Жул Верн
Жангада (12) (800 левги по Амазонка)

XII. Фрагозо на работа

„Braza“, жарава, е дума, влязла в испанския език от XII век. От нея е образувана думата „brazil“ за обозначаване на някои видове дървета, от които се получава червена боя. Оттук и името Бразилия, дадено на тази обширна територия в Южна Америка, пресичана от екватора, където често се среща това дърво. Впрочем то отдавна е предмет на широка търговия със северняците. Макар че на местата, където расте, то се нарича „ибирапитунга“, запазило се е и името „бразил“, станало впоследствие име на тази страна, която прилича на огромна жарава, пламтяща под лъчите на тропическото слънце.

Първи я завзели португалците. Лоцманът Алварес Кабрал я направил португалско владение в началото на XVI век. И макар че по-късно Франция и Холандия също се настанили отчасти там, тази страна останала португалска и притежава всички качества, с които се отличава този храбър малък народ. Сега тя е една от най-големите държави в Южна Америка, оглавявана от умния и даровит крал Дон Педро.

— Какви права имаш в племето си? — запитал Монтен^[1] един индианец, когото срещнал в Хавър.

— Правото да тръгна пръв на война! — отговорил просто индианецът.

Както знаем, дълго време войната е била най-сигурният и най-бърз проводник на цивилизацията. Така че и бразилците правели това, което правел този индианец: биели се, бранели своето завоевание, разширявали го и ето, както виждаме, сега те са в първите редици по пътя на цивилизацията. В 1824 година, шестнайсет години след основаването на Португало-Бразилската империя, Бразилия провъзгласила своята независимост чрез гласа на Дон Жуан, когото френските армии прокудили от Португалия.

Оставало да се уреди въпросът за границите между новата държава и нейния съсед Перу. Тази работа не била лесна.

Докато Бразилия искала да се разпростре до Рио Напо на запад, Перу настоявало да се разшири до езерото Ега, тоест с осем градуса по на изток.

Но междувременно Бразилия била принудена да се намеси, за да попречи на отвличането на индианците от Амазонка — отвличане, което се правело в полза на испано-бразилските религиозни мисии. Тя не намерила по-добър начин да прекрати тази търговия с роби, освен да укрепи Стражевия остров, малко над Табатинга, и да настани там военен пост.

Това разрешило въпроса и оттогава границата между двете страни минава по средата на този остров.

Както казахме, в горната си част реката е перуанска и се нарича Мараньон.

В долната си част е бразилска и се именува Река на амазонките.

На 25 април вечерта жангадата спря при Табатинга, първия бразилски град, разположен на левия бряг, при устието на реката, чието име носи; той спада към енорията Свети Павел, установена по-надолу, на десния бряг.

Жоам Гарал реши да прекара там ден и половина, за да даде възможност на екипажа си да почине. Така че трябваше да потеглят на 27-ми сутринта.

Този път Якита и децата й, може би по-малко застрашени, отколкото в Икитос да служат за паша на местните комари, поискаха да слязат на брега и да разгледат селището.

Населението на Табатинга се изчислява в момента на четиристотин жители, почти само индианци, към които спадат несъмнено и чергарите, но те повече скитат и не се заседяват по бреговете на Амазонка и нейните малки притоци.

Военният пост на Стражевия остров от няколко години е напуснат и преместен в самата Табатинга. Следователно може да се каже, че тя е гарнизонен град; но в последна сметка гарнизонът се състои само от деветима войници, почти всички индианци, и един сержант, който е фактически местен комендант.

Високият тридесетина фута бряг, в който са издълбани стъпала на ронеща се стълба, образува на това място крепостния вал на този малък форт. Жилището на коменданта се състои от две сламени колиби, разположени под прав ъгъл една спрямо друга, а войниците заемат продълговатата постройка, издигната на сто крачки оттам под високо дърво.

Това скулите от колиби би приличало досущ на всички села и махали, пръснати по бреговете на реката, ако не беше една мачта с бразилско знаме, вдигнато над вечно празната караулна будка, и четири малки бронзови топа, сложени там, за да обстрелват при нужда всеки плавателен съд, който се приближи, без да спазва правилата.

Що се отнася до самото село, то е разположено ниско, отвъд крепостта. До него може да се стигне за няколко минути по път, представляващ чисто и просто долчинка, засенчена от фикуси и мирти. Там, на стръмен напукан тинест бряг, около главния площад се издигат дузина къщи, покрити с листа на палмата „боясу“.

Всичко това не е много интересно, но околностите на Табатинга са очарователни, особено при устието на Жавари, която е достатъчно широка, за да побере архипелага на островите Арамаса. Мястото е обрасло с прекрасни дървета и между тях има много палми, гъвкавите влакна на които, използувани за направа на хамаци и рибарски мрежи, са предмет на оживена търговия. Изобщо това е едно от най-живописните места в горното течение на Амазонка.

На Табатинга е предопределено да стане в скоро време важно пристанище и несъмнено бързо ще се развие. Там трябва да спират бразилските параходи, които се изкачват нагоре по реката, и перуанските, които се спущат надолу. Там ще става размяна на стоки и пътници. За английско или американско село това би било достатъчно, за да се превърне за няколко години в значителен търговски център.

В тази част от течението си реката е много красива. Естествено, влиянието на обичайните приливи и отливи не се чувствува в Табатинга, разположена на повече от шестстотин левги от Атлантическия океан. Но не е така с „поророката“ — голям прилив, който през трите дни на слънчевото противостоене издува водите на Амазонка и ги тласка назад със скорост седемнайсет километра в час. Разправят, че този внезапен силен прилив стигал чак до бразилската граница.

На другия ден, 26 юни, преди закуска семейство Гарал се приготви да слезе, за да разгледа града.

Докато Жоам, Бенито и Манол бяха посещавали вече много градове на бразилската държава, не беше същото с Якита и дъщеря й. Така че това посещение щеше да бъде за тях нещо като встъпване във владение. Ето защо Якита и Миня му придаваха голямо значение.

От друга страна, докато Фрагозо в качеството си на амбулантен бръснар бе обходил вече много провинции в Централна Америка, Лина подобно на младата си господарка още не бе стъпвала на бразилска земя.

Но преди да слезе от жангадата, Фрагозо се отби при Жоам Гарал и поведе с него следния разговор:

— Господин Гарал — му рече той, — от деня, когато вие ме приехте във фазендата Икитос, приютихте ме, облякохте ме, нахранихте ме, с една дума, оказахте ми радушно гостоприемство, аз съм ви задължен…

— Вие не ми дължите абсолютно нищо, приятелю — отвърне Жоам Гарал. — Затова не е нужно…

— О, бъдете спокойни — извика Фрагозо, — аз дори не съм в състояние да ви се отплатя! Отгоре на всичко вие ме взехте на жангадата и ми дадохте възможност да се спусна по реката. Но ето ни сега на бразилска земя, която сигурно нямаше вече да видя, ако не беше тази лиана…

— На Лина, единствено на Лина трябва да благодарите за това — каза Жоам Гарал.

— Знам — отвърна Фрагозо — и никога няма да забравя какво дължа и на нея, и на вас.

— Изглежда, Фрагозо — продължи Жоам, — вие сте дошъл да се сбогувате с мен! Нима възнамерявате да останете в Табатинга?

— За нищо на света, господин Гарал, щом ми позволихте да ви придружа до Белен, където се надявам да мога да се заловя отново за стария си занаят.

— Е, щом имате такова намерение, за какво сте дошли да ме молите тогава, приятелю?

— — Дойдох да ви запитам ще имате ли нещо против да упражнявам по пътя занаята си. Ръката ми не бива да отвиква, пък и няколко шепи рейсове няма да вредят в дъното на джоба ми, особено когато съм си ги спечелил. Както знаете, господин Гарал, бръснар, който същевременно е малко и фризьор, от уважение към господин Маноел не смея да кажа, че е малко и лекар, винаги намира клиенти в тия села по Горна Амазонка.

— И най-вече между бразилците — вметна Жоам Гарал, — защото за туземците…

— Моля да ме извините — възрази Фрагозо, — но най-вече между туземците! Е, вярно, че няма нужда да им бръсна брадата, защото природата се е показала голяма скъперница, като не ги е дарила с това украшение, ала винаги се намира коса за нагласяне според последната мода. Тези диваци, и мъжете, и жените, обичат това! Само десет минути след като застана на площада в Табатинга с билбоке в ръка — най-напред ги привлича билбокето, а аз съм майстор в тази игра, — и ще ме наобиколи цяла навалица индианци и индианки. И дори ще се карат кого по-напред да обслужа. Ще остана един месец тук и косите на цялото племе тикуии ще минат през ръцете ми. Бързо ще се разчуе, че „Машата за къдрене“ — така ме знаят всички — е отново между стените на Табатинга! Аз бях тук вече два пъти и ножиците, и гребенът ми правеха чудеса! Само че човек не бива да се връща често на едно и също място! Госпожите индианки не се фризират всеки ден като нашите кокетки в бразилските градове! Не! Фризурата им се прави за една година и през тази година те полагат всички усилия да не се развали постройката, която съм им издигнал, и то доста майсторски, смея да кажа. А скоро ще се навърши една година, откак не съм идвал в Табатинга. Така че ще намеря всичките си строежи в развалини, и ако това не ви пречи, господин Гарал, бих искал да се покажа още веднъж достоен за славата, която съм си спечелил в този край. Въпрос на рейсове преди всичко, а не на самолюбие, уверявам ви!

— Е, работете, приятелю — отговори Жоам Гарал с усмивка, — но работете бързо! Не бива да оставаме повече от един ден в Табатинга, утре призори заминаваме!

— Няма да губя нито минута — отвърна Фрагозо. — Само да си взема инструментите и слизам!

— Вървете, Фрагозо! — каза Жоам Гарал. — И дано рейсовете да валят като дъжд в джоба ви!

— Да, благодатен дъждец, който никога не се е изливал върху вашия предан слуга!

Като рече това, Фрагозо бързо се отдалечи.

След минута семейството, без Жоам Гарал, стъпи на земята. Жангадата бе успяла да се приближи достатъчно до брега, така че слизането не беше трудно. По една стълба в много лошо състояние, издълбана в скалата, пътниците можаха да стигнат до площадката на брега.

Якита и близките й бяха посрещнати от коменданта на форта, който, макар и не заможен човек, познаваше законите на гостоприемството и ги покани на закуска в жилището си. Тук-там сновяха войници от гарнизона, а от прага на казармата се показаха жените им, от племето тикуни, с няколко деца, доста посредствен плод от това смесване на расите.

Вместо да приеме поканата на сержанта, Якита на свой ред покани коменданта и жена му да закусят с тях на жангадата.

Комендантът не чака да го молят повторно и срещата бе определена за единайсет часа.

Дотогава Якита, дъщеря й и младата мулатка, придружени от Маноел тръгнаха да се разходят из околностите на форта, като оставиха Бенито да урежда с коменданта таксите за преминаване, тъй като този сержант беше едновременно и началник на митницата, и военачалник.

След тази работа Бенито както винаги искаше да отиде на лов в съседните гори. Но този път Маноел отказа да тръгне с него.

В това време Фрагозо също бе слязъл от жангадата; но вместо да се качи във форта, тръгна към селото през долчинката, която се откриваше отдясно, на равнището на самия бряг. Той основателно разчиташе повече на туземната клиентела от Табатинга, отколкото на гарнизона. Несъмнено жените на войниците с удоволствие биха подложили главите си под неговите ловки ръце; но мъжете им не искаха да похарчат няколко рейса, за да задоволят прищевките на своите кокетни половинки.

При туземците беше съвсем друго. Веселият бръснар знаеше много добре, че и мъже, и жени ще му окажат най-добър прием.

И ето, Фрагозо изкачи засенчения от красиви фикуси път и се озова в центъра на Табатинга.

Още с пристигането си на площада прочутият фризьор бе забелязан, разпознат и заобиколен.

Фрагозо нямаше нито голям тъпан, нито барабан, нито тръба, за да привлича клиентела, нямаше и кола с лъскави медни украшения, ярки фенери погледала, нито огромен слънчобран — изобщо нищо, което да събира тълпи, както става на панаирите! Не! Фрагозо имаше обаче билбоке, а как играеше това билбоке между пръстите му! С каква сръчност улавяше топката — глава на костенурка — с върха на дръжката на билбокето! С каква грация описваше с тази топка точно определена крива, която не биха могли да изчислят дори математиците!

Тук бяха всички туземци — мъже, жени, старци, деца — в донякъде първобитната си носия, зяпаха с ококорени очи и слушаха с наострени уши. Любезният майстор правеше обичайната си реклама с много весел и шеговит тон, наполовина на португалски, наполовина на езика тикуна.

Той казваше това, което говорят всички шарлатани, предлагащи услугите си на публиката — били те испански фигаро или френски перукиери. По същество същата самоувереност, същото познаване на човешките слабости, същите изтъркани шеги, същата забавна палячовщина, а от страна на туземците — същото изумление, същото любопитство, същата доверчивост, както зяпльовците от цивилизования свят.

Ето защо само след десет минути публиката се запали и взе да се трупа около Фрагозо, настанен на площада в „ложа“ — нещо като дюкянче, служещо и за кръчма. Тази ложа принадлежеше на един бразилец, живеещ в Табатинга. Там за няколко ватема — местни монети, равностойни на двадесет рейса, или около шест френски сантима, туземците могат да получат местни напитки и специално асай. Това е полутвърд, поду-течен ликьор, направен от плодовете на един вид палма, който се пие от „куи“, или половин кратуна, широко употребявана в басейна на Амазонка.

Сега и мъже, и жени бързаха в надпревара да заемат място върху табуретката на бръснаря. Ножиците на Фрагозо изглежда бяха осъдени на бездействие, защото не можеше да става дума да се стрижат тези буйни коси, почти всички отличаващи се с прелест и великолепие; но пък колко работа се отваряше на гребена и на машите, които се нажежаваха на мангала в ъгъла! А как увещаваше майсторът тълпата.

— Гледайте, гледайте — викаше той, — колко здраво ще се държи прическата, приятели, ако не я мачкате, когато си лягате! Цяла година ще ви трае, а е по най-новата мода в Белен и Рио де Жанейро! Придворните дами не са по-добре на-тъкмени, и забележете, че не жаля помадата!

И наистина не я жалеше! Вярно, че тя се състоеше от малко мас, която примесваше със сок от цветя, но в замяна на това се втвърдяваше като цимент. Така че грамадите, издигани от ръката на Фрагозо, можеха да се нарекат космати сгради, в ( които се съчетаваха всички архитектурни стилове! Букли, колелца, къдрици, панделки, плитки, заврънкулки, хартийки — всичко намираше място там. Нищо фалшиво, разбира се — нито кулообразни фризури, нито кокове, нито перуки. Тези туземни гриви не бяха сечище, разредено и залиняло от сечене и поваляне, а по-скоро лесове в цялата си природна девственост! Обаче Фрагозо не забравяше да добави и няколко живи цветя, две-три дълги рибени кости, тънки украшения от кост или мед, носени му от местните кокони. И най-елегантните жени от времето на Директорията^[2] биха завидели на подредбата на тези невероятни прически по на три и четири етажа и дори великият Леонар^[3] би се преклонил пред своя отвъдморски съперник!

И ето, ватемите и цели шепи рейсове — единствените пари, срещу които жителите около Амазонка разменят стоките си — заваляха в джоба на Фрагозо, който ги прибираше с явно задоволство. Но по всичко личеше, че до вечерта няма да може да задоволи желанията на растящата клиентела. А пред вратата на „ложата“ се блъскаше не само населението на Табатинга. Вестта за пристигането на Фрагозо начаса се бе разпространила. Отвред се стичаха туземци: тикуни от левия бряг на реката, майоруни от десния бряг, и такива, които обитаваха бреговете на Кажуру, и жители от селата около Жавари.

Така на главния площад се образува дълга опашка от нетьрпеливци. Щастливците и щастливките, излезли изпод ръцете на Фрагозо, ходеха гордо от къща на къща да се перчат, но не смееха твърде да шават, като големи деца, каквито всъщност бяха.

А когато удари пладне, претрупаният с работа фризьор още не бе имал време да прескочи до жангадата да закуси, затова бе принуден да се задоволи с малко асаи, маниоково брашно и костенуркови яйца, които излапа набързо, без да престава да размахва машите.

Но добра реколта прибра и кръчмарят, защото всичките тия работи се съпровождаха с обилна консумация на напитки от избите на „ложата“. Наистина минаването на знаменития Фрагозо, редовен и извънщатен фризьор на племената по Горна Амазонка, беше цяло събитие за град Табатинга.