Жул Верн
Жангада (38) (800 левги по Амазонка)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008 г.)
Корекция
NomaD (2008 г.)
Сканиране и разпознаване
Darko (2008 г.)

Издание:

Жул Верн

Жангада

800 левги по Амазонка

Роман в две части

 

Издателство „Отечество“, 1981

Превод от френски: Борис Миндов, 1981

 

Jules Verne

La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881

История

  1. — Добавяне

XVIII. Фрагозо

И така, заповедта бе дошла и, както предвиждаше съдията Жарикес, тази заповед постановяваше да се изпълни веднага присъдата, произнесена срещу Жоам Дакоста. Никакво доказателство не можа да бъде представено. Правосъдието трябваше да направи каквото се полага.

Още на другия ден, 31 август, в девет часа сутринта осъденият трябваше да умре на бесилката.

В Бразилия смъртното наказание обикновено се заменя с по-меко и се прилага само спрямо негри; ала този път то засягаше бял.

Такива са наказателните закони за престъпления в диамантената област, за които в интерес на обществото не се допуска никакво помилване.

Така че нищо не можеше вече да спаси Жоам Дакоста. Той щеше да загуби не само живота си, но и честта си.

Ала същата сутрин, на 31 август, един конник препускаше към Манао с такава скорост, че на половин миля от града сърцатият кон падна, неспособен да продължава повече. Ездачът не се и опита да вдигне добичето. Очевидно той бе изискал и получил от него повече от възможното и въпреки собственото си изтощение се втурна към града.

Този човек идваше от източните провинции, като се бе движил по левия бряг на реката. Всичките си останали пари бе дал, за да купи този кон. По-бърз от пирога, принудена да плава срещу течението на Амазонка, той го бе докарал до Манао.

Това беше Фрагозо.

Успял ли бе смелият момък в начинанието си, за което не бе говорил никому? Намерил ли бе частта, към която се е числил Торес? Открил ли бе някаква тайна, все още способна да спаси Жоам Дакоста?

Всъщност и той не знаеше; но във всеки случай бързаше колкото е възможно по-скоро да съобщи на съдията Жарикес наученото при този кратък поход.

Ето какво бе станало:

Фрагозо не се лъжеше, когато позна в лицето на Торес горския стражар от отряда, действуващ в крайбрежните райони на Мадейра.

Затова замина и като стигна до устието на този приток, узна, че началникът на тези „capitaes do mato“ се намира в момента из околностите.

Без да губи нито час, Фрагозо тръгна да го търси и след доста усилия успя да го издири.

Началникът на горската стража отговори без колебание на запитванията на Фрагозо. Той нямаше никакъв интерес да мълчи.

Всъщност Фрагозо му зададе само три въпроса:

— Числеше ли се горският стражар Торес преди няколко месеца към вашата част?

— Да.

— Дружеше ли по това време с някой от колегите ви, който да е умрял наскоро?

— Дружеше.

— А как се казваше този човек?…

— Ортега.

Ето, това е всичко, което научи Фрагозо. Можеха ли тези сведения да променят положението на Жоам Дакоста? Откровено казано, едва ли.

Тъй като разбираше добре това, Фрагозо настоя пред началника на горската стража да му каже познавал ли е Ортега, знае ли откъде е и може ли да му даде някакви сведения за неговото минало. Всичко това беше много важно, защото по думите на Торес този Ортега беше истинският виновник за престъплението в Тижуко. За нещастие обаче началникът на горската стража не можа да му даде никакво сведение по тези въпроси. Известно беше само, че този Ортега служел от доста години в горската стража; че между Торес и него се завързала тясна дружба, че ги виждали винаги заедно и че Торес бдял над смъртното ложе, когато приятелят му издъхвал.

Ето какво знаеше началникът на отряда и нищо повече не можа да каже.

Така че Фрагозо трябваше да се задоволи с тези незначителни подробности и си тръгна веднага.

Но макар преданият момък да не носеше доказателство, че този Ортега е виновник за престъплението в Тижуко, все пак в резултат от инициативата му се бе установило, че Торес е говорел истината, когато твърдеше, че един от колегите му от горската стража умрял и че той лично присъствувал на последните му минути.

Що се отнася до предположението, че Ортега му е предал въпросния документ, сега то почти се потвърждаваше. Освен това твърде вероятно беше този документ да е свързан с престъплението, а действителният виновник да е Ортега и той да признава в него вината си и да описва обстоятелствата, поради които тя не подлежеше на съмнение. Следователно, ако можеше да се прочете този документ, ако се намереше ключът му, ако се узнаеше шифърът, въз основа на който е съставен, несъмнено накрая истината щеше да блесне!

Но Фрагозо не знаеше този шифър! Няколко допълнителни догадки, почти пълна увереност, че авантюристът не е измислил нищо, някои факти, показващи, че тайната на това дело е скрита в документа — ето всичко, което честният момък носеше от посещението си при началника на частта, където бе служил Торес.

И все пак, колкото и малко да беше това, Фрагозо бързаше да разкаже всичко на съдията Жарикес. Той съзнаваше, че не бива да губи нито час, ето защо тази сутрин към осем часа, капнал от умора, стигна на половин миля от Манао.

Това разстояние, което го делеше още от града, Фрагозо измина за няколко минути. Непреодолимо предчувствие го тласкаше напред и почти го убеждаваше, че спасението на Жоам Дакоста сега е в неговите ръце.

Изведнъж Фрагозо се спря, като че краката му се вкорениха в земята и не можеше да помръдне.

Той се намираше пред малко площадче, към което водеше една от градските порти.

Там, сред гъста навалица, на двайсетина фута се издигаше бесилка.

Фрагозо почувствува, че и последните сили го напускат. Той падна. Очите му неволно се затвориха. Не искаше да гледа, а от устните му се изтръгнаха думите:

— Много късно! Много късно!…

Но с нечовешко усилие той се приповдигна. Не! Още не беше късно! Тялото на Жоам Дакоста не се поклащаше на края на въжето!

— Съдията Жарикес! Съдията Жарикес! — завика Фрагозо.

И задъхан, страшно развълнуван, той се втурна към градската порта, премина по главната улица на Манао и се строполи полумъртъв пред прага на съдийската къща.

Вратата беше затворена. Фрагозо намери още сила да почука на тази врата.

Отвори му един от слугите на съдията. Господарят му не желаел да приема никого.

Въпреки тази забрана Фрагозо блъсна човека, който му преграждаше входа на къщата, и с един скок се озова в кабинета на съдията.

— Връщам се от провинцията, където Торес е служил като горски стражар! — извика той. — Господин съдия, Торес е казал истината!… Спрете… спрете екзекуцията!

— Намерихте ли частта му?

— Да!

— И ми носите шифъра на документа?…

Фрагозо не отговори.

— Тогава оставете ме! Оставете ме! — кресна съдията Жарикес, който в изблик на искрен гняв грабна документа, за да го унищожи.

Фрагозо улови ръцете му и го възпря.

— Истината е тук! — каза той.

— Зная — отвърна съдията Жарикес; — но каква полза от истина, която не може да се разкрие!

— Тя ще блесне!… Трябва… трябва!

— Още веднъж ви питам: имате ли шифъра?…

— Не — отговори Фрагозо, — но, повтарям ви, Торес не лъже!… Един от колегите му, с когото имал тесни връзки, умрял преди няколко месеца и няма съмнение, че този човек му е дал документа, който Торес искал да продаде на Жоам Дакоста!

— Да! — отвърна съдията Жарикес. — Да!… Няма съмнение… за нас, но това не е достатъчно убедително за тия, които разполагат с живота на осъдения… Оставете ме!

И отблъсна Фрагозо, но той не искаше да си отива. Бръснарят коленичи пред съдията.

— Жоам Дакоста е невинен! — завика той. — Вие не бива да позволявате да умре! Той не е извършил престъплението в Тижуко! Извършил го е другарят на Торес, който е написал документа! Ортега!…

Като чу това име, съдията Жарикес скочи. После, когато бушуващата в душата му буря поутихна, той измъкна документа от стиснатия си пестник, разгъна го на масата, седна и като прокара ръка през очите си, каза:

— Това име!… Ортега!… Да опитаме!

И така, изхождайки от новото име, донесено от Фрагозо, той пристъпи към работа, както бе правил вече с другите собствени имена, които напразно бе опитвал. След като го написа над първите шест букви на абзаца, той получи следното съчетание:

Ortega
Phyjsl

— Нищо — каза той, — нищо не излиза!

И наистина буквата h, поставена под r, не можеше да се предаде с цифра, защото по азбучен ред тя стои преди буквата r.

Само p, y и j, разположени под буквите o, t и e се предаваха с цифри — 1, 4 и 5.

Що се отнася до s и l, поставени в края на думата, те бяха разделени от g и a с дванайсет букви, така че беше невъзможно да се изразят с една цифра. Значи не съответствуваха нито на g, нито на a.

В този момент от улицата се надигнаха страшни викове, викове на отчаяние.

Фрагозо се завтече към един от прозорците и го отвори, преди съдията да успее да му попречи.

Улицата беше задръстена от народ. Наближаваше часът, когато осъденият щеше да излезе от затвора, и тълпата вече се стичаше към мястото, където се издигаше бесилката.

Съдията Жарикес изглеждаше страшен с втренчения си поглед, впит в редовете на документа.

— Последните букви! — промърмори той. — Да опитаме и последните букви!

В това беше единствената му надежда.

И с ръка, която трепереше така, че се затрудняваше да пише, той разположи името Ортега над шестте последни букви от абзаца, както бе направил преди малко с първите шест.

И нададе вик. Той бе открил преди всичко, че тези последни шест букви стоят по азбучен ред след буквите, съставляващи името Ортега, и следователно всички можеха да се изразят с цифри и да образуват число.

И действително, когато състави формулата и пресметна разликата между буквите на документа и буквите на името, получи следното:

Ortega
432513
Suvjhd

Съставеното по този начин число беше 432513.

Но дали в последна сметка именно въз основа на това число е бил написан документът? Не е ли то погрешно както опитаните преди?

В този момент виковете се засилиха — жални викове, които изразяваха съчувствието на тълпата. На осъденият му оставаха само няколко минути живот! Фрагозо, обезумял от мъка, изскочи от стаята!… Той искаше да види за сетен път своя благодетел, комуто предстоеше да умре!… Искаше да се хвърли пред печалното шествие, да го спре с вик: „Не убивайте този невинен човек! Не го убивайте!…“

А съдията Жарикес вече бе написал полученото число над първите букви на абзаца, повтаряйки го колкото пъти беше необходимо, по следния начин:

432513432513432513432513
Phyjslyddqfdzxgasgzzqqeh

После, като отброи по азбучен ред и нанесе истинските букви, прочете

Le veritable auteur du vol de…[1]

Съдията изрева от радост! Значи числото 432513 беше толкова търсеното число! Името Ортега му бе помогнало да го намери! Най-после той имаше ключа на документа, който щеше безспорно да докаже невинността на Жоам Дакоста. И без да чете по-нататък, съдията изхвръкна от кабинета си и като изскочи на улицата, завика:

— Спрете! Спрете!

Съдията Жарикес се втурна през тълпата, която му стори път, и за миг се озова пред затвора. Точно в този момент оттам излизаше осъденият, а жена му и децата му се бяха вкопчили в него със силата на отчаянието.

Когато стигна до Жоам Дакоста, той вече нямаше сили да говори, само размахваше в ръка документа, ала най-после от устата му се изтръгна една дума:

— Невинен! Невинен!

Бележки

[1] Истинският виновник за кражбата на — Б.пр.