Метаданни
Данни
- Серия
- Необикновени пътешествия (21)
- Включено в книгата
-
Жангада
800 левги по Амазонка - Оригинално заглавие
- La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), 1881 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Борис Миндов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2008 г.)
- Корекция
- NomaD (2008 г.)
- Сканиране и разпознаване
- Darko (2008 г.)
Издание:
Жул Верн
Жангада
800 левги по Амазонка
Роман в две части
Издателство „Отечество“, 1981
Превод от френски: Борис Миндов, 1981
Jules Verne
La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881
История
- — Добавяне
II. Крадец и окраден
Торес бе спал около половин час, когато под дърветата се чу шум. Това беше шум на леки стъпки, като че някакъв неканен гост вървеше бос, стараейки се да не бъде чут. Ако очите на Торес бяха отворени в този момент, той като всеки скитник щеше най-напред да застане нащрек, да на би да се приближава нещо съмнително. Но тези стъпки не можеха да го събудят, тъй че този, който се промъкваше, успя да се добере до него, на десет крачки от дървото, без да бъде забелязан.
Това не беше човек, а гуариба.
От всички дългоопашати маймуни, които обитават лесовете в горното течение на Амазонка — изящни сахиуси, рогати цебуси, моноси със сива козина, сагуини, които сякаш носят маска на своите кривящи се лица, — гуарибата е безспорно най-своеобразна. Общителна и незлобива по характер за разлика от свирепите и подли мукури, тя има силен обществен инстинкт и обикновено се движи на стада. Гуарибата известява за присъствието си отдалеч с концерт от монотонни гласове, който прилича на Църковен хор, пеещ псалми. Но макар че природата не я е създала злобна, би било неразумно да я нападаме. Във всеки случай, както ще видим по-нататък, всеки заспал пътник е изложен, на опасност, ако гуариба го завари в положение, когато той е неспособен да се защити.
Тази маймуна, която в Бразилия наричат също барбадо, имаше големи размери. С гъвкавите си и яки крайници тя несъмнено беше силно животно, способно и да се бори на земята, и да скача от клон на клон по върховете на горските великани.
Но сега гуарибата се придвижваше напред със ситни предпазливи стъпки. Тя хвърляше погледи надясно и наляво, махайки бързо с опашката си. Природата е дарила тези представители на маймунското племе не само с четири ръце — поради което са четириръки, — но се е показала и още по-щедра, така че те са всъщност пет, защото краят на опашния им израстък притежава отлична хватателна способност.
Гуарибата се приближаваше безшумно, размахвайки де бела сопа, която, направлявана от силната й ръка, можеше да стане страшно оръжие. Навярно от няколко минути вече тя бе забелязала лежащия под дървото човек, но неподвижността, на спящия несъмнено я накара да дойде да го види по-отблизо. Така че тя се приближи с известно колебание и най-после се спря на три крачки от него.
На брадатото н лице се изписа гримаса, която оголи нейните остри зъби, бели като слонова кост, а сопата й се размаха по твърде застрашителен за горския стражар начин.
Видът на Торес явно не предизвикваше у тази гуариба благи намерения. Дали имаше особени причини да изпитва неприязън към този екземпляр от човешката раса, който случайността й поднасяше така беззащитен? Може би! Известно е-колко живо пазят някои животни спомена за жестокостта, с която са се отнесли към тях, тъй че не беше изключено и гуарибата да има зъб на горския скитник.
Работата е там, че особено за индианците маймуната е високо ценен дивеч; към която и порода да спада тя, те я ловят с достойна за Нимрод[1] страст не само заради удоволствието от лова, но и заради удоволствието да я ядат.
Както и да е, при все че гуарибата не проявяваше склонност този път да размени ролите и не стигаше дотам, та да забрави, че природата я е създала като просто тревопасно животно и не мислеше да изяде горския стражар, все пак тя явно беше твърдо решена да унищожи един от кръвните си врагове.
Ето защо, след като го гледа няколко минути, гуарибата започна да обикаля дървото. Тя вървеше бавно, сдържайки дъха си, но все повече и повече се приближаваше. Държането й беше застрашително, изражението — свирепо. Наглед нямаше нищо по-лесно от това, да убие с един удар този неподвижен човек, и в тоя момент несъмнено животът на Торес висеше на косъм.
И наистина гуарибата се спря за втори път до дървото и застана отстрана, така че да се надвеси над главата на спящия, и вдигна сопата си, за да го удари.
Но макар че Торес бе постъпил непредпазливо, слагайки до себе си, в хралупата на един корен, кутийката с документа и своето състояние, именно тази непредпазливост му спаси живота.
Един слънчев лъч, промъкнал се между клоните, падна върху кутийката, и нейната полирана метална повърхност блесна като огледало. Това веднага отвлече вниманието на маймуната с присъщото на породата й непостоянство. Мислите й — ако животно може да има мисли — тутакси взеха друга насока. Тя се наведе, взе кутийката, отстъпи няколко крачки и като я вдигна на височината на очите си, загледа с удивление-как тя отразява слънчевата светлина. Може би се учуди още повече, когато чу звъна на златните монети, скрити в кутийката. Тази музика я заплени. Досущ като дрънкалка в ръцете на дете. После тя я поднесе до устата си и зъбите й изскърцаха по метала, но не го олющиха.
Сигурно гуарибата си помисли, че е открила някакъв нов вид плод, нещо като огромен лъскав бадем с ядка, която хлопа свободно в черупката си. Но макар скоро да разбра своята грешка, тя не сметна това за достатъчна причина да захвърли тази кутийка. Напротив, стисна я още по-здраво в лявата си ръка и пусна тоягата, която при падането счупи суха клонка. Този шум събуди Торес и с бързината на човек винаги нащрек, който преминава моментално от сънно в будно състояние без междинна фаза, веднага скочи на крака. Само за миг Торес разбра с кого има работа.
— Гуариба! — извика той.
Ръката му грабна сложената до него маншета и той зае отбранително положение.
Изплашената маймуна тутакси се отдръпна и тъй като не беше толкова смела пред буден човек, колкото пред спящ, с няколко бързи скока се мушна между дърветата.
— Тъкмо навреме! — възкликна Торес. — Тази проклетница щеше да ме усмърти, без много-много да му мисли.
Внезапно той забеляза скъпоценната си кутийка в ръцете на маймуната, която се бе спряла на двайсет крачки и го гледаше със свирепи гримаси, сякаш му се подиграваше.
— Негодница! — кресна той отново. — Не ме уби, ала свърши нещо по-лошо: ограби ме!
Мисълта, че в кутията се намираха парите му, отначало не го разтревожи. Нещо друго го накара да подскочи: изведнъж се сети, че в кутийката беше скрит документът. Ако го загубеше, щеше да бъде непоправима загуба за него; това би означавало край на всичките му надежди.
— По дяволите! — извика той.
Този път, в желанието си на всяка цена да си възвърне кутията, Торес подгони гуарибата.
Той никак не си правеше илюзия, че ще му бъде лесно да настигне това пъргаво животно. На земята то бягаше твърде бързо, в клоните — твърде нависоко. Само добре прицелен изстрел можеше да го спре в бягството или в полета му; но Торес не притежаваше никакво огнестрелно оръжие. Неговата сабя-нож и мотичката биха се справили с гуарибата само ако успееше да я удари с тях.
Скоро се разбра, че маймуната можеше да се достигне само с измама. Следователно Торес трябваше да надхитри лукавото животно. Така че не му оставаше нищо друго, освен да се спре, да се скрие зад дънера на някое дърво, да изчезне в гъсталака и да подмами гуарибата, като я накара или да се закове на място или да се върне обратно. Така и стори Торес, и преследването започна именно при тези условия; но всеки път, когато горският стражар изчезваше, маймуната го изчакваше търпеливо да се покаже отново, и тази игра само изморяваше Торес, без да даде никакъв резултат.
— Проклета гуариба! — кресна той след малко. — Няма да й изляза наглава, така тя може да ме закара чак до бразилската граница! Да бе пуснала поне кутийката ми! Уви, не. Звънът на златните монети я забавлява! Ах, крадла такава Само да те пипна!…
И Торес пак я подгони, а маймуната побягна още по-бързо! Един час мина така, без да се стигне до никакъв резултат. Торес влагаше в гонитбата напълно обяснимо упорство. Как ще спечели състояние без този документ?
Тогава почна да го обзема гняв. Торес ругаеше, тропаше с крак по земята, заканваше се на гуарибата. Заядливото животно му отговаряше само с хилене, което го вбесяваше.
И Торес отново се втурваше подире й. Той тичаше задъхан, заплитайки се във високата трева, в гъстия храсталак, в преплетените лиани, к то гуарибата прескачаше като кон, участвуващ в стипълчез, понякога по пътеките се изпречваха дебели клони, скрити под тревата. Торес се препъваше, изправяше се пак. Най-после неусетно завика: „Помощ! Помощ! Дръжте крадеца.“ — като че ли някой можеше да го чуе.
Скоро, капнал от умора и съвсем запъхтян, бе принуден да се спре.
— Хиляди дяволи! — изпъшка той. — Дори когато гонех избягалите негри-роби в гъсталака, не ми беше толкова трудно! Но ще я уловя аз, тая проклета маймуна! Ще вървя, да, ще вървя, докато ми държат краката, и ще видим тогава!…
Като забеляза, че авантюристът е прекратил гонитбата, маймуната се закова на място. Тя също си почиваше, макар и да не беше изтощена като Торес, който не можеше да помръдне.
Тя стоя така десет минути, гризейки два-три корена, които бе изтръгнала от земята, като от време на време подрънкваше кутийката до ухото си.
Вбесеният Торес взе да я замерва с камъни, които я достигаха, но не можеха да й направят нищо лошо от такова разстояние.
Обаче трябваше да се вземе някакво решение. От една страна, би било неблагоразумно да продължава да гони маймуната при толкова малко шансове да я настигне; от друга, беше недостойно да се примири окончателно с това предизвикателство на съдбата към всичките му кроежи, да бъде не само победен, но и измамен и подигран от едно глупаво животно.
И все пак Торес разбираше, че когато настъпи нощта, крадлата лесно ще изчезне, а той, окраденият, ще бъде затруднен дори да намери пътя си през тази гъста гора. Всъщност преследването го бе отдалечило на няколко мили от стръмните брегове на реката и вече нямаше да му бъде лесно да се върне отново там.
Торес се поколеба, опита се да подреди хладнокръвно мислите си и накрая, като изруга за последен път, беше вече готов да се откаже от всякакво намерение да си възвърне кутийката, ала неволно се замисли пак за този документ, за бъдещето, което си кроеше, и реши да направи последно усилие. Той се изправи. Гуарибата също се изправи. Той пристъпи няколко крачки напред. Маймуната се отдръпна също толкова крачки назад; но този път, вместо да се завре още по-навътре в гората, тя се спря под един с громен фикус — дърво, различни видове от което има в изобилие из целия басейн на Горна Амазонка.
Да обгърне стъблото с четири ръце, да се покатери с ловкостта на акробат, какъвто беше всъщност маймуната, да се залови с хватливата си опашка за първите клони, разперени хоризонтално на четиридесет фута от земята, после да се прехвърли на върха на дървото, до мястото, където последните му клони се огънаха под нея — всичко това беше обикновена игра за ловката гуариба и работа само за няколко секунди.
Разположила се удобно там, тя продължи прекъснатата закуска, като береше плодовете, които й бяха под ръка. Разбира се, Торес също изпитваше голяма нужда да сръбне и да х п-не, но това беше невъзможно! Чантата му беше празна, манерката — пресушена!
Ала вместо да поеме обратно, той се насочи към дървото, макар че позицията, заета от маймуната, беше съвсем непристъпна за него. Не можеше и дума да става да се катери по клоните на този фикус, защото крадлата бърза щеше да се прехвърли на друго дърво.
А недостижимата кутийка все така подрънкваше до ухото й Тогава, в яростта си, в озлоблението си Торес започна да обсипва гуарибата с проклятия. Не сме в състояние да предадем ругатните, с които я възнагради. Той я нарече не само метис, което и без това е сериозна обида в устата на бразилец от бялата раса, но и „курибока“, тоест мелез с негърска и индианска кръв! А от всички оскърбления, които може да изрече един човек по адрес на друг, последното е безспорно най-жестокото в тази екваториална област.
Но маймуната като просто четириръко животно пет пари не даваше за всичко това, което би възмутило всеки представител на човешкия род.
Тогава Торес взе отново да я замерва с камъни, с парчета от корени, с всичко, което можеше да му послужи за снаряд. Нима се надяваше да рани сериозно маймуната? Не. Той вече не съзнаваше какво върши. Откровено казано, беше обезумял от безсилна злоба. Може би в един момент се надяваше, че при прехвърлянето си от един клон на друг гуарибата ще изпусне кутийката, или че за да не остане длъжна на нападателя, ще й хрумне да го замери по главата. Но не. Маймуната държеше Да си запази кутийката и докато я стискаше в едната си ръка, оставаха й още три ръце, за да се придвижва.
Отчаяният Торес вече се канеше да се откаже окончателно от играта и да се върне към Амазонка, когато изведнъж се чуха гласове. Да, човешки гласове!
На двайсетина крачки от мястото, където се бе спрял горският стражар, се водеше разговор.
Първата грижа на Торес беше да се скрие в гъсталака. Като предпазлив човек той не искаше да се показва, докато не разбере поне с кого ще има работа.
Той чакаше развълнуван, с възбудено любопитство и наострени уши, когато внезапно екна гърмеж на огнестрелно оръжие.
След това се чу крясък, и смъртно ранената маймуна тупна тежко на земята, без да изпуща кутията на Торес.
— Дявол да го вземе! — извика той. — Този куршум дойде тъкмо навреме!
И вече без да се безпокои, че ще го видят, излезе от гъсталака, точно когато под дърветата се появиха двама млади хора. Те бяха бразилци, облечени като ловци, с кожени ботуши, леки шапки от палмово влакно, жакети, или по-право куртки, пристегнати в кръста и по-удобни от националното пончо. По чертите и тена на лицата им лесно можеше да се познае, че са португалци по рождение.
Всеки от тях беше въоръжен с една от ония дълги пушки — испанско производство, които напомнят малко арабските далекобойни пушки, стрелящи много точно и използувани изкусно от обитателите на тези гори в горното течение на Амазонка.
Това се потвърждаваше от току-що станалото. Четириръкото животно бе улучено изкосо с куршум в главата от разстояние над осемдесет крачки.
Освен туй двамата младежи носеха на коланите си нещо като нож-кинжал, наричан в Бразилия „фока“, с който ловците не се поколебават да си послужат, за да нападат ягуари и други зверове, ако не толкова опасни, то поне доста многобройни в тия гори.
Очевидно Торес нямаше защо да се страхува от тази среща, така че продължи да тича към трупа на маймуната.
Но младите хора, които вървяха в същата посока, имаха да изминат по-малко път, и когато се приближиха с няколко крачки, се озоваха лице с лице срещу Торес. Той бе възвърнал самообладанието си.
— Много ви благодаря, господа! — им каза той весело, като повдигна края на шапката си. — Вие ми направихте голяма услуга, като убихте това зло животно!
Ловните първо се спогледаха, тъй като не разбираха с какво са заслужили тези благодарности.
С няколко думи Торес им обясни положението.
— Вие мислите, че сте убили само маймуна — им рече той, — а в действителност убихте крадла!
— Ако сме ви били полезни — отвърна по-младият от двамата, — това е станало може би неволно; но все пак много се радваме, че сме могли да ви помогнем с нещо.
И като се отдръпна няколко крачки, той се наведе над гуарибата; после с усилие издърпа кутийката от още стиснатата й ръка.
— Това — каза той — вероятно е ваше, господине?
— Именно — отвърна Торес, който грабна бързо кутийката и не можа да сдържи дълбоката си въздишка на облекчение.
— Кому трябва да благодаря, господа — запита той, — за току-що направената ми услуга?
— На моя приятел Маноел, военен лекар от бразилската армия — отговори младият човек.
— Макар че аз застрелях тази маймуна — забеляза Маноел, — ти ми я посочи, драги Бенито.
— В такъв случай, господа — отвърна Торес, — аз съм задължен и на двама ви: както на господин Маноел, така и на господин…
— Бенито Гарал — довърши Маноел.
Горският стражар трябваше да направи голямо усилие над себе си, за да не трепне, като чу това име и особено когато младият човек добави любезно:
— Чифликът на моя баща, Жоам Гарал, е само на три мили оттук.[2] Ако ви е приятно, господине…
— Торес — подсказа авантюристът.
— Ако ви е приятно да дойдете там, господин Торес, ще бъдете посрещнат като желан гост.
— Не знам дали ще мога! — отвърна Торес, който, изненадан от тази твърде неочаквана среща, се двоумеше какво да прави. — Откровено казано, боя се, че не ще мога да приема поканата ви… Заради случката, която току-що ви описах, загубих време!… Трябва да се върна бързо при Амазонка… по която да се спусна до Пара…
— Е, господин Торес — подхвана отново Бенито, — може пък да се срещнем по този път, защото най-много след един месец баща ми ще тръгне с цялото си семейство по същия маршрут.
— Я гледай! — възкликна живо Торес. — Значи вашият баща мисли да минава бразилската граница?…
— Да, за да предприеме няколкомесечно пътешествие — отговори Бенито. — Поне се надяваме да го убедим. Нали, Маноел?
Маноел кимна утвърдително.
— Е, господа — отвърна Торес, — в такъв случай не е изключено наистина да се срещнем отново по пътя. Но за съжаление сега не мога да приема поканата ви. Все пак ви благодаря още веднъж и се смятам двойно задължен.
Като рече това, Торес отдаде чест на младите хора, които му отвърнаха със същото и поеха обратно към чифлика.
Той ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха. После, когато се загубиха, промърмори глухо:
— Аха, значи ще минава границата! Е, пък нека я мине, така ще бъде още по-здраво в ръцете ми! Добър ти път, Жоам Гарал!
И като изрече тези думи, горският стражар, насочвайки се на юг, за да стигне левия бряг на реката по най-късия път, изчезна в гъстия лес.