Жул Верн
Жангада (7) (800 левги по Амазонка)

VII. Подир една лиана

На 26 май, неделя, младите решиха да се поразвлекат. Времето беше великолепно, въздухът — облъхван от свежия ветрец, идващ от Кордилерите, който намаляваше жегата. Всичко мамеше за разходка на открито.

Бенито и Маноел предложиха на Миня да дойде с тях в голямата гора, проснала се по десния бряг на Амазонка, срещу фазендата.

По този начин те щяха да се сбогуват с прекрасните околности на Икитос. Двамата младежи възнамеряваха да ловуват, но и като ловци нямаше да напуснат своите дами, за да тичат подир дивеча — за това можеше да се разчита на Маноел, — така че девойките (защото Ли на не можеше да се раздели с господарката си) щяха просто да се разходят, понеже разстояние от две-три левги не можеше да ги уплаши.

Жоам Гарал и Якита нямаха време да се присъединят към тях. От една страна, планът на жангадата още не беше завършен и строежът му не биваше ни най-малко да се забавя. От друга, Якита и Сибела, макар и подпомагани от цялата женска прислуга на фазендата, не искаха да губят нито час.

Миня прие предложението с голяма радост. Така че тоя ден, към единадесет часа, след закуска, двамата младежи и двете девойки се запътиха към високия бряг, към ъгъла, където двете реки се съединяват. Придружаваше ги един негър. Всички се настаниха в една от „убите“, обслужващи фермата, и след като минаха между островите Икитос и Парианта, достигнаха десния бряг на Амазонка. Лодката пристана до естествен заслон от дървовидни папрати, увенчани на тридесет фута височина от нещо като ореол от тънки клонки, покрити сякаш със зелено кадифе и украсени с изящна дантела от листа.

— А сега, Маноел — рече Миня, — ще ви запозная с гората, защото вие сте чужденец в тези краища на Горна Амазонка! И тъй като тук сме като у дома си, позволете ми да изпълня дълга си като стопанка.

— Скъпа Миня — отвърна младежът, — вие ще бъдете стопанка и на къщата ни в Белен, така както сте във фазендата Икитос, и там както тук…

— Слушай, Маноел, и ти, сестрите — провикна се Бенито, — мисля че не сте дошли тук, за да си разменяте нежни думи… Забравете поне за няколко часа, че сте сгодени!…

— Нито час, нито миг! — отговори Маноел.

— Ами ако Миня ти заповяда?

— Миня няма да ми заповяда!

— Кой знае! — засмя се Лина.

— Лина има право! — обади се Миня, протягайки ръка на Маноел. — Нека се помъчим да забравим!… Да забравим!… Брат ми настоява за това!… Нека прекъснем всичко друго, всичко! Докато трае тази разходка, няма да бъдем годеници! Аз не съм вече сестра на Бенито! А вие не сте вече негов приятел!…

— Я гледай! — извика Бенито.

— Браво, браво! Сега всички тук сме непознати! — възкликна младата мулатка, пляскайки с ръце.

— Непознати, които се виждат за пръв път — добави девойката, — които се срещат, поздравяват се…

— Госпожице… — подхвана Маноел, покланяйки се на Миня.

— С кого имам честта да говоря, господине? — запита девойката най-сериозно.

— С Маноел Валдес, който ще бъде щастлив, ако господин вашият брат благоволи да го представи…

— Ох, по дяволите тия проклети формалности! — извика Бенито. — Що ми трябваше да се улавям за тази идея!… Бъдете си годеници, приятели мои. Бъдете докогато си искате. Бъдете завинаги!

— Завинаги! — повтори Миня и тази дума се изтръгна така естествено от нея, че Лина прихна да се смее още по-силно.

Признателният поглед на Маноел възнагради девойката за словесната прямота.

— Ако вървим, ще говорим по-малко. Затова на път! — провикна се Бенито, за да избави сестра си от неудобно положение.

Но Миня не бързаше.

— Момент, братко! — каза тя. — Ти видя, че бях готова да те послушам! Ти искаше да ни накараш да забравим какви сме с Маноел, за да не разваляме разходката ти! Е, сега пък аз ще те помоля нещо, за да не разваляш моята разходка! Щеш-нещеш, харесва ли ти или не, обещай ми, Бенито, лично ти да забравиш…

— Какво да забравя?…

— Да забравиш, че си ловец, господин братко!

— Как! Нима ми забраняваш?…

— Забранявам ти да стреляш по всички тези очарователни птици, тези папагали, касици и куруку^[1], които летят така весело из гората! Същата забрана важи и за дребния дивеч, който днес не ни е нужен! Виж, ако някой кугуар, ягуар или Друг хищник се приближи много, тогава ти разрешавам да стреляш.

— Но… — понечи Бенито.

— В противен случай улавям Маноел под ръка и избягваме, загубваме се, и ти ще трябва да ни гониш!

— А на теб ти се иска много да откажа, нали? — възкликна Бенито, поглеждайки приятеля си Маноел.

— Не ще и дума! — отвърна младият човек.

— Тогава не! — извика Бенито. — Няма да откажа. Ще се подчиня напук на теб! Да вървим!

И четиримата, следвани от негъра, навлязоха под тези прекрасни дървета, които с гъстия си листак пречеха на слънчевите лъчи да стигат до земята.

Няма нищо по-великолепно от тази част от десния бряг на Амазонка. Тук в живописно безредие се извисяват толкова различни дървета, че на площ от четвърт квадратна левга могат да се наброят до сто вида от тия растителни чудеса. При това всеки лесничей лесно би забелязал, че никога дървар не е замахвал тук със секира. Дори след изсичане преди много векове още би личала рана. Даже ако новите дървета са от сто години, гората пак не би имала първоначалния си вид главно поради тази особеност, че би се изменила породата на лианите и другите паразитни растения. Това е любопитен признак, в който местният жител не може да се излъже.

И тъй, веселата компания се провираше през високата трева, храстите и подлеса, като бъбреше и се смееше. Когато храсталакът станеше много гъст, негърът отпред пробиваше път със своя секач и разпъждаше хилядите птици.

Миня с право се застъпваше за целия този малък крилат свят, който пърхаше сред листака нависоко. Тук се срещаха най-красивите представители на тропическото птиче царство. Зелените папагали и кресливите ари изглеждаха като естествени плодове на тези исполински дървета. Колибрите в цялото им многообразие — синебради, рубинено-топазови, тизаури с дълги раздвоени опашки — приличаха на откъснати цветя, които вятърът мяташе от клон на клон. Косове с оранжева перушина, поръбена с кафява ивица, позлатени отстрани смок-вари, черни като врани сабии смесваха свирнята си в оглушителен концерт. Тукани раздробяваха с дългите си човки златистите гроздове на гуиририте. Зелените бразилски кълвачи клатеха малките си главици с пурпурни точици. Всичко това обайваше окото.

Но целият този свят млъкваше и се изпокриваше, когато във върхарите на дърветата заскърцваше като ръждясал ветропоказател „alma de gato“ — „котешка душа“, вид светлочервеникав ястреб. Той се рееше гордо, разперил дългите бели пера на опашката си, но бягаше страхливо, щом в небесата се появеше „gaviao“, големият орел със снежнобяла глава, страшилище за цялото крилато население на горите.

Миня показваше на възхитения Маноел тия природни чудеса, конто той не би намерил в първобитната им простота в по-цивилизованите източни провинции. Маноел слушаше девойката повече с очи, отколкото с уши. Пък и крясъците и песните на тези хиляди птици бяха понякога толкова пронизителни, та не можеше и да я чува. Само звънкият смях на Лина беше достатъчно силен, за да надмогне с веселите си ноти това къткане, цвърчане, бухане, свирене и гугукане от всякакъв произход.

За един час изминаха не повече от една миля. Отдалечавайки се от бреговете, дърветата придобиваха друг вид. Животинският свят се проявяваше вече не на земята, а на шестдесет-осемдесет фута над нея, където по високите клони сновяха и се гонеха стада маймуни. Тук-там конусовидни снопове слънчеви лъчи проникваха в подлеса. Всъщност в тия тропически гори светлината като че ли не е необходима за тяхното съществуване фактор. Въздухът е достатъчен за развитието на тези дървета и растения, големи и малки, а всичката топлина, нужна за разпространението на соковете им, те черпят не от околната атмосфера, а от самата почва, в която тя се натрупва като в огромен калорифер.

А по бромелиите, серпентините, орхидеите, кактусите, по всички тия паразитни растения, които образуваха една малка гора под голямата, колко чудни насекоми, които мамеха да ги откъснеш като същински цветя: нестори със сини крила от преливно моаре, пеперуди „лейлус“ със златист отблясък и зелени ивици, хватливи нощни пеперуди, дълги десет инча, с крила като листа; пчели „марибунда“ — истински живи смарагди, обковани в златна рамка; после — цели пълчища бръмбари и светулки с бронзова броня и твърди зелени крила, които излъчват жълтеникава светлина от очите си и нощем озаряват гората с разноцветното си блещукане.

— Колко чудеса! — повтаряше възторжената девойка.

— Ти си у дома си, Миня, нали така каза — извика Бенито, — затова говориш тъй за богатствата си!

— Подигравай се, подигравай се, братлето ми! — отвърна Миня. — Аз имам право да хваля толкова прекрасни творения, нали Маноел? Те са създадени от ръката божия и принадлежат на всички!

— Да оставим Бенито да се смее! — каза Маноел. — Той е поет в тия минути, макар и да крие това, и се възхищава като нас от всички тези природни красоти! Само че когато има пушка под ръка, сбогом на поезията!

— Но поне сега бъди поет, братко! — възкликна девойката.

— Е, поет съм! — отвърна Бенито! — О, природо-вълшебнице и тъй нататък…

Трябва да признаем обаче, че като забраняваше на брат си Да използува ловната пушка, Миня му налагаше истинска саможертва. Гората гъмжеше от дивеч, и той имаше сериозно основание да съжалява за пропуснатите хубави изстрели.

И наистина в не толкова гъстите части на гората, където се откриваха доста широки поляни, се появиха няколко двойки щрауси от вида „нанду“, високи четири-пет фута. Те се движеха заедно с неразделните си „сериеми“, вид пуйки, с несравнимо по-добри вкусови качества от големите птици, които те придружават.

— Ето какво ми струва моето проклето обещание! — извика Бенито, сваляйки по знак на сестра си пушката, която инстинктивно бе вдигнал до рамото си.

— Трябва да се щадят тези сериеми — обади се Маноел, — защото са големи изтребители на змии.

— Както трябва да се щадят и змиите — вметна Бенито, — защото ядат вредните насекоми, а насекомите — понеже се хранят с още по-вредните листни въшки. Ако разсъждаваме така, трябва да щадим всичко.

Но скоро страстта на младия ловец бе подложена на още по-трудно изпитание. Гората все повече гъмжеше от дивеч. Бързоноги елени и изящни сърни припкаха под дърветата и един добре прицелен куршум несъмнено би спрял техния бяг. После тук-там се появиха пуйки със светлокафява перушина, пекари, вид диви свине, много ценени от любителите на месо на дивеч, агути, които са заместители на зайците в Южна Америка, броненосци с черупка от люспи, подредени като мозайка, които спадат към класа непълнозъби.

И, трябва да признаем, Бенито проявяваше не само въздържаност, но и истински героизъм, когато съзреше някой тапир от породата, наричана в Бразилия „антас“ — тези миниатюрни слонове, които почти не се намират вече по бреговете на Горна Амазонка и нейните притоци — дебелокожи, толкова търсени от ловците поради своята рядкост, толкова ценени от гастрономите за месото им, превъзхождащо говеждото, л особено заради издатината на тила, която е най-вкусната им част. Да, пушката просто пареше в ръцете на този млад човек; но, верен на клетвата си, той я оставяше на мира!

Ах, боже мой! И все пак Бенито предупреди сестра си, ч пушката му ще гръмне сама, ако се озове на удобно разстояние за изстрел срещу някой „tamandoa assa“, вид голям, много интересен мравояд, убиването на който би влязло в ловджийските летописи като подвиг.

Но за щастие голям мравояд не се показа, не се появиха и пантери, леопарди, ягуари, гепарди, обозначавани в Южна Америка под общото название „онса“, които не бива да се допускат наблизо.

— В края на краищата — рече Бенито, като се поспря, — — хубаво е човек да се разхожда, но да се разхожда безцелно…

— Безцелно ли! — възкликна Миня. — Но нали нашата цел е да гледаме, да се любуваме, да обиколим за последен път тези южноамерикански лесове, които няма да видим вече в Пара, да им кажем последно „сбогом“!

— Ах, хрумна ми нещо! Бе се обадила Лина.

— На Лина може да й хрумне само някаква щуротия! — отзова се Бенито, поклащайки глава.

— Не е хубаво, братко — каза Миня, — да се подиграваш на Лина, когато тя се старае да придаде на нашата разходка цел, каквато ти за съжаление не виждаш!

— Още повече, господин Бенито, че моето хрумване ще ви хареса, уверена съм — отвърна младата мулатка.

— А какво е то? — запита Миня.

— Виждате ли тази лиана?

И Лина посочи една лиана от породата „сипо“, увита около исполинска мимоза, листата на която, леки като перца, се затварят и при най-малкия шум.

— Е, та какво? — попита Бенито.

— Предлагам — отговори Лина, — всички да проследим тази лиана до нейния край…

— Ама че идея и цел! — възкликна Бенито. — Да вървим подир тая лиана независимо от пречките — гъсталаци, сечища, скали, ручеи, потоци, — да не се спираме пред нищо, да се промъкваме въпреки всичко…

— Ти наистина имаше право, братко! — засмя се Миня. — Лина е малко щурава!

— Хайде, хайде — отвърна брат й, — ти казваш, че Лина е щурава, за да не кажеш: Бенито е щурав, понеже й върви по волята!

— Е, нека бъдем щурави, щом това ви забавлява — отговори Миня. — Да тръгваме подир лианата.

— Не ви ли е страх… — забеляза Маноел.

— Пак възражения! — извика Бенито. — Ах, Маноел, нямаше да говориш така и щеше вече да си напред, ако Миня те чакаше на края!

— Но аз си мълча — отвърна Маноел. — Не казвам нищо повече, подчинявам се! Да вървим подир лианата!

И ето, те тръгнаха, весели като деца през ваканция! Тази растителна нишка можеше да ги заведе далеч, ако я следваха упорито до края, като нишката на Ариадна^[2], с тази разлика, че нишката на наследницата на Минос помогнала за измъкването от лабиринта, а тази можеше да ги завлече още по-навътре.

Всъщност това беше лиана от семейство саса, една от ония „сипо“, известни под названието „червена жапиканга“, които по дължина достигат често до няколко левги. Но в края на краищата нали честта им не беше заложена в тази работа.

Лианата минаваше от дърво на дърво и краят й се не виждаше. Тя ту се увиваше около дънерите, ту окичваше клоните с гирлянди, тук се прехвърляше от драконово на палисандрово дърво, там — от исполински кестен, „ber. Holletia excelsa“, на винени палми — „бакаби“, клоните на които Агаси сполучливо оприличава на дълги коралови пръчки със зелени точици. После лианата се провираше между „тукуми“ — фикуси, извити причудливо като вековни маслинови дървета, от които в Бразилия се наброяват не по-малко от четиридесет и три разновидности — именно от тези видове млечкови се добива каучукът; между „гуалти“ — красиви палми с гладко, изящно, стройно стъбло, какаови дървета, които растат от само себе си по бреговете на Амазонка и нейните притоци, различни меластоми, едни с розови цветове, други обкичени с кичури белезникави сочни меки плодове със семенца.

Но колко пъти се спираха, какви викове на разочарование, когато веселата компания мислеше, че е загубила пътеводната нишка Тогава се налагаше да я търсят, да я размотават от кълбото паразитни растения.

— Там, там! — викаше Лина. — Забелязвам я!

— Лъжеш се — отвръщаше Миня, — не е тя, това е лиана от друг вид.

— О, да, Лина е права! — казваше Бенито.

— Не. Лина греши — възразяваше Маноел, както и можеше да се очаква.

Това предизвикваше много сериозни и продължителни спорове, и никой не искаше да отстъпи.

Тогава негърът, от една страна, и Бенито, от друга, се покатерваха по дърветата, пълзяха по клоните, обвити от лианата, за да определят точната й посока.

Ала, трябва да признаем, никак не им беше лесно с тази плетеница от растения, между които лъкатушеше лианата, сред бромелии „карата“, въоръжени с остри шипове, орхидеи с розови цветове и виолетови венчета, големи колкото ръкавица, онцидиуми, по-оплетени от чиле вълнена прежда в котешки лапи.

А после, когато лианата се спуснеше отново към земята, колко им беше трудно да я намерят под завесата от плауни, хеликонии с големи листа, калиандри с розови кичурчега, рипсалии, които я обвиваха като изолация около жица на електрическа бобина, сред плетениците от големи бели грамофончета, под месестите стъбла на ванилията, сред целия този гъстак от страстничета, клонки, дива лоза и бръшлян! И когато намереха лианата, какви викове на радост и с какво настървение продължаваха прекъснатата за момент разходка!

От един час вече младежите и девойките вървяха така и нищо не предвещаваше, че са близо до славната си цел. Те раздрусваха силно лианата, но тя се държеше здраво, и стотици птици се разхвърчаваха, а маймуните бягаха от дърво на дърво, сякаш им показваха пътя.

Препречеше ли се някакъв гъстак, сабята-секачка пробиваше пролука и цялата компания се провираше през нея. Или пък се изправеше някоя висока скала, покрита със зеленина, по която лианата се извиваше като змия. Тогава се покатерваха и минаваха скалата.

Скоро се откри широка горска поляна. Там, сред този по-свободен въздух, който му е необходим като слънчевата светлина, стоеше усамотено тропическо дърво, което, както забелязва Хумболдт, „е съпровождало човека още от детството на цивилизацията“, и осигурява главната храна на жителите на горещите страни — банановото дърво. Дългата гирлянда на лианата, увита около високите му клони, висеше от единия до другия край на поляната й отново се мушваше в гората.

— Да се спрем ли най-после? — запита Маноел.

— Не, в никой случай! — извика Бенито. — Не, докато не стигнем края на лианата.

— Обаче — забеляза Миня — скоро ще трябва да мислим за връщане!

— Ох, мила господарке, да продължаваме, да продължаваме още! — замоли се Лина.

— Напред и все напред! — добави Бенито.

И тези вироглавци се вдълбочиха още по-навътре в гората, която, вече по-рядка, им позволяваше да се придвижват по-лесно.

При това лианата завиваше на север, като че искаше да се върне към реката. Сега не им беше толкова трудно да я следят По-нататък, понеже така се приближаваха до десния бряг, по Който после лесно можеха да се изкачат.

След четвърт час всички се спряха в дъното на един дол, пред малък приток на Амазонка. Но през този поток беше прехвърлен мост от лиани, направени от „бежукос“, съединени помежду си с преплетени клони. А тяхната лиана, разделяйки се на две разклонения, му служеше за парапет и така минаваше от единия на другия бряг.

Бенито, който през цялото време вървеше напред, вече бе тръгнал по клатещата се площадка на това растително мостче.

Маноел понечи да спре сестра му.

— Чакайте, чакайте, Миня! — каза той. — Нека Бенито се отдалечи, щом иска, ние ще го чакаме тук.

— Не! Елате, елате, мила господарке, елате! — завика Лина. — Не бойте се! Лианата изтънява. Ще я проследим и ще й намерим края!

И без да се колебае, младата мулатка се впусна смело подир Бенито.

— Какви са деца! — рече Миня. — Елате, скъпи Маноел! Трябва да ги последваме!

И ето, всички минаха мостчето, което се клатеше над дола като лодка, и се вдълбочиха отново под свода от големи дървета.

Но не бяха вървели и десет минути, следвайки безкрайната лиана по посока на реката, и всички се спряха, този път не без причина.

— Стигнахме ли най-после края на тази лиана? — запита Миня.

— Не — отговори Бенито, — но трябва да вървим внимателно! Гледайте!…

И Бенито посочи лианата, която, скрита в клоните на един висок фикус, се клатеше от силни тласъци.

— Кой прави това? — запита Маноел.

— Може би някакво животно, до което трябва да се приближаваме предпазливо!

И като приготви пушката си за стрелба, Бенито им даде знак да не мърдат, а сам той пристъпи десет крачки напред.

Маноел, двете девойки и негърът останаха заковани на местата си.

Изведнъж Бенито нададе вик и видяха как се впусна към едно дърво. Всички се втурнаха нататък.

Пред очите им се разкри неочаквана и не твърде приятна гледка.

На края на гъвкавата като въже лиана, на която беше завързана примка, се мяташе обесен човек, и клатенето се дължеше на конвулсиите, които го разтърсваха все още в последната му агония.

Но Бенито се хвърли към нещастника и с един замах на ловджийския си нож преряза лианата.

Обесеният се строполи на земята. Маноел се надвеси над него, за да му окаже първа помощ и да го съживи, ако все още не беше късно.

— Горкият! — шепнеше Миня.

— Господин Маноел, господин Маноел — завика Лина, — той диша. Сърцето му бие! Трябва да го спасим!

— Ей богу, вярно — отвърна Маноел, — но мисля, че още малко и щяхме да закъснеем.

Обесеният беше мъж на тридесетина години, бял, доста зле облечен, твърде измършавял и явно много изстрадал.

На земята в краката му се търкаляше празна манерка и билбоке^[3] от палмова дървесина, за която беше вързана с канап глава на костенурка вместо топка.

— Обесил се, обесил се — повтаряше Лина, — и още толкова млад. Какво ли е могло да го подтикне към това?

Но благодарение на грижите на Маноел клетникът скоро се съвзе, отвори очи и изохка така силно и неочаквано, че уплашената Лина на свой ред изписка.

— Кой сте вие, приятелю? — попита го Бенито.

— Бивш обесен, доколкото виждам.

— Но как се казвате?…

— Почакайте да си спомня — рече той, прокарвайки ръка по челото си. — Аха! Казвам се Фрагозо и съм на вашите услуги, ако още съм способен на това, мога да ви направя косата, да ви обръсна и да ви натъкмя по всички правила на моето изкуство. — Аз съм бръснар, или по-точно най-отчаяният Фигаро…

— Но как можа да ви хрумне?…

— Ех, какво да се прави, добри господине, — отвърна с усмивка Фрагозо. — Момент на отчаяние, за който бих съжалявал, ако наистина имаше да се съжалява за нещо на тоя свят! Но ми предстояха още осемстотин левги през страната, а нямах пукнат грош в джоба, от което никому не би станало радостно на сърцето! Право да си кажа, съвсем бях загубил надежда.

Впрочем този Фрагозо имаше добродушно и приятно лице. Той се съвземаше лека-полека и проличаваше, че е с весел нрав. Той беше един от ония скитащи бръснари, които обикалят бреговете на Горна Амазонка, ходят от село на село и предлагат професионалните си услуги на негри, негърки, индианци, индианки, които ги ценят много. Но бедният Фигаро, изоставен и нещастен, не хапвал от две денонощия, залутан в тази гора, за миг изпаднал в отчаяние… и останалото знаем.

— Приятелю — каза му Бенито, — ще дойдете с нас във фазендата Икитос.

— Не ще и дума, с удоволствие! — отвърна Фрагозо. — Вие ме свалихте от бесилото, аз ви принадлежа. А не биваше да ме сваляте.

— Виждате ли, мила господарке, колко добре направихме, че продължихме разходката си! — каза Лина.

— И аз мисля така! — отвърна Миня.

— Каквото и да казвате — обади се Бенито, — никога не бих повярвал, че на края на нашата лиана ще намерим човек.

— И то бръснар в беда, който току-що се е обесил! — вметна Фрагозо.

Младите хора разказваха на съвзелия се вече нещастник за развоя на събитията. Той благодари сърдечно на Лина за добрата й идея да тръгнат по лианата и всички поеха отново към фазендата, където Фрагозо бе посрещнат така, че нямаше вече нито желание, нито нужда да повтаря печалния си опит!