Жул Верн
Жангада (23) (800 левги по Амазонка)

III. Връщане в миналото

Смъртта на съдията Рибейро, на когото Жоам Дакоста възлагаше всичките си надежди, беше фатален удар за него!

Рибейро познаваше Жоам Дакоста още преди да стане главен съдия в Манао, тоест най-виещ представител на съдебната власт в провинцията, от времето, когато младият чиновник бе даден под съд за престъплението в диамантената област. Рибейро беше тогава адвокат във Вила-Рика. Той именно се зае със защитата на обвиняемия пред углавния съд. Рибейро взе това дело присърце, като свое. Изучавайки документите и сведенията по него, той стигна не до обикновено служебно, а да дълбоко лично убеждение, че довереникът му е обвинен несправедливо, че не е вземал никакво участие в убийството на войниците от конвоя и кражбата на диамантите, че следствието върви по погрешен път — с една дума, че Жоам Дакоста е невинен.

И все пак, въпреки дарбата и старанието си, адвокатът Рибейро не успя да внуши на съдебните заседатели своето убеждение. Към кого можеше да-насочи подозренията за това престъпление? Ако не беше виновен Жоам Дакоста, който поради положението си е имал всички възможности да осведоми злосторниците за тайното заминаване на конвоя, кой друг тогава? Чиновникът, придружавал конвоя, е загинал с повечето от войниците, тъй че подозренията не можеха да паднат върху него. Следователно всички обстоятелства потвърждаваха, че Жоам Дакоста е единственият и действителен виновник за престъплението!

Рибейро го защищаваше с изключителна пламенност! Той вложи в това цялото си сърце!… Но не успя да го спаси. Решението на съдебните заседатели потвърди всички точки на обвинителния акт. Жоам Дакоста, уличен в предумишлено убийство, без дори да има в своя полза смекчаващи вината обстоятелства, чу смъртната си присъда.

Нямаше никаква надежда за обвиняемия. Не можеше и да става дума за смекчаване на наказанието, тъй като се касаеше за престъпление, извършено в диамантената област. Осъденият беше обречен на смърт… Но през нощта преди екзекуцията, когато бесилката беше вече издигната, Жоам Дакоста успя да избяга от затвора на Вила-Рика… Останалото е известно.

Двайсет години по-късно адвокатът Рибейро бе назначен за главен съдия в Манао. От убежището си икитоският фермер научи за тази промяна и съзря в нея благоприятно обстоятелство, което може да доведе до преразглеждане на делото му, с известни шансове за успех. Той знаеше, че някогашните убеждения на адвоката спрямо него са останали непокътнати в душата на съдията. Затова реши да опита всичко, за да получи реабилитация. Ако Рибейро не беше назначен на длъжността върховен съдия на провинцията Амазонка, Жоам Дакоста сигурно би се поколебал, защото не можеше да представи никакво ново веществено доказателство за своята невинност. Макар и този честен човек да се измъчваше страшно, че е принуден да се крие в икитоското си убежище, може би времето щеше да заличи напълно спомена за тази ужасна трагедия, но едно обстоятелство го подтикна да действува незабавно.

Работата е там, че дълго преди Якита да му заговори за това Жоам Дакоста разбра, че Маноел обича дъщеря му. Този брак между младия военен лекар и Миня му беше много изгоден. Нямаше съмнение, че днес или утре Маноел щеше да направи предложение за женитба, и Жоам не искаше да бъде заварен неподготвен.

Мисълта, че трябва да омъжи дъщеря си под име, което не й принадлежи, че Маноел Валдес, смятайки, че се сродява със семейство Гарал, ще се сроди всъщност със семейство Дакоста, главата на което е чисто и просто беглец, преследван непрекъснато от смъртна присъда — тази мисъл не му даваше мира. Не! Този брак не биваше да се сключи при същите условия, при които бе сключен неговият. Не, за нищо на света!

Да си припомним какво се бе случило в това време. Четири години след като младият чиновник, вече помощник на Магалянс, бе дошъл във фазендата Икитос, старият португалец бе докаран във фермата смъртно ранен. Имаше да живее само още няколко дни. Той се уплаши, като си помисли, че дъщеря му ще остане сама, без опора; но тъй като знаеше, че Жоам и Якита се обичат, пожела венчавката им да се извърши незабавно.

Отначало Жоам отказа. Той предложи да остане закрилник, Слуга на Якита, без да става неин мъж… Но умиращият Магалянс настояваше толкова, че не можеше повече да му се Противи. Якита сложи ръката си в ръката на Жоам, и Жоам не я отдръпна.

Да, това беше сериозна грешка! Да, Жоам Гарал трябваше или да признае всичко, или да избяга завинаги от тази къща, където го бяха приели така радушно, от имението, което дължеше процъфтяването си на него! Да, по-добре да каже всичко, отколкото да даде на дъщерята на своя благодетел лъжливо име, име на осъден на смърт за убийство, макар и невинен!

Но обстоятелствата не търпяха отлагане, старият фермер умираше, ръцете му се протягаха към младите!… Жоам Дакоста премълча, венчавката се извърши и целия си живот младият фермер посвети на щастието на тази, която стана негова жена.

„В деня, когато й призная всичко — повтаряше си Жоам, — Якита ще ми прости. Тя нито за миг няма да се усъмни в мен! Но докато нея бях принуден да лъжа, няма да лъжа честния човек, който иска да влезе в нашето семейство, като се ожени за Миня! Не! По-добре да се предам и да сложа край на този живот!“

Сто пъти може би на Жоам Дакоста му идваше на ум да разкаже на жена си за своето минало! Да, признанието беше на устата му, особено когато тя го молеше да я заведе в Бразилия, да се спусне с нея и с дъщеря им по тази прекрасна Река на амазонките! Той познаваше добре Якита и беше уверен, че обичта й към него няма ни най-малко да отслабне!… Но му липсваше смелост!

Кой не би го разбрал: цялото това семейно щастие, което сам бе създал, сега се рушеше около него и може би щеше да рухне безвъзвратно!

Такъв беше животът му в течение на дълги години, такъв беше непресъхващият извор на тези ужасни страдания, пазени в тайна, такъв беше в края на краищата животът на този човек, не извършил нищо, което трябваше да крие, но принуден от една голяма неправда, сам да се крие!

Но най-после в деня, когато не можеше повече да се съмнява в любовта на Маноел към Миня, когато пресметна, че преди да изтече и една година, ще трябва да даде съгласието си за този брак, той престана да се колебае и реши да действува неотложно.

С писмо до съдията Рибейро разкри на този висш представител на съдебната власт тайната на живота на Жоам Дакоста, името, под което се криеше, мястото, където живееше със семейството си, и същевременно категоричното си намерение да се предаде в ръцете на правосъдието на своята страна и да поиска преразглеждане на делото, в резултат на което или щяха да го реабилитират, или да изпълнят несправедливата присъда, произнесена във Вила-Рика.

Лесно можем да се сетим какви чувства забушуваха в сърцето на честния съдия. Той не беше вече адвокат, към когото се обръща обвиняем, а върховен съдия на провинцията, към когото отправя молба един осъден. Жоам Дакоста се предоставяше изцяло на него и дори не му искаше да запази тайната.

Съдията Рибейро, отначало смутен от това неочаквано разкритие, се окопити бързо и прецени грижливо какви са задълженията му в случая. Защото негов дълг беше да съди престъпниците, а ето че един престъпник сам се предаваше в ръцете му. Вярно, че той бе защищавал този престъпник; не се съмняваше, че е несправедливо осъден; и голяма бе радостта му, когато с бягството си той се спаси от смъртно наказание; при нужда дори беше готов да подбуди, да улесни бягството му!… Но това, което адвокатът не бе направил някога, беше ли в състояние да То направи съдията днес?

„Да, не може и да бъде другояче! — си рече съдията. — Съвестта ми повелява да не изоставям този честен човек! Сегашната му постъпка е още едно доказателство за неговата невинност, морално доказателство, защото не може да представи други, но може би най-убедителното от всички! Не, няма да го изоставя.“

От този ден между съдията и Жоам Дакоста се завърза тайна кореспонденция. Преди всичко Рибейро посъветва клиента си да внимава да не си навреди с някаква непредпазлива стъпка. Той искаше да поднови делото, да прегледа още веднъж преписката, да провери сведенията. Трябваше да разбере дали в диамантената област не е станало някакво ново събитие, свързано с този толкова сериозен случай. Дали оттогава насам не е арестуван някой от съучастниците в престъплението, някой от контрабандистите, които са нападнали конвоя? Не са ли направени признания, полупризнания? Наистина Жоам Дакоста беше налице и продължаваше да се кълне, че е невинен! Но това не беше достатъчно, съдията Рибейро искаше, като вникне в подробностите на делото, да открие истинския престъпник.

Следователно Жоам Дакоста трябваше да бъде предпазлив. Той обеща това. Но във всички тези изпитания за него беше голямо утешение, когато разбра, че някогашният му адвокат, станал главен съдия, е както преди напълно уверен в неговата невинност. Да. Въпреки присъдата Жоам Дакоста беше жертва, мъченик, почтен човек, комуто обществото дължеше публично удовлетворение. А когато съдията узна за миналото на икитоския фермер от осъждането му насам, за сегашното положение на семейството му, за целия този живот на всеотдайност и неуморен труд за щастието на близките му, той не само се убеди още повече, но и се трогна още повече и се закле да направи всичко възможно, за да издействува оправдаването на осъдения от Тижуко.

Половин година двамата водиха кореспонденция.

Най-после един ден обстоятелствата принудиха Жоам Дакоста да пише на съдията Рибейро:

„След два месеца ще бъда при вас, на разположение на главния съдия на провинцията!“

„Елате!“ — отговори Рибейро.

В това време жангадата беше вече готова да се спусне по реката. Жоам Дакоста се качи на нея с всичките си близки и слуги с жените и децата им. По пътя, както знаем, за голямо учудване на жена си и сина си той рядко слизаше на брега. Предимно стоеше затворен в стаята си — пишеше и работеше, но не търговски сметки, а без да казва никому, си водеше записки, които наричаше „История на моя живот“ и които трябваше да послужат при преразглеждането на делото му.

Осем дни преди повторното си арестуване, извършено по донос на Торес, което можеше да изпревари и дори да провали проектите му, той прати чрез един индианец от Амазонка писмо, с което предупреждаваше съдията Рибейро за скорошното си пристигане.

Това писмо замина, бе предадено на получателя, и съдията чакаше само Жоам Дакоста, за да подхване тази сериозна работа, която се надяваше да доведе до благополучен завършек.

През нощта преди пристигането на жангадата в Манао съдията Рибейро умря от удар. Обаче доносът на Торес, чийто шантаж се бе провалил пред благородното възмущение на неговата жертва, даде своя резултат. Жоам Дакоста бе арестуван сред близките си, а старият му адвокат го нямаше вече, за да го защити!

Да, това беше наистина страшен удар! Но така или иначе, жребият беше хвърлен; нямаше вече връщане назад.

Жоам Дакоста се съвзе от този удар, сполетял го така ненадейно. Сега ставаше въпрос не само за собствената му чест, но и за честта на всичките му близки!