река, чието огромно русло се простира на повече от тридесет градуса ширина!

— И басейн, който от юг към север заема не по-малко от Двайсет и пет градуса!

— Басейн ли! — възкликна Бенито. — Нима може да се нарече басейн тази обширна равнина, през която тече Амазонка, тази необятна савана, без нито един хълм за разнообразие, без нито една планина, ограничаваща хоризонта!

— И по цялата й дължина — продължи Маноел, — като хиляди пипала на някакъв гигантски октопод, двеста притока, които се вливат от север или от юг, самите те подхранвани от безброй подпритоци, и в сравнение с които големите европейски реки изглеждат като обикновените поточета.

— И в самата нея петстотин и шестдесет острова, без да се броят малките островчета, неподвижни или плаващи, образуват своеобразен архипелаг и представляват сами по себе си цяло царство.

— А бреговете й са прорязани от канали, лагуни, заливи, езера, каквито не би срещнал в Швейцария, Ломбардия, Шотландия и Канада, взети заедно!

— Река, която, уголемена от хилядите си притоци, излива в Атлантическия океан не по-малко от двеста и петдесет милиона кубически метра вода на час!

— Река, чието русло служи за граница на две републики и минава величествено през най-голямото кралство^[2] в Южна Америка, сякаш по този канал самият Тихи океан се излива цял в Атлантическия.

— И то през какво устие. Морски ръкав, в който един остров Маражу, заема пространство повече от петстотин левги в обиколка!…

— И океанът, в усилията си да отблъсне тези води, в чутовна битка вдига огромни вълни, „пророка“, в сравнение с които приливите, отливите и прибоите в други реки представляват леки бръчици, повдигнати от бриза!

— Река, на която дори три имена са недостатъчни, и тежкотонажните кораби могат да стигат срещу течението на пет хиляди километра от устието й, без да пожертвуват нищо от товара си.

— Река, която, било сама, било чрез притоците и подпритоците си, открива търговски речен път през цяла Северна Америка — от Магдалена До Ортеказа, от Ортеказа до Какета, от Какета до Путумайо, от Путумайо до Амазонка! Четири хиляди мили речни пътища, които се нуждаят само от няколко канала, за да се завърши тази плавателна мрежа.

— С една дума, най-възхитителната и най-обширната водна система, съществуваща в света!

Двамата младежи говореха за несравнимата река с нещо като възторг. Та нали бяха чеда на тази Амазонка, чиито притоци, достойни за нея, представляват пътища, „шествуващи“ през Боливия, Перу, Еквадор, Нова Гренада, Венецуела и четирите Гвиани — английска, френска, холандска и бразилска.

Колко народи, колко раси, чийто произход се губи в далечните времена. Е, така е с големите реки на земята. Истинският им произход още не е изследван напълно. Колко държави претендират за честта да се смятат за тяхна родина. Амазонка не е могла да отбегне това правило. Перу, Еквадор и Колумбия отдавна си оспорват правото да се наричат нейни славни родители. Днес обаче няма съмнение, че Амазонка води началото си от Перу, от окръга Хуарако, район Тарма, и изтича от езерото Лаурикоча, разположено приблизително между единадесети и дванадесети градус южна ширина.

Тези, които биха искали да ни убедят, че тя извира от Боливия и се спуща от планините Титикака, ще трябва да докажат, че истинската Амазонка е Укаяли, образувана от сливането на Паро и Апуримак; но това гледище вече се отхвърля.

Излизайки от езерото Лаурикоча, реката тече първоначално към североизток на разстояние петстотин и шестдесет мили и се насочва право на изток едва след като приеме важния приток Панте. На колумбийска и перуанска територия, чак до бразилската граница, тя се нарича Мараньон, или по-право Мараняо, защото Мараньон е пофранцузеното й португалско име. От бразилската граница до Манао, където в нея се влива великолепната Рио Негро, тя носи името Солимаес, или Солимоинс, по името на индианското племе солимао, известни останки от което още могат да се срещнат в крайречните провинции. И накрая, от Манао до морето тя е Амазонас, или Река на амазонките, както са я нарекли испанците, тези потомци на смелия Ореляна^[3], от чиито възторжени, но съмнителни разкази заключили, че съществува племе от войнствени жени, живеещи около Рио Нямунда, един от средните притоци на голямата река.

По принцип може още отсега да се предвиди, че Амазонка ще стане чудесен воден път. Няма нито прагове, нито каквито и да било други препятствия от изворите й до мястото, където нейното корито малко се стеснява, минавайки между две живопис ни, но различни по височина планински вериги. Бързеи започват да цепят водите й едва на мястото, където тя завива на изток, прорязвайки едно междинно разклонение на Андите. Там има няколко водопада, без които несъмнено реката би била плавателна от устието чак до изворите. Но въпреки това, както е забелязал Хумболдт^[4], тя е свободна в четири пети от течението си.

Още от самото начало не й липсват притоци, подхранвани на свой ред от голям брой подпритоци. Такъв е например Чинчипе, вливащ се от лявата й страна, от североизток. Отдясно е Чачапуяс, идещ от югоизток. След това, отляво — Марона и Пастука, а отдясно — Гуалага, която се губи при мисията Лагуна. Пак отляво идват Чамбира и Тигре — от североизток; отдясно — Уалага, която се влива в Амазонка на две хиляди и осемстотин мили от Атлантическия океан, а на разстояние от двеста мили срещу течението й могат да плават кораби и да проникнат до самото сърце на Перу. И най-после, отдясно, близо до мисиите Сан-Жоаким д’Омагуас, на мястото, където завършва горният басейн на Амазонка, след като прокара величествено водите си през пампасите на Сакраменто, се появява прекрасната У каяли; тя е голяма артерия, подсилвана от многобройните речици, изтичащи от езерото Чукуито, на североизток от Арика.

Такива са главните притоци над селището Икитос. В долното течение притоците стават толкова пълноводни, че коритата на европейските реки сигурно биха се оказали много тесни, за да ги победят. С усилията на тези именно притоци Жоам Гарал и близките му щяха да се запознаят при плаването си надолу по Амазонка.

Към красотите на тази несравнима река, която напоява най-красивата страна на земята, минавайки почти неотклонно на няколко градуса под екватора, трябва да добавим още едно качество, което не притежават нито Нил, нито Мисисипи, нито Ливингстън, наричана в старо време Конго-Заир-Луалаба. То се състои в това, че каквото и да казват явно зле осведомените пътешественици, Амазонка тече през една много здравословна част от южна Америка. Басейнът й непрекъснато се продухва от благотворните западни ветрове. Течението й не минава по притисната от високи планини долина, а през обширна равнина, разпростряла се на триста и петдесет левги от север на юг, едва набръчкана тук-там от хълмове, из която въздушните течения могат да се движат свободно.

Професор Агаси^[5] с право се опълчва против твърденията, че климатът на този край, несъмнено предопределен да стане средище на най-жива търговия и производство, бил нездравословен. Според него „тук постоянно се усеща лек и мек полъх, предизвик ваш, изпарение, благодарение на което температурата спада и почвата не се затопля непрекъснато. Постоянството на този освежителен полъх прави климата на Реката на амазонките приятен и дори превъзходен.“

Така абат Дюран, бивш мисионер в Бразилия е имал възможност да се убеди, че макар температурата да не спада под двадесет и пет градуса, тя почти никога не се качва над тридесет и три — следователно средната температура за цялата година се движи от двадесет и осем до двадесет и девет градуса, с разлика само от осем градуса.

Тези факти ни дават основание да твърдим, че в басейна на Амазонка липсват палещите горещини на ония азиатски и африкански страни, които се намират на същата географска ширина.

Цялата обширна равнина, която й служи за долина, е достъпна за морските ветрове, пращани й от Атлантическия океан.

Така че провинциите, на които реката е дала своето име, имат неоспоримото право да се наричат най-здравословните в тази страна, която без друго е една от най-красивите на земята.

Но не мислете, че водната система на Амазонка е непозната!

Още в XVI век Ореляна, помощник на един от братята Писаро^[6] се спуснал по Рио Негро, в 1540 г., навлязъл във великата река, поел без водач през тези краища и след осемнайсетмесечно плаване, за което разказва чудеса, се озовал до устието й.

В 1636 и 1637 г. португалецът Педро Тексейра стигнал по горното течение на Амазонка до Напо с флотилия от четиридесет и седем пироги.

В 1743 г. Ла Кондамин^[7], след като измерил дъгата на меридиана под екватора, се разделил със спътниците си Бугер^[8] и Годен де-з-Одоне, тръгнал с ладия по Чинчипе, спуснал се до мястото, където тя се влива в Мараньон, и достигнал устието на Напо на 31 юли, тъкмо навреме, за да наблюдава изгряването на първия спътник на Юпитер, — което позволило на този „Хумболдт на XVIII век“ да определи точно географската ширина и дължина на точката, в която се намирал, — обходил селата по двата бряга и на 6 септември пристигнал във форт Пара. Това огромно пътешествие дало важни резултати: не само било установено с научна точност руслото на Амазонка, но и почти се потвърдило, че тя е свързана с Ориноко.

Петдесет и пет години по-късно Хумболдт и Бонплан^[9] допълнили ценните усилия на Ла Кондамин, като начертали карта на Мараньон до Рио Напо.

И оттогава както самата Амазонка, така и главните й притоци непрекъснато се посещават от пътешественици.

В 1827 г. Листър-Мо, в 1834 и 1835 г. — англичанинът Смит, в 1844 — френският лейтенант, командир на кораба „Булонез“, бразилецът Валдес в 1840, французинът Пол Мар кой от 1848 до I860, твърде своеобразният художник Биар в 1859, професор Агаси от 1865 до 1866, в 1867 бразилският инженер Франц Келер-Линценгер и най-после в 1879 г. доктор Крьово са изследвали течението на реката, като навлезли в много нейни притоци и установили плавателността на главните от тях.

Но най-забележителният факт, който прави чест на бразилското правителство, се състои в следното:

На 31 юли 1857 г., след много спорове между Франция и Бразилия за границите на Гвиана, цялото течение на Амазонка бе обявено за свободно и открито за кораби от всички националности, и за да съчетае теорията с практиката, Бразилия сключи договори със съседните страни за използуването на всички речни пътища в басейна на Амазонка.

Днес параходни линии със съответните удобства, поддържащи пряка връзка с Ливърпул, обслужват реката от устието й до Манао; други стигат чак до Икитос; а трети по Тапажос, Мадейра, Рио Негро и Пурус проникват до самото сърце на Перу и Боливия.

Лесно може да си представим подемът, който ще получи един ден търговията в целия този огромен и богат басейн, нямащ равен на себе си в света.

Но и тази монета има обратна страна. Напредъкът се постига винаги в ущърб на коренното население.

Да, в горното течение на Амазонка вече са изчезнали доста индиански племена, между които курисикурите и соримаите. Макар че по Путумайо още се срещат някои и други юри, яхуите са изоставили този район, за да се приютят около далечните притоци, а маоите са напуснали нейното крайбрежие и сега малочислените техни представители скитат из горите на Япура.

Да, бреговете на Тунантин са почти обезлюдени, а в устието на Журуа са останали само няколко чергарски индиански се мейства. Тефе е почти опустяла, и само при устието на Япура са се запазили останки от великото племе умаюа. Коари е изоставена. По бреговете на Пурус има само шепа индианци мури. От древните манаи се наброяват едва няколко семейства чергари. По бреговете на Рио Негро са останали само метиси, потомци на португалци и индианци, а по-рано тук са се наброявали до двайсет и четири различни народности.

Такъв е законът на прогреса. Индианците ще изчезнат. Под владичеството на англосаксонската раса австралийците и тасманийците се стопиха. Североамериканските индианци гинат под напора на завоевателите на Далечния запад. Един ден може би и арабите ще бъдат унищожени от френската колонизация.

Но да се върнем в 1852 година. Тогава съобщителни средства, толкова многобройни днес, не съществуваха, и пътуването на Жоам Гарал щеше да трае не по-малко от четири месеца, особено като се имат пред вид условията, при които то щеше да стане.

Затова, докато двамата приятели съзерцаваха водите на реката, течащи бавно в нозете им, Бенито забеляза замислено:

— Приятелю Маноел, тъй като скоро след пристигането ни в Белен ще трябва да се разделим, пътят ще ти се стори много кратък!

— Да, Бенито — отвърна Маноел, — но същевременно и много дълъг, защото Миня ще стане моя жена едва в края на това пътуване.