Рик Риърдън
Скритият оракул (8)

7

Заедно с духовете на чумата.

Докосват те и си заразен.

Не е за смях.

— Нозои? — попита Пърси, докато заемаше бойна стойка. — Знаеш ли, все си мислех, че би трябвало да съм убил всяко нещо в гръцката митология, но винаги изскача някое друго ново.

— Мен още не си ме убил — отбелязах.

— Не ме изкушавай.

Трите нозои пристъпиха напред, а мъртвешките им усти зейнаха. Езиците им увиснаха, а очите им се покриха с жълта гной.

— Тези създания са истински — казах аз. — Разбира се, повечето неща от старите митове са истински. Освен онази история, в която съм одрал сатира Марсий жив^[15]. Онова е лъжа.

— Какво си сторил? — зяпна ме Пърси.

— Момчета! — Мег вдигна един паднал клон. — Не може ли да си говорите за това по-късно?

— Аполонееее — заговори средният дух на чумата. Гласът му гъргореше все едно бе болен от бронхит. — Дойдоооохме, за да те…

— Спри веднага — кръстосах ръце и вирнах арогантно нос (трудно ми е да съм арогантен, но се справих). — Дошли сте да ми отмъстите, нали?

Погледнах приятелите си герои.

— Виждате ли, нозоите са духове на заразите. След като се родих, задачата да разпространявам болести се падна на мен. Използвам чумни стрели, за да покосявам пакостливи народи с едра шарка, гъбички… такива неща.

— Гадно — каза Мег.

— Някой трябва да върши и това — отвърнах. — И по-добре да е бог, напътстван от Съвета на Олимп и получил разрешение да практикува това, отколкото орда неконтролируеми духове като тези.

— Опитваме се да кааажем нещооо — изгъргори духът отляво. — Спри да ни прекъсваш. Искаме да сме свобооооодни, неконтролируемиии…

— Знам, знам. Ще ме унищожите. После ще разпространите всички възможни болести по целия свят. Искате това, откакто Пандора ви пусна от онази кутия. Но не може. Ще ви поразя!

Може би се чудите откъде бях толкова спокоен и уверен. Всъщност бях ужасен. Инстинктите ми на шестнайсетгодишен смъртен крещяха: БЯГАЙ!

Коленете ми трепереха, а на дясното ми око се бе появил нервен тик. Но номерът при срещите с чумни духове е да говориш така, сякаш държиш нещата под контрол, както и да не се страхуваш. Вярвах, че това ще позволи на героичните ми спътници да измислят план, с който да ме спасят. Надявах се, че Пърси и Мег усилено работят по въпроса.

— С какво ще ни поразиш? — оголи жълтите си зъби духът отдясно. — Къде е лъкъъът ти?

— Няма го — съгласих се. — Или поне така изглежда. Какво ще стане обаче, ако съм го скрил под тениската на Led Zeppelin? Ако го извадя и ви изпозастрелям?

Нозоите се размърдаха нервно.

— Лъъъъжеш — каза духът по средата.

— Хей, Аполоне — покашля се Пърси.

„Най-после!“, помислих си.

— Знам какво ще кажеш — рекох му. — Вие с Мег сте измислили умен план да удържите духовете, докато аз бягам към лагера. Не искам да ви гледам как се жертвате, но…

— Нямаше да кажа това — вдигна меча си Пърси. — Исках да питам какво ще се случи, ако нарежа тези миризливци с божествен бронз.

Средният дух се задави, а жълтите му очи заблестяха.

— Мечът е нищожно оръжие. Не е така поооетичен като добрата епидемия.

— Спри веднага! — казах. — Не можеш освен болестите да ми взимаш и поезията!

— Прав си — каза духът. — Стига прииииказки.

Трите трупа се затътриха напред. Разперих ръце с надеждата да ги направя на прах. Нищо не се случи.

— Това е нетърпимо! — оплаках се. — Как полубоговете оцеляват без сили, които да им гарантират победата?

Мег заби клона си в гърдите на най-близкия дух. Блестящ пушек започна да се вие около дървото.

— Пусни го! — предупредих. — Не позволявай на нозоите да те докоснат!

Мег пусна клона и отстъпи назад.

В същото време Пърси Джаксън нападна. Размаха меча и избегна опита на духовете да го заловят, ала усилията му бяха напразни. Когато мечът докоснеше нозоите, телата им просто се разпаднаха на сияен пушек, а после отново се материализираха.

Един дух посегна да го сграбчи. Мег взе една замръзнала черна праскова от земята и я хвърли с такава сила, че тя се заби в челото на духа и го събори назад.

— Трябва да бягаме — реши Мег.

— Аха — отстъпи към нас Пърси. — Тази идея ми харесва.

Ала аз знаех, че бягството няма да помогне. Ако въобще бе възможно да се измъкнеш от духовете на заразите, средновековните европейци щяха да си обуят ботушите и да избегнат Черната смърт. (Между другото, Черната смърт не се случи по моя вина. Просто един век си лежах по плажовете в Калифорния и когато се върнах, разбрах, че нозоите са се развилнели и една трета от населението на континента се е споминало. Богове, много се бях ядосал!)

Но твърде много ме беше страх, че да споря. Мег и Пърси се отдалечиха по лехата и аз ги последвах.

Пърси посочи могилите на около километър и половина напред.

— Това е западната граница на лагера. Ако успеем да стигнем дотам…

Минахме покрай напоителна система. Пърси махна небрежно с ръка и тръбата й се напука. Водна струя се заби в трите нозоя след нас.

— Това беше добро — ухили се Мег, подскачайки в новата си зелена рокля. — Ще се справим!

„Не, няма“, помислих си.

Гърдите ме боляха. Всяка глътка въздух ме караше да хриптя. Мразех това, че двамата герои можеха да си говорят, докато бягаха, за да спасят живота си, а аз, безсмъртният Аполон, бях като риба на сухо.

— Не можем… — изпъшках. — Те просто…

Преди да съумея да довърша, три стълба сияен пушек изригнаха от земята пред нас. Двама от нозоите се превърнаха в трупове, като един имаше праскова за трето око, а друг — кол, стърчащ от гърдите му.

Третият дух… Пърси не го видя навреме и мина право през пушека.

— Не дишай! — предупредих го.

Очите на Пърси се ококориха, сякаш искаше да пита: „Сериозно?“.

Падна на колене и започна да дращи по гърлото си. Като син на Посейдон вероятно можеше да диша под вода, но да задържаш дъха си до безкрай, е съвсем различно.

Мег взе още една смачкана праскова от полето, но тя щеше да й осигури съвсем малка защита срещу силите на мрака.

Опитах да измисля как да помогна на Пърси, тъй като за мен най-важното нещо в живота е да помагаш на другите, но тогава нозоят с клон в гърдите ме нападна. Обърнах се да избягам и натресох физиономията си в едно дърво. Иска ми се да ви кажа, че това е било част от плана ми, но въпреки поетическата си дарба не намирам начин да го представя като нещо положително.

Озовах се паднал по гръб. Звездички бяха избили пред погледа ми. Мъртвешкият дух на чумата надвисна над мен.

— С каква смъртоносна болест да погубя великия Аполооооон? — изгъргори духът. — Антракс? Или може би ебооола…

— Втвърдена кожа под ноктите — предложих, докато се опитвах да се отдалеча от мъчителя си. — Това ме ужасява.

— Намерих отговора! — извика духът, като грубо ме игнорира. — Да опитаме товаааа!

Разпадна се в облак пушек и се спусна над мен като сияйна завивка.