Жул Верн
Жангада (4) (800 левги по Амазонка)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008 г.)
Корекция
NomaD (2008 г.)
Сканиране и разпознаване
Darko (2008 г.)

Издание:

Жул Верн

Жангада

800 левги по Амазонка

Роман в две части

 

Издателство „Отечество“, 1981

Превод от френски: Борис Миндов, 1981

 

Jules Verne

La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881

История

  1. — Добавяне

IV. Колебания

Маноел обичаше сестрата на приятеля си Бенито, а девойката отвръщаше на любовта му. Те можеха да се оценят взаимно: наистина бяха достойни един за друг.

Когато престана повече да се съмнява в чувствата, които изпитваше към Миня, Маноел се изповяда най-напред на Бенито.

— Приятелю Маноел — отговори му веднага възторженият младеж, — ти имаш пълно право да се ожениш за моята сестра! Но остави на мен да действувам! Първо ще говоря на майка си и мисля, че мога да ти обещая скорошното й съгласие!

След половин час всичко беше уредено. Нямаше нужда Бенито да предава каквото и да било на майка си: добрата Якита бе вникнала преди тях в сърцата на двамата млади.

Десет минути след това Бенито стоеше пред Миня. Трябва да признаем, че и там не се наложи да си служи с красноречие. Още при първите му думи главата на милата девойка клюмна на братовото рамо и от сърцето й се изтръгна признание: „Колко се радвам.“

Отговорът почти изпреварваше въпроса: той беше ясен. Бенито не пита повече.

Колкото до съгласието на Жоам Гарал, в него не можеше да има никакво съмнение. Но Якита и децата й не му заговориха веднага за тази желана женитба, понеже едновременно с този въпрос искаха да засегнат и един друг, който можеше да се окаже по-труден за разрешаване: въпроса за мястото, където щеше да стане венчавката.

Наистина къде да се състои тя? В тази скромна селска колиба, която служеше за църква? Че защо пък не? Нали там Жоам и Якита бяха получили брачната благословия на отец Пасаня, който беше тогава енорийски свещеник на Икитос. По онова време, както и сега, в Бразилия гражданският брак беше неделим от църковния, и регистрите на мисията бяха достатъчни, за да удостоверят законността на това положение, незасвидетелствувано от никакъв държавен чиновник.

Вероятно Жоам Гарал щеше да пожелае венчавката да се състои в село Икитос с голяма тържественост, в присъствието на всички служители на фазендата; но ако действително мислеше така, щеше да отбива енергична атака по този въпрос.

— Маноел — каза девойката на годеника си, — ако питат мен, ние трябва да се венчаем в Пара, а не тук. Госпожа Валдес е болна, не може да пътува до Икитос, а аз не искам да й стана дъщеря, без да се познаваме. Мама също е на моето мнение. Нека се опитаме да убедим татко да ни заведе в Белен при майка ви, във вашия дом, който скоро ще стане и мой дом! Съгласен ли сте?

В отговор на това предложение Маноел стисна ръката на Миня. Той също много желаеше майка му да присъствува на брачната церемония. Бенито одобри безусловно този проект и сега оставаше само да убедят Жоам Гарал.

Същия ден двамата младежи отидоха на лов в гората именно за да оставят Якита насаме със своя съпруг.

Така след обед двамата се озоваха в големия салон на къта.

Жоам Гарал, който току-що се бе прибрал, се беше полуизлегнал на един изящно изплетен бамбуков диван, когато Якита, малко развълнувана, се приближи и седна до него.

Тя не се смущаваше от това, че ще трябва да осведоми Жоам за чувствата на Маноел към тяхната дъщеря. Този брак идваше само да осигури щастието на Миня, и Жоам с радост щеше да разтвори обятията си за този нов син, чиито сериозни качества знаеше и ценеше. Но Якита чувствуваше, че ще й бъде много трудно да убеди мъжа си да напусне фазендата.

И наистина, откакто Жоам Гарал още като младеж бе дошъл в този край, той никога нито за ден не бе се отлъчвал от чифлика. Макар че гледката на Амазонка, която кротко влачеше своите води на изток, го подканяше да тръгне по нея, макар че Жоам всяка година пращаше салове до Манао, Белен и крайбрежието на провинция Пара, макар че всяка година виждаше как Бенито заминава след ваканцията, за да се върне в училище, навярно никога не му идваше на ум да тръгне с него.

Това, което се добиваше от фермата, от горите и от ливадите, собственикът продаваше на място. Сякаш не искаше да излезе нито с мисъл, нито с поглед извън границите на този земен рай, в който бе съсредоточен животът му.

Тъй като от двайсет и пет години Жоам Гарал не бе прекрачвал нито веднъж бразилската граница, жена му и дъщеря му също никога не бяха стъпвали на бразилска земя. И все пак не им липсваше желание да опознаят тази прекрасна страна, за която Бенито често им говореше! Два-три пъти Якита подхвърля дума на мъжа си по този въпрос. Но забеляза, че мисълта да се отделят от фазендата дори само за няколко седмици помрачаваше още повече печалното му лице. Тогава очите му се замъгляваха и с тон на мек упрек той отговаряше:

— Защо да напущаме къщата си? Не сме ли щастливи тук?

И Якита не смееше да настоява пред този човек, чиято ревностна доброта и неизменна нежност я правеха толкова щастлива.

Този път обаче имаше сериозна причина, за която трябваше да се държи сметка. Сватбата на Миня беше съвсем естествен повод да заведат девойката в Белен, където трябваше да живее с мъжа си.

Там тя щеше да види и да обикне майката на Маноел Валдес. Как можеше Жоам Гарал да се колебае пред такова законно желание? Как, от друга страна, не бе отгатнал желанието на самата Якита да се запознае с тази, която щеше да бъде втора майка на детето й, нима и той не желаеше това?

Якита улови мъжа си за ръката и с оня гальовен глас, който беше най-хубавата музика в живота на този суров труженик, каза:

— Жоам, искам да ти поговоря за един проект, който горещо желаем да осъществим и който ще те зарадва не по-малко от мен и децата ни.

— За какво става дума, Якита? — попита Жоам.

— Маноел обича нашата дъщеря, тя също го обича и в този брак те ще намерят щастието си.

Още при първите думи на Якита Жоам Гарал скочи, неспособен да сдържи това поривисто движение. После сведе очи, сякаш искаше да избегне погледа на жена си.

— Какво ти става, Жоам? — запита тя.

— Миня… иска да се омъжи?… — промърмори Жоам.

— Приятелю мой — подхвана отново Якита със свито сърце, — нима имаш някакво възражение против този брак? Мигар не си забелязал отдавна чувствата на Маноел към нашата дъщеря?

— Да… От една година вече…

След това Жоам седна пак, без да довърши мисълта си. С усилие на волята той успя да се овладее. Обзелото го необяснимо вълнение се разпръсна. Малко по малко той вдигна очи към Якита и я загледа замислен.

Якита пак го улови за ръката.

— Скъпи ми Жоам — рече тя, — нима съм се излъгала? Не предполагаше ли, че един ден този брак неминуемо ще стане и ще осигури на дъщеря ни всички условия за щастлив живот?

— Да… — отвърна Жоам — … всички!… Не ще и дума!… Все пак, Якита, тази сватба… тази сватба, за която всички мислим… кога ще стане?…Скоро ли?

— Ще стане, когато ти решиш, Жоам.

— И ще се извърши тук… в Икитос?

Това запитване даде възможност на Якита да постави втория въпрос, който й тежеше на сърцето. Но тя стори това с напълно обяснима боязливост.

— Жоам — каза тя, като помълча малко, — изслушай ме добре. Във връзка с тази сватба искам да ти направя едно предложение, което се надявам да одобриш. Два-три пъти вече от двайсет години ти предлагах да ни заведеш с дъщеря ни в провинциите Горна Амазонка и Пара, които никога не сме посещавали. Грижите за фазендата и работата ти изискваха твоето присъствие тук и не ти позволяваха да изпълниш желанието ни. Твоето отсъствие дори само за няколко дни можеше тогава да навреди на работите ти. Но сега те вървят така успешно, както и не сме мечтали, и ако още не ти е дошло времето за почивка, можеш да се откъснеш поне за няколко седмици от работата си.

Жоам Гарал не отговори, ала Якита усети как ръката му трепна в нейната като от внезапна болка. Все пак на устните на съпруга й се изписа лека усмивка, сякаш мълчаливо подканяше жена си да се доизкаже.

— Жоам — продължи тя, — ето случай, който до края на нашия живот няма вече да ни се представи. След венчавката си Миня ще отиде далеч, ще ни напусне! Това е първото огорчение, което ще ни причини нашата дъщеря, и сърцето ми се свива, като ек помисля за гази толкова близка раздяла. Затова ще бъда доволна, ако мога да я придружа до Белен. А и не ти ли се струва, че е редно да се запознаем с майката на нейния съпруг, която ще ме замести и на която ние ще я поверим? Трябва да добавя, че Миня не би искала да наскърбява госпожа Валдес, като се венчае далеч от нея. Ако твоята майка беше жива, когато се венчахме с теб, мой Жоам, нямаше ли да пожелаеш и тя да присъствува на твоята сватба?

При тези думи на Якита Жоам Гарал отново направи неволно движение.

— Ах, приятелю — подзе отново Якита, — колко бих искала заедно с Миня, с нашите двама сина, Бенито и Маноел и с теб да видя нашата Бразилия, да се спусна по тази прекрасна река до последните крайморски провинции, през които минава. Струва ми се, че там раздялата няма да бъде толкова тежка. А когато се върнем, ще мога мислено да виждам дъщеря си в къщата, където я чака втората й майка! Няма да я оставя в непознати места! И така ще чувствувам по-близо живота й!

Този път Жоам впи очи в жена си и я гледа продължително, но пак не отговори нищо.

Какво ставаше в душата му? Защо се колебаеше да изпълни това желание, толкова справедливо само по себе си, да каже „да“, което би доставило голяма радост на всичките му близки? Загрижеността за работите му не можеше вече да бъде оправдателна причина. Няколкоседмично отсъствие никак нямаше да им навреди! Всъщност домоуправителят му би могъл да го замести във фазендата, без нищо да пострада! И въпреки това продължаваше да се колебае.

Якита улови с две ръце ръката на мъжа си и я стисна още по-нежно.

— Мой Жоам — рече тя, — молбата ми да се съгласиш не е каприз. Не! Аз дълго обмислях предложението, което ти направих преди малко, и ако го приемеш, ще напълниш най-заветното ми желание. Нашите деца знаят какво говорим в този момент; Миня, Бенито и Маноел те молят за това щастие — да заминем с тях. Ще добавя, че предпочитаме тази сватба да стане в Белен, а не в Икитос. Ще бъде от полза за нашата дъщеря, за въвеждането й в обществото, за положението, което следва да заеме в Белен, като я видят, че пристига с домашните си, и тя няма да се чувствува толкова чужда в този град, където трябва да премине по-голямата част от живота й!

Жоам Гарал се бе облакътил. За миг той закри лицето си с ръце, като човек, изпитващ нужда да събере мислите си, преди да отговори. В него явно имаше колебание, което искаше да превъзмогне, дори смущение, което жена му ясно чувствуваше, но не можеше да си обясни. Под това замислено лице се водеше скрита борба. Обезпокоената Якита почти се разкайваше, че бе зачекнала този въпрос. Във всеки случай тя беше готова да се примири с решението на Жоам. Ако това пътуване му струва много, тя ще подтисне желанията си; не ще му говори вече да напуснат фазендата; никога няма да го пита за причината на този необясним отказ.

Изтекоха няколко минути. Жоам Гарал стана. Без да се обръща, той стигна до вратата. Там като че ли хвърли последен поглед към тази красива природа, към това кътче от света, където от двайсет години вече бе затворил цялото щастие на своя живот.

После с бавна крачка се върна към жена си. Лицето му бе придобило ново изражение, изражение на човек, който току-що е взел важно решение и колебанията му са свършили.

— Ти имаш право! — каза той с твърд глас на Якита. — Това пътуване е необходимо! Кога искаш да заминем?

— Ах, Жоам, мой Жоам! — възкликна Якита, обзета от неизразима радост. — Благодаря ти… Благодаря ти от тяхно име!

И очите й се наляха със сълзи на умиление, докато мъжът й я притискаше до сърцето си.

В този момент отвън, откъм къщната врата се чуха радостни гласове. След миг на прага се показаха Маноел и Бенито почти едновременно с Миня, току-що излязла от стаята си.

— Баща ви е съгласен, деца! — извика Якита. — Всички заминаваме за Белен.

Със сериозно лице, без да пророни дума, Жоам Гарал прие ласките на своя син, целувките на дъщеря си.

— А на коя дата, татко — запита Бенито, — желаете да стане сватбата.

— Датата ли?… — отвърна Жоам. — Датата?… ще видим… Ще я определим в Белен!

— Колко се радвам! Колко се радвам! — повтаряше Миня като в деня, когато чу предложението на Маноел. — Значи ще видим Амазонка във всичкото й великолепие, по целия й път през бразилските провинции. Ах, татко, благодаря ти.

И пламенната девойка, която вече летеше на крилете на своето въображение, се обърна към брат си и към Маноел:

— Да вървим в библиотеката! — каза тя. — Да вземем всички книги, всички карти, които могат да ни запознаят с този величествен речен басейн! Не бива да пътуваме слепешком. Искам да видя всичко за тази царица на земните реки!