Жул Верн
Жангада (40) (800 левги по Амазонка)

XX. Долна Амазонка

Какво да кажем сега за втората част от пътешествието по течението на великата река? Тя беше просто низ от щастливи дни за честното семейство. Жоам Дакоста живееше нов живот, който озаряваше всичките му близки.

Този път жангадата се носеше по-бързо по все още набъбналите от прииждането води. Тя отмина отляво селцето Дон Жозе ди Матури, а отдясно — устието на Мадейра, която води името си от цяла флотилия плаващи растения и оголени или раззеленени дънери, които тя мъкне чак до сърцето на Боливия. Жангадата се провря през архипелага Канини, чиито островчета приличат на същински саксии с палми, и край селцето Серпа, което се прехвърля ту на единия, ту на другия бряг. докато най-после разположи окончателно от лявата страна на реката къщурките си, а пред прага им се разстила жълтият килим на песъчливия бряг.

Село Силвиш, построено на левия бряг на Амазонка, и градчето Вила-Бела, главният пазар за гуарана в цялата провинция, скоро останаха зад дългия сал. Той отмина също село Фару и прочутата му река Нямундас, където в 1539 г., както твърди Ореляна, го нападнали войнствени жени, които никой не е виждал оттогава — легенда, напълно достатъчна, за да оправдае безсмъртното име на Реката на амазонките.

На това място завършва обширната провинция Рио Негро. Оттук започва територията на Пара, и този ден, 22 септември, семейството, очаровано от красотите на една несравнима долина, навлезе в тази част от бразилската държава, чиято граница на изток стига чак до Атлантическия океан.

— Колко е прекрасно! — възклицаваше непрекъснато Миня.

— Колко е голямо! — шепнеше Маноел.

— Колко е красиво! — повтаряше Лина.

— Кога най-после ще пристигнем! — мърмореше Фрагозо.

Ех, колко, е трудно да се разберат хората, когато гледат толкова различно на нещата! Но въпреки това времето минаваше весело, и Бенито, едновременно и търпелив, и нетърпелив, възвърна изцяло някогашното си добро настроение.

Скоро жангадата се запровира между безкрайни плантации от тъмнозелени какаови дървета. На техния фон изпъкваха жълтата трева и червените керемиди на колибите по двата бряга, от Обидуш до градчето Монти-Алегри.

После се разкри устието на Рио Тромбеташ, която плискаше с черните си води къщите на Обидуш истински малък град и дори крепост, с красиви сгради по широките улици, важно хранилище на реколтата от какаовите дървета, на не повече от сто и осемдесет големи мили от Белен.

След това видяха притока Тапажос със сивозелени води, спускащи се от югозапад, а по-нататък — Сантарем, богато градче с не по-малко от пет хиляди жители, предимно индианци, първите къщи на което са разположени на широки брегове от бял пясък.

Откакто бе потеглила от Манао, жангадата плаваше без прекъсване по течението на Амазонка, където сега срещаше по-малко пречки. Тя се движеше денонощно под зоркото око на своя сръчен лоцман. Не спираше вече нито за развлечение на пътниците, нито за търговски нужди. Все напредваше и напредваше и бързо наближаваше целта си.

След селището Алемкер, разположено на левия бряг, пред погледа се разкри нова гледка. Вместо горските масиви, които бяха затулвали хоризонта досега, на преден план се появиха хълмове. Окото се плъзгаше свободно по меките им очертания, а на далечния небесен фон зад тях се открояваше неясно назъбеният хребет на истински планини.

Нито Якита, нито дъщеря й, нито Лина, нито старата Сибела не бяха виждали досега подобно нещо.

Маноел обаче се чувствуваше в провинцията Пара като у дома си. Той знаеше названието на тази двойна верига, която малко по малко стесняваше долината на голямата река.

— Отдясно — каза той — е Сиера Паруакарта, която на юг завива дъговидно! Отляво е Сиера Курува — скоро ще минем последните й разклонения!

— Значи наближаваме? — запита за кой ли път Фрагозо.

— Наближаваме! — отговори Маноел.

Двамата женихи явно се разбираха, защото въпросът и отговорът бяха съпроводени с леко многозначително кимване.

Най-после, въпреки приливите, които започваха да се усещат от Обидуш нататък и позабавиха движението на жангадата, минаха градчето Монти-Алегри, после — Праиня ди Онтейру, а след това — устието на Шингу, обитавано от индианците юруми, главният поминък на които е да подготвят главите на своите врагове за кабинетите по естествена история.

На какво огромно пространство се разстилаше сега Амазонка и как се предусещаше вече, че тази царица на реките скоро ще се разлее като море. Равните й брегове бяха обрасли с висока до осемдесет фута трева и обградени с цяла гора от тръстика. Градчетата Порту ди Мош, Боа-Виста и Гурупа, които сега са в упадък, скоро останаха само като точки зад жангадата.

Тук реката се разделяше на два големи ръкава, проточени към Атлантическия океан: единият течеше на североизток, другият се устремяваше на изток, а помежду им се простираше големият остров Маражу. Този остров е колкото цяла провинция. Обиколката му е не по-малко от сто и осемдесет левги. Прорязан от различни блата и речици, покрит на изток със савани, а на запад — с гори, той предлага благоприятни условия за скотовъдство, наброяващо хиляди глави добитък.

Маражу, огромен бараж, е естествено препятствие, което принуждава Амазонка да се раздвои, преди да влее мощните си води в морето. Поемайки по горния ръкав, жангадата мина островите Кавиана и Мешиана и щеше да навлезе в устие, широко петдесетина левги, ако не бе срещнала вълните на „проророката“ — страшен прилив, който три дни преди новолуние или пълнолуние за две минути, вместо за обичайните шест часа, повдига водите на реката с дванадесет-петнадесет фута над най-ниското й равнище.

Така че това е един от най-опасните приливи, същинска водна лавина. За щастие долният ръкав, известен под названието канал Бревис — естествен ръкав на Пара, не е изложен на буйствата на това страшно природно явление, а на по-спокойни приливи и отливи. Лоцманът Араужо го познаваше отлично Ето защо той се впусна по него, между величествени гори, покрай пръснати тук-там островчета, обрасли с големи палми „муритис“, а времето беше толкова хубаво, че дори нямаше опасност от бури, които помитат понякога целия тоя канал Бревис.

След няколко дена жангадата мина край селото със същото име. Макар и построено на земя, която няколко месеца през годината е под вода, от 1845 година то е значителен град със стотина къщи. В тази местност живеят индианците тапуи, но сега тези обитатели на Долна Амазонка се смесват все повече и повече с бялото население и накрая племето им ще бъде претопено.

Междувременно жангадата продължаваше да се спуща по течението. Тя минаваше ту край мангрови дървета и едва не се закачаше за корените им, простиращи се над водата като щипци на огромни раци, ту край други дървета от същия вид със светлозелени листа и гладки стъбла, в които екипажът опираше дългите канджи, за да тласне сала отново към средата на реката.

След това дойде Токантиж, която поема водите на много речици от провинцията Гояс и през широко устие ги смесва с водите на Амазонка; после — Можу, сетне — селцето Санта Ана.

Цялата тази панорама на двата бряга се местеше величествено, без да спре нито за миг, като че някакъв хитроумен механизъм я въртеше отпред назад.

Сега многобройни плавателни съдове, спускащи се по реката — уби, егаритеи, вижилинди, пироги с всевъзможни форми, малки и средни каботажни корабчета от Долна Амазонка и в атлантическото крайбрежие — съпровождаха като конвой жангадата, сякаш лодки на някакъв огромен военен кораб.

Най-сетне отляво се появи Санта-Мария ди Белен ду Пара — „градът“, както го наричат в тоя край, с живописни редици бели многоетажни къщи, със сгушени под палмите манастири с камбанариите на катедралата и на църквата „Ностра-Сеньор ди Мерсед“, с цяла флотилия от шхуни, бригове и тримачтови кораби, които го свързват търговски със Стария свят.

Сърцата на пътниците от жангадата забиха силно. Най-после те наближаваха края на пътешествието си, което бяха смятали за недостижим. Когато арестуването на Жоам Дакоста ги задържа в Манао, тоест на половината от маршрута им, можеха ли да се надяват, че ще видят някога столицата на провинцията Пара?

Още същия ден, 15 октомври — четири и половина месеца след като бяха потеглили от фазендата Икитос — зад един рязък завой на реката се показа Белен.

За пристигането на жангадата се бе разчуло от няколко дни. Целият град знаеше историята на Жоам Дакоста. И чакаше този почтен човек! Готвеше най-сърдечно посрещане на него и на близките му!

И тъй, стотици лодки се устремиха към фермера и скоро на жангадата нахлуха всички, които искаха да приветствуват завръщането на сънародника си от толкова продължително изгнание. Хиляди любопитни — по-правилно би било да кажем хиляди приятели — се струпаха на плаващото село дълго преди то да достигне пристана си; но салът беше достатъчно голям и здрав, за да издържи цялото население на града.

И между тия, които се тълпяха така, беше госпожа Валдес, дошла с една от първите пироги. Майката на Маноел щеше най-сетне да прегърне новата си дъщеря, избраница на сина й. Ако добрата жена не бе могла да замине за Икитос, нали Амазонка бе донесла част от фазендата заедно с новото й семейство?

Преди да се свечери, лоцманът Араужо привърза здраво жангадата в дъното на едно заливче зад носа, на който се намираше арсеналът. Тук беше последният й пристан, последната й спирка след осемстотин левги плаване по голямата бразилска водна артерия. Тук заслоните на индианците, колибите на негрите, складовете, в които се съхраняваше ценен товар, щяха малко по малко да бъдат разглобени; после щеше да изчезне на свой ред и главната жилищна постройка, скрита под зелен губер от листа и цветя; а накрая — и параклисчето, чиято скромна камбана сега откликваше на гръмкия звън на беленските църкви.

Но преди това трябваше да се извърши една церемония на самата жангада: венчавката на Маноел и Миня и на Лина и Фрагозо. На отец Пасаня се полагаше да сключи тези два брака, конто обещаваха да бъдат толкова щастливи. Съпрузите щяха да получат брачната благословия в малкия параклис.

Той беше толкова тесен, че побираше само членовете на семейство Дакоста, но пък просторната жангада можеше да приеме всички, които желаеха да присъствуват на тази церемония, а ако поради големия наплив и тя се окажеше недостатъчна, реката предлагаше широкия си стъпаловиден бряг на тази доброжелателна тълпа, жадуваща да приветствува човека, който с блестящото си оправдание бе станал герой на деня. Двете сватби се състояха на другия ден, 16 октомври, при голяма тържественост.

От десет часа сутринта през този прекрасен ден жангадата започна да приема тълпата сватбари. На брега се виждаше и почти цялото население на Белен, стълпило се там в празничното си облекло. Реката беше задръстена от лодки, пълни с любопитни, които бяха наобиколили огромния сал, и водите на Амазонка буквално чезнеха под тази флотилия, разгърнала се чак до левия бряг.

Първият удар на камбаната в параклиса послужи като сигнал за радост. Беленските църкви откликнаха веднага на камбаната от жангадата. Корабите в пристанището се окичиха със знамена до върха на мачтите, и чуждестранните флагове приветствуваха бразилското знаме. Отвред екнаха пушечни залпове, но тези радостни гърмежи не можеха да заглушат гръмогласното „ура“, раздиращо въздуха от хиляди гърла!

В този момент семейство Дакоста излезе от жилищната постройка и се запъти през навалицата към малкия параклис.

Жоам Дакоста бе посрещнат с бурни ръкопляскания. Той водеше под ръка госпожа Валдес. Кавалер на Якита беше губернаторът на Белен, който заедно с другарите на младия военен лекар бе удостоил с присъствието си брачната церемония. Маноел крачеше до Миня, очарователна в новата си булчинска рокля; след тях вървеше Фрагозо, който държеше за ръка сияещата Лина; шествието завършваше с Бенито, старата Сибела и слугите на почтеното семейство, които минаваха между строения в две редици екипаж на жангадата.

Отец Пасаня чакаше двете двойки пред входа на параклиса. Обредът бе извършен просто, и същите ръце, които някога бяха благословили Жоам и Якита, този път се протегнаха да дадат брачна благословия на техните деца.

Такова щастие не биваше да бъде помрачавано от тъгата на дългата раздяла.

Затова Маноел Валдес скоро щеше да подаде оставка, за да се присъедини към цялото семейство в Икитос, където можеше да упражнява ползотворно професията си като цивилен лекар.

Естествено, двойката Фрагозо нямаше да се поколебае да последва тези, които бяха за нея по-скоро приятели, отколкото господари.

Госпожа Валдес не искаше да разделя сина си от тези честни хора, но постави едно условие: че ще я навестяват често в Белен.

Нямаше нищо по-лесно от това. Нали голямата река служеше за свръзка между Икитос и Белен, която никога не биваше да се прекъсва? И наистина след няколко дни първият пътнически параход щеше да започне редовни и бързи курсове, а му беше нужна само една седмица, за да стигне горното течение на Амазонка, по която жангадата се бе спущала толкова месеци.

С добър търговски нюх Бенито успя да сключи голяма сделка при изгодни условия, и скоро от досегашната жангада, — тоест от сала, скован в Икитос от цяла гора — не остана нищо.

След един месец фермерът, жена му, сина му, Маноел и Миня Валдес, Лина и Фрагозо заминаха с един от пътническите параходи по Амазонка обратно за голямото имение Икитос, управлението на което трябваше да се поеме от Бенито.

Този път Жоам Дакоста се върна там с високо вдигната глава и докара през бразилската граница голямо, щастливо семейство!

А Фрагозо по двадесет пъти на ден повтаряше:

— Ех, ако не беше лианата!

Накрая дори нарече Лиана младата мулатка, която оправдаваше напълно това красиво име с нежността си към този добър момък.

— Разликата е само в една буква — казваше той, — Л — Лина и Лиана е почти едно и също, нали?