Рик Риърдън
Скритият оракул (27)

26

Императори тук?

Символът на мира ми запушва устата.

Това не е яко, Майко на боговете.

Сигурно раната на главата ми имаше вкуса на пържола, тъй като лъвът продължи да ближе лицето ми, правейки косата ми по-влажна и по-лепкава. Това по странен начин избистри мислите ми. Може би лъвската слюнка имаше лечебни сили. Предполагам, че като бог на лечителството трябваше да го знам, но се надявам да ме извините, че не съм изследвал плюнките на различните животни на принципа проба/грешка.

С мъка се изправих и се загледах в царицата на титаните.

Рея се бе облегнала от едната страна на микробус за сафари, боядисан като шарките на роклята й. Спомнях си, че черната папрат бе един от символите й, ала не се сещах защо. Сред останалите богове Рея се славеше като малко загадъчна. Дори Зевс, който я познаваше най-добре, не говореше често за нея.

Крепостната й корона блестеше на челото й като лъскава влакова релса. Когато ме погледна отвисоко, цветните й очила от оранжеви станаха лилави. Колан на ресни стягаше кръста й, а на верижка от врата й висеше месингов символ на мира.

— Радвам се, че се събуди — усмихна се тя. — Тревожех се за теб, човече.

Искаше ми се хората да спрат да ми викат „човече“.

— Защо… къде си била през всички тези векове?

— В северните щати — почеса тя ушите на лъва. — След Удсток^[46] останах наоколо, отворих студио за грънчарски изделия.

— Ти… какво?

— Това миналата седмица ли беше, или миналото хилядолетие? — килна глава тя. — Вече не помня.

— Мисля, че описваш 1960-те. Това е миналият век.

— Скапано — въздъхна Рея. — Обърквам се подир всичките тези години…

— Съчувствам и разбирам.

— След като напуснах Кронос… тоя беше такъв смотан ръб, нямаш си идея. Истински петдесетарски мъжага. Искаше с него да бъдем Ози и Хариет^[47] или Луси и Рики^[48]. Нещо от този род.

— Той… той изяде децата ти живи.

— Ами да. — Рея отметна кичур коса от лицето си. — Но с това си създаде лоша карма. Така или иначе го напуснах. По онова време разводите не бяха приети. Просто не беше редно да го правиш. Но аз изгорих моя аподесмос и се освободих. Отгледах Зевс в комуна с наяди и курети. Хранеше се с пшеничен зародиш и нектар. Детето израсна под силните вибрации на Водолея.

Бях сигурен, че Рея не помни добре вековете, но реших, че ще е неучтиво, ако я поправя.

— Напомняш ми на Ирида — казах аз. — Тя стана веган преди няколко десетилетия.

Рея направи гримаса на недоволство, преди да върне отново своя кармичен баланс.

— Ирида е добра душа. Кефи ме. Но знаеш ли, тези млади богини не бяха с нас по време на революцията. Не са наясно какво е мъжът ти да ти изяде децата, да не можеш да си намериш работа и титаните сексисти да искат да си стоиш у дома, да готвиш, да чистиш и да раждаш бебета олимпийци. И като стана дума за Ирида… — Рея се плесна по челото. — Ние за Ирида ли приказвахме, или само си я спомних?

— Наистина нямам представа.

— Да, спомних си. Тя е пратеничката на боговете, нали. Заедно с Хермес и другата силна освободена мацка. Жана д’Арк?

— Не знам за последната.

— Така или иначе, връзките са повредени, човече. Нищо не бачка. Съобщения по дъгата, летящи свитъци, „Хермес Експрес“… всичко се прецака.

— Знаем това. Но нямаме представа защо.

— Те го направиха. Те продължават да го правят.

— А те кои са?

Тя се огледа уплашено.

— Биг Брадър го върши, човече. Хората в костюми. Императорите.

Надявах се да ми каже нещо друго. Гиганти, титани, древни машини убийци, извънземни. Бих приел дори Тартара, Уран или Първичния Хаос. Надявах се, че гейзерът Пийт не е разбрал какво е казал брат му за императора в мравуняка.

Но след като ми потвърдиха истината, ми се дощя да открадна микробуса на Рея и да избягам в някоя комуна на далечен северен щат.

— „Триумвират Холдингс“ — казах.

— Аха — отвърна Рея, — това е военнопромишленият им комплекс. Суперяко ме дразни.

Лъвът спря да ближе лицето ми, вероятно защото кръвта ми започна да нагарча.

— Но как е възможно това? Как така са се върнали?

— Никога не са си тръгвали — каза Рея. — Сами си го направиха, нали се сещаш… Искаха да станат богове. Това никога не свършва добре. Крият се от древни времена, влияят на историята задкулисно. Обречени са на вечен живот в сенките. Не могат да умрат, но не могат и да живеят.

— Но как може да не разберем това? — настоях. — Та ние сме богове!

Смехът на Рея ми напомни на прасенце с астма.

— Аполоне, мило мое внуче, скъпо дете… кога бог е възпрял някого от това да бъде глупав?

Тя бе права. Не за мен, естествено, но историите, които можех да ви разкажа за останалите олимпийци…

— Римските императори — опитах да свикна с идеята — … не може всичките да са станали безсмъртни.

— О, не — каза Рея. — Само най-лошите и известните. Човече, те живеят в паметта на хората. Това ги пази живи. Точно като нас. Свързани са с историята на западната цивилизация, макар самата идея за това да е империалистична европоцентрична пропаганда, човече! Както би ти казал моят гуру…

— Рея — опрях длани около пулсиращите си слепоочия. — Може ли да разглеждаме проблемите един по един?

— Окей, човече. Не исках да те шашкам.

— Но как са въздействали върху системите ни за съобщения? Откъде такава сила?

— Те имаха векове, Аполоне. Векове. Цялото това време в заговори и войни, изграждане на тяхната капиталистическа империя… в очакване на мига да станеш смъртен и Оракулите да са уязвими за атакуване. Те са чистото зло. В тях няма нищо яко.

— Мислех, че това е съвременен термин.

— Зло?

— Не, яко. Както и да е. Звяра ли е техният водач?

— Боя се, че да. Той е скапан като останалите, но е най-умен и стабилен психически, макар също да е леко социопат. Знаеш кой е той, нали? Кой е бил…

За нещастие, знаех. Спомних си къде бях виждал самодоволната му ухилена физиономия. Можех да чуя как носовият му глас отеква из арената и нарежда убийствата на стотици, докато тълпите ликуваха. Исках да попитам Рея кои са спътниците му в Триумвирата, но реших, че няма да понеса информацията. Нито един от вариантите не бе добър. Ако узнаех имената им, щях да изпитам по-силно отчаяние, отколкото можех да преглътна.

— Значи е вярно — казах. — Другите Оракули все още съществуват. И са под контрола на императорите?

— Работят по въпроса. Питон се е настанил в Делфи и това е най-големият проблем. Но нямаш сили да го победиш в директен сблъсък. Трябва първо да откопчиш другите Оракули от пръстчетата им. Но за това ще ти трябва нов източник на пророчества от този лагер. Оракул, който е по-стар и независим.

— Додона — казах аз. — Шепнещата гора.

— Точно — каза Рея. — Мислех, че гората си е отишла завинаги, но тогава, без да знам как, дъбовете пораснаха наново в сърцето на горите. Трябва да намериш Додонския оракул и да го защитиш.

— Работя по въпроса… — докоснах лепкавата рана на лицето си. — Но приятелката ми Мег…

— Да. Получиха се усложнения. Но винаги става така, Аполоне. Когато Лизи Стантън^[49] и аз инициирахме първата конвенция за правата на жените в Удсток…

— Мисля, че имаш предвид Сенека Фолс^[50]?

— Това не стана ли през 1960-те? — намръщи се Рея.

— Случи се през 40-те — отвърнах аз. — През 1840-те, ако не ме лъже паметта.

— Значи, Джими Хендрикс не е бил там?

— Едва ли.

Рея се заигра със символа на мира.

— Кой тогава подпали китарата? Няма значение. Идеята е, че трябва да устоиш. Понякога промените отнемат векове.

— Само дето сега съм смъртен — казах аз. — Не разполагам с векове.

— Но имаш силна воля — каза Рея. — И устрема на смъртен. Тези неща често липсват на боговете.

Лъвът до нея изрева.

— Трябва да бягам — заяви Рея. — Ако императорите ме докопат, става скапано, човече. Твърде дълго не бях на линия. Пак ще ме подложат на патриархално потисничество. Просто намери Додона. Това е първото ти изпитание.

— Ами ако Звяра ме изпревари?

— Той вече е намерил портите, но няма да може да влезе без теб и момичето.

— Аз… не разбирам.

— Споко. Просто дишай, намери вътрешния си център. Просветлението идва отвътре.

Това беше нещо, което можех да кажа на своите почитатели. Бях изкушен да удуша Рея с колана й на ресни, но се съмнявах, че имам силата да го свърша. Освен това тя имаше два лъва на своя страна.

— Какво да сторя тогава? Как да спася Мег?

— Ти първо се излекувай. Почини си. А после… как да спасиш Мег е твоя работа. Но пътят е по-важен от целта, нали знаеш?

Тя вдигна ръка. На пръстите й бяха закачени чанове — колекция от кухи медни тръбички и медальони, върху които бяха изписани старогръцки и критски символи.

— Окачи ги на най-големия дъб. Това ще ти помогне да доловиш гласовете на Оракула. Ако получиш пророчество, яко. Това ще е само началото, но без Додона нищо друго няма да стане. Императорите ще погълнат бъдещето ни и ще си разделят света. Само когато победиш Питон, може да заемеш полагащото ти се място на Олимп. Детето ми… Зевс… той възпитава строго. Само ако си върнеш Делфи, ще си спечелиш благоразположението му.

— Опасявах се, че ще кажеш точно това.

— Има и още нещо — предупреди ме тя. — Звяра е замислил някаква атака срещу лагера. Не знам каква е, но ще е голяма. По-лоша от напалм. Трябва да предупредиш приятелите си.

Най-близкият лъв ме побутна. Увих ръце около врата му и му позволих да ме издърпа на крака. Успях да остана прав, но само защото краката ми се вкамениха от ужас. За пръв път осъзнах какви изпитания ме чакат. Срещу какви врагове ми предстои да се изправя. Трябваше ми нещо повече от чанове и просветление. Нужно ми беше чудо. Като бог мога да потвърдя, че те се случват рядко.

— Късмет, Аполоне — царицата на титаните постави чановете в ръката ми. — Налага се да проверя пещта, преди гърнетата ми да се напукат. Не се предавай и спаси дърветата!

Гората изчезна. Озовах се застанал в централната градина на лагера на нечистокръвните, лице в лице с Чиара Бенвенути, която подскочи уплашено.

— Аполон!

— Хей, момиче — усмихнах се. После очите ми се завъртяха и за втори път тази седмица припаднах очарователно пред нея.