Рик Риърдън
Скритият оракул (37)

36

Трябва ми малко чума.

Когато съм отдясно, пускам стрелата!

Мъртъв ли си, братко?

Да се разпръснем, бе лесната част. Всички се справиха добре.

Миранда, Сесил и Елис хукнаха в различни посоки, като обсипаха Колоса с обиди и размахаха ръце. Това спечели на останалите от нас няколко секунди, докато тичахме към дюните, ала подозирах, че Колосът скоро ще тръгне подире ми. В крайна сметка аз бях най-важната и привлекателна мишена.

Поех към колесницата на Шермън Йънг, която все още обикаляше краката на статуята в немощен опит да пусне електричество в капачките на коленете й.

— Трябва да се качим на тази колесница!

— Как? — попита Кайла.

Налагаше се да призная, че нямах идея, когато Нико ди Анджело хвана ръката на Уил и двамата стъпиха в сянката ми. И двете момчета изчезнаха. Бях забравил за силата на пътуването през сенките и за начина, по който децата от Подземното царство можеха да стъпват в една сянка и да излизат от друга понякога на стотици километри. Хадес обичаше да ме издебва по този начин и да вика: „Здрасти!“ тъкмо когато пусках смъртоносна стрела. Беше му смешно, когато пропусках целта и по грешка унищожавах друг град.

— Мразя, когато Нико изчезва така — потрепера Остин. — Какъв е планът ни?

— Вие двамата сте ми за подкрепление — казах. — Ако пропусна или загина, задачата се пада на вас.

— Как така, ако пропуснеш? — попита Кайла.

Извадих последната стрела, онази, която бях намерил в гората на Оракула.

— Смятам да прострелям този прекрасен гаргантюа^[56] в ухото.

Остин и Кайла се спогледаха, като може би се питаха дали накрая не съм мръднал от напрежението да бъда смъртен.

— Стрела на чумата — обясних. — Ще омагьосам стрелата с болест и ще я пусна в ухото на статуята. Главата й е куха. Ушите са единствените й отвори. Стрелата би трябвало да освободи достатъчно зараза, че да унищожи силата, която задвижва Колоса… или поне да го повреди.

— Откъде знаеш, че ще проработи? — попита Кайла.

— Не знам, но…

Разговорът ни бе прекъснат от внезапната поява на колосален крак. Втурнахме се към лагера и едва избегнахме участта да бъдем сплескани.

— Хей, грознико! — извика Миранда зад нас.

Знаех, че не говори за мен, но въпреки това се обърнах назад. Тя вдигна ръце и накара въжета от водорасли да изригнат от дюните и да се увият около глезените на титана. Колосът ги разкъса с лекота, но го подразниха достатъчно, за да се разсее. Да видя как Миранда се изправя срещу статуята, отново ми напомни за Мег и ми стана мъчно.

В това време Елис и Сесил стояха от двете страни на Колоса и целеха с камъни пищялите му. Дъжд от пламтящи снаряди излетя от балистите на лагера и избухна в голия задник на Господин Страхотен, което ме накара да потръпна съчувствено.

— Та какво казваше? — попита Остин.

— Мда — завъртях стрелата между пръстите си. — Знам какво си мислите. Нямам божествени сили. Съмнително е да успея да приготвя Черна смърт или инфлуенца. Въпреки това, ако го прострелям от упор в главата, може и да нанеса известни щети.

— А ако се провалиш? — попита Кайла. Забелязах, че и нейният колчан бе празен.

— Няма да имам силата за втори опит. Ще трябва вие да се справите. Намерете стрела, призовете болест, стреляйте, докато Остин води колесницата.

Осъзнах, че това е невъзможна задача, но те я приеха, без да продумат. Не знаех дали да се чувствам благодарен, или виновен. Навремето, когато бях бог, щях да приема наготово това, че смъртните вярват в мен. Но сега отново исках децата ми да рискуват живота си и нямах представа дали планът ми ще проработи.

Забелязах някакво движение в небето. Този път вместо колосален крак това бе колесницата на Шермън Йънг, но без самия Шермън Йънг. Уил накара пегасите да кацнат, след което измъкна от нея изтощения Нико ди Анджело.

— Къде са останалите? — попита Кайла. — Шермън и момичетата на Хермес?

— Нико ги убеди да слязат — завъртя очи Уил. Като по сигнал чух крясъка на Шермън нейде от далечината.

— Тъпкано ще ти го върна, Ди Анджело!

— Вие вървете — каза ми Уил. — Колесницата е конструирана за трима, а след този скок в сенките Нико ще припадне всеки момент.

— Няма — възрази Нико и припадна.

Уил го вдигна на раменете си и го отнесе.

— Късмет. Аз отивам да намеря енергийна напитка за Господаря на Мрака.

Остин скокна и пое юздите. Веднага щом с Кайла се качихме на борда и се изстреляхме нагоре, пегасите завиха и започнаха майсторски да обикалят Колоса. Изпитах искрица надежда. Може би щяхме да надхитрим гигантското парче красив бронз.

— Хайде сега! — рекох. — Да омагьосам тази стрела с хубава чума.

Стрелата се разтрепери от перата до върха си.

НЕ ЩЕ ГО СТОРИШ, каза ми тя.

 

Принципно избягвам оръжията, които разговарят. Намирам ги за груби и разсейващи. Веднъж с Артемида имахме лък, който псуваше като финикийски моряк. Друг път в една стокхолмска кръчма попаднах на бог, който беше суперкрасив, само дето говорещият му меч не млъкваше^[57].

Но аз се отклонявам.

— На мен ли приказваше? — зададох аз очевидния въпрос.

Стрелата потръпна като изстреляна в дъб. (Това беше много лошо сравнение. Извинете.)

НА ТЕБЕ ДУМАМ. НА ТОЗ СВЯТ ЗА ПРОСТА СТРЕЛБА НЕ СЪМ АЗ СЪЗДАДЕН.

Гласът бе мъжки, като на лош Шекспиров актьор.

— Но ти си стрела — казах. — Всичките сте създадени за стрелба.

— Момчета, дръжте се! — извика Остин.

Колесницата се спусна надолу, за да избегне замахнатата от Колоса перка. Без предупреждението на Остин щях да си остана във въздуха, потънал в спор с оръжието си.

— Ти си направен от додонски дъб — предположих. — И затова говориш?

ТОЧНО ТЪЙ ЩЕ ДА Е, каза стрелата.

— Аполоне! — рече Кайла. — Не знам защо разговаряш със стрелата, но…

Вдясно от нас се чу оглушително ДРЪН като от счупен електропровод, удрящ метален покрив. Вълшебните бариери на лагера се сринаха със сребърен блясък. Колосът се стрелна напред и стъпка столовата, все едно бе детска играчка.

— Случи се — въздъхна Кайла.

Колосът вдигна триумфално перката и продължи навътре към лагера, като игнорира лагерниците, тичащи в краката му. Валентина Диаз изстреля един снаряд от балиста в слабините му и отново потръпнах съчувствено. Харли и Конър Стол продължиха да горят краката му. Без резултат. Ниса, Малкълм и Хирон бързо опънаха метално въже на пътя на статуята, но нямаше да имат време да го закрепят както трябва.

— Не чуваш ли как стрелата говори? — попитах Кайла.

„Не. Халюцинациите предават ли се наследствено?“, гласеше отговорът в ококорените й очи.

— Все тая — погледнах аз към стрелата. — Какво тогава предлагаш, Могъщо Оръжие на Додона? Колчанът ми е празен.

Върхът на стрелата се насочи към лявата ръка на статуята.

НАДЗЪРНИ! СТРЕЛИТЕ, ОТ КОИТО ТЪЙ ОТЧАЯНО СЕ НУЖДАЕШ, СА ПОД МИШНИЦАТА!

— Под мишницата! — казах на Остин. — Да полетим… лети към мишницата!

Това е заповед, която не се чува често по време на битка, но Остин пришпори пегасите в стръмно спускане. Профучахме покрай гората стрели, които стърчаха от ръката на Колоса, ала аз доста надцених смъртната си координация. Посегнах към стрелите, но си останах с празни ръце.

Кайла бе по-сръчна. Сграбчи цяла шепа, но изпищя, щом ги отскубна.

Издърпах я на безопасно разстояние. Ръката й кървеше, одрана от скоростното хващане.

— Добре съм! — изплака тя. Бе стиснала пръсти, от които капеше кръв по пода на колесницата. — Вземи стрелите.

Така и сторих. Отвързах бразилското шалче от врата си, след което й го върнах.

— Превържи си ръката — наредих. — В джоба на палтото ми има амброзия.

— Не ме мисли — лицето на Кайла бе позеленяло като косата й. — Стреляй! Бързо!

Огледах стрелите. Сърцето ми прескочи един удар. Само една от тях бе цяла, но бе също и изкривена. Щеше да е почти невъзможно да се стреля с нея.

Пак погледнах говорещата стрела.

ДА МИСЛИШ ТИ ЗА ТУЙ, НЕ БИВА, каза напевно тя. ОМАГЬОСАЙ КРИВАТА МИ СЕСТРИЦА!

Опитах. Отворих уста, ала бях забравил думите от заклинанието. Както се опасявах, Лестър Пападопулос нямаше такива сили.

— Не мога!

НА ПОМОЩ ИДА АЗ, обеща ми стрелата от Додона. ДА ЗАПОЧНЕМ ТЪЙ НАШЕТО НАРИЧАНЕ: „ЧУМИЧКЕ, ЕЛА, ЕЛА!“.

— Заклинанието не започва с „Чумичке, ела, ела!“.

— На кого говориш? — попита Остин.

— На стрелата си! Трябва ми повече време!

— Нямаме повече време! — посочи Кайла с окървавена ръка.

Колосът бе само на няколко крачки от централната поляна. Не бях сигурен дали героите осъзнават в каква заплаха са. Колосът нямаше просто да смачка сградите. Ако унищожеше главното огнище, светилището на Хестия, щеше да покоси самата душа на лагера. Долината щеше да се превърне в прокълната и необитаема за цели поколения. Лагерът на нечистокръвните щеше да прекрати съществуванието си.

Осъзнах, че съм се провалил. Планът ми щеше да отнеме твърде дълго време, дори да си спомнех как се приготвя чумна стрела. Това бе наказанието ми, задето бях нарушил клетвата в реката Стикс.

И тогава над нас някой извика:

— Хей! Бронзов задник!

Над главата на Колоса се образува облак мрак подобно на балонче в комикс. Огромно космато чудовище изскочи от сенките. Адска хрътка! А на гърба й бе младеж със сияен бронзов меч.

Уикендът бе дошъл. А с него и Пърси Джаксън.