Рик Риърдън
Скритият оракул (26)

25

Играта продължава.

Горя, варя се и повръщам.

Лъвове. Защо не?

Запрепъвах се по поляната, като виках името на Мег. Знаех, че няма смисъл, но се чувствах добре, докато крещя. Потърсих следи от счупени клони или стъпкана пръст. Вероятно двете мравки с размера на танкове бяха оставили диря, която можех да последвам. Ала аз не бях Артемида, нямах уменията на сестра си в следотърсачеството. Нямах и представа в каква посока бе отишла приятелката ми.

Намерих мечовете на Мег в калта. Веднага се превърнаха обратно в златни пръстени. Толкова малки, така лесно загубени. Като живота на смъртен. Може би заплаках. Опитах да счупя тъпото си бойно укулеле, но инструментът от божествен бронз удържа на напъните ми. Най-накрая изтръгнах струната Ла, прокарах я през пръстените на Мег и ги провесих на врата си.

— Ще те намеря, Мег — промърморих.

Моя бе вината, че са я отвлекли. Бях сигурен. Когато започнах да свиря, за да спася себе си, наруших клетвата си, дадена в реката Стикс. Вместо да ме накажат лично, Зевс, Мойрите или всички богове накуп бяха решили да стоварят гнева си върху Мег Макафри.

Как можех да бъда толкова глупав? Всеки път, когато разсърдех останалите богове, го отнасяха тези, които бяха най-близо до мен. Изгубих Дафна заради една небрежно изречена обида срещу Ерос. Простих се с красивия Хиацинт заради свадата със Зефир. Сега нарушената ми клетва можеше да струва живота на Мег.

„Не — казах си. — Няма да го допусна.“

Това ми се гадеше, че едва ходех. Някой сякаш надуваше балон в мозъка ми. Въпреки това успях да стигна до ръба на гейзера, обитаван от Пийт.

— Пийт — извиках, — покажи се, страхлив телевизионен търговецо!

Водата изригна със звука на най-ниския регистър на органа. Сред виещата се пара паликоят изникна с кално лице, вдървено от гняв.

— Как смееш да ме наричаш телевизионен търговец! — настоя той. — Имаме фирма, която осъществява всякакви връзки с обществеността!

Превих се и повърнах в кратера му, което според мен бе най-подходящият отговор.

— Спри това! — оплака се Пийт.

— Трябва да намеря Мег — избърсах уста с трепереща ръка. — Какво биха направили мирмеките с нея?

— Не знам!

— Кажи ми или няма да довърша анкетата ти за проучване на клиентското мнение.

— Но това е ужасно! — изохка Пийт. — Твоето мнение е важно за нас!

Той долетя до мен.

— Леле… главата ти не изглежда добре. Имаш голяма драскотина на скалпа и освен това кървиш. Ето защо не разсъждаваш трезво.

— Не ми пука! — извиках, което само усили главоболието ми. — Къде е мравунякът на мирмеките?

Пийт започна да кърши ръце.

— Ами нали за това говорихме по-рано. Там отиде Поли. Единственият вход е в мравуняка.

— Вход закъде?

— За Додонския оракул.

Стомахът ми стана на лед, което бе нечестно, тъй като такъв ми трябваше само за главата.

— Пътят към Оракула… минава през мравуняка.

— Виж, нужна ти е лекарска помощ. Казах на Поли, че трябва да имаме медицински пункт за посетители. — Той започна да рови в несъществуващите си джобове. — Нека ти отбележа къде се намира хижата на Аполон…

— Ако извадиш брошура — предупредих го, — ще те накарам да я изядеш. Сега ми кажи как се минава през мравуняка, за да се стигне до Оракула.

Лицето на Пийт пожълтя. А може би само моето зрение се влошаваше.

— Поли не ми обясни нищо. Гората там е толкова гъста, че никой не може да влезе. Дори гледани отгоре, клоните са като…

Той кръстоса кални пръсти, след което ги накара да се втечнят и слеят един с друг, което илюстрира прекрасно това, което се опитваше да каже.

— Така или иначе — раздели ръцете си той, — Оракулът е там. Може да е дремел векове наред. Никой от борда на директорите дори не знаеше за него. След което дърветата внезапно зашептяха. Поли се досети, че проклетите мравки са изкопали мравуняка си под тях и това ги е пробудило.

Опитах да осмисля информацията. Не ми беше лесно с подут мозък.

— В каква посока е гнездото?

— На север — каза Пийт. — На около километър. Но, човече, не си във форма!

— Трябва! Мег се нуждае от мен!

Пийт ме хвана за ръката. Допирът му ми подейства като влажен топъл турникет.

— Има време. След като са я отнесли цяла, значи, още не е мъртва.

— Но скоро ще бъде!

— Мне. Преди Поли… преди той да изчезне, няколко пъти отиде до мравуняка, за да потърси тунела, водещ към Оракула. Каза ми, че мирмеките покриват жертвите си в слуз и ги чакат да, хммм, узреят, докато станат достатъчно меки, за да могат малките им да ги изядат.

Изпищях по съвсем небожествен начин. Ако имах нещо останало в стомаха, щях да го повърна.

— Колко време й остава?

— Кажи-речи денонощие. После ще започне да… ъъъъ… омеква.

Трудно ми бе да си представя Мег Макафри да омеква при каквито и да е обстоятелства, но я видях сама и уплашена, потънала в слуз и стоварена в склад за трупове в гнездото на мравките. За момиче, което мразеше буболечките… Деметра бе права да ме мрази и да държи децата си настрана от мен. Бях ужасен бог!

— Върви и намери помощ — настоя Пийт. — Хижата на Аполон ще може да изцери раната на главата ти. Няма да си от полза на приятелката си, ако хукнеш подире й и те убият.

— Защо те интересува какво ще стане с нас?

— Удовлетворението на посетителите винаги е най-важно за нас — погледна ме обидено богът гейзер. — Освен това, ако намериш Поли, докато си там…

Опитах да остана сърдит на паликоя, но тревогата и самотата, изписани по лицето му, отразяваха собствените ми чувства.

— Поли обясни ли как се минава през мравуняка?

— Както казах — поклати глава Пийт, — не искаше да го последвам. Мирмеките сами по себе си са много опасни. А и ако тези… другите, все още са наоколо.

— Другите?

— Забравих ли да го спомена? — намръщи се Пийт. — Май да. Поли видял трима души, тежко въоръжени. И те са търсели Оракула.

Кракът ми започна нервно да трепти, все едно трикракото състезание му липсваше.

— Поли откъде е разбрал какво търсят?

— Чул ги е да си говорят на латински.

— На латински? От лагера ли са дошли?

— Не — разпери ръце Пийт. — Не мисля. Поли ги описа като възрастни. Каза, че един от тях бил водачът. Другите двама го наричали император.

Цялата планета сякаш се разклати.

— Император.

— Да. Както в Рим са наричали военачалниците.

— Да, знам.

Внезапно страшно много неща ми се наредиха. Парченцата от пъзела образуваха цялостна картина, която ме удари по носа. Звяра… „Триумвират Холдингс“… възрастни герои, останали незабелязани.

Едва се сдържах да не скоча в гейзера. Повече отвсякога Мег имаше нужда от мен. Но трябваше да свърша нещата като хората. Налагаше се да бъда внимателен. Дори повече, отколкото когато правех годишна ваксинация на слънчевите си коне.

— Пийт — казах, — приемаш ли още свещени клетви?

— Да, но…

— Тогава чуй моята свещена клетва!

— Проблемът е, че ти имаш аурата на някого, който наскоро е нарушил клетва, дадена в реката на Стикс. Ако нарушиш и една с мен…

— Кълна се, че ще спася Мег Макафри. Ще използвам всичко, което мога, за да я върна от леговището на мравките. Тази клетва е по-важна от предишната ми. В това се заклевам върху свещените ти и изключително горещи води!

— Ами добре, извърши го вече — направи гримаса Пийт. — Но имай едно наум, че ако не спазиш тази клетва и Мег загине, дори да не е по твоя вина… ще си понесеш последствията.

— Вече съм прокълнат, задето наруших предишната си клетва! Какво значение има!

— Да, но… как да ти обясня, клетвите в реката Стикс те убиват години наред… като рак. Клетвите, дадени в мен… — сви рамене Пийт. — Ако ги нарушиш, не мога да сторя нищо, с което да забавя наказанието. Където и да се намираш, от земята ще изригне гейзер, който ще те свари жив.

— А — опитах да спра коленете си да не треперят, — разбира се, че знаех това. Държа си на клетвата.

— Вече нямаш избор.

— Ами да. Мисля да ходя… да се лекувам.

Отдалечих се с олюляване.

— Лагерът е в другата посока — обади се Пийт.

Смених посоката.

— Не забравяй да попълниш нашето онлайн проучване — извика Пийт зад мен. — Само ми е любопитно да те питам: как би оценил цялостно Гората до лагера на нечистокръвните с оценка от едно до десет?

Не отговорих. Запрепъвах се в тъмното. Бях твърде зает да оценявам от едно до десет болката, която можеше да се наложи да изпитам в близкото бъдеще.

 

Нямах силата да се върна в лагера. Колкото по-надалеч стигах, толкова по-ясно ми ставаше това. Крайниците ми бяха станали на желе. Чувствах се като марионетка и колкото и да обичах да контролирам смъртните едно време, не ми хареса да съм от другия край на конците.

Защитата ми бе сведена до нула. И най-малката адска хрътка или дракон можеха да вечерят с великия Аполон. Ако някой разгневен бобър ме намереше, щях да съм свършен.

Подпрях се на едно дърво, за да си поема въздух. То сякаш ме избута настрана и зашептя с глас, който помнех твърде добре.

Не спирай да вървиш, Аполоне. Не може да почиваш тук.

— Аз те обичах — промърморих.

Част от мен знаеше, че съм трескав и си представям разни неща само заради сътресението си, но можех да се закълня, че виждам лицето на любимата си Дафна върху стеблото на всяко дърво, покрай което преминавах. Чертите й плаваха под кората като дървесен мираж, леко извитият й нос, пронизващите й зелени очи, устните, които никога не бях целувал, но и за които не бях спирал да мечтая…

Ти обичаше всяко красиво момиче — скара ми се тя. — А и всяко красиво момче.

— Но не и като теб — извиках аз. — Ти беше първата ми истинска любов. О, Дафна!

Помнех как я преследвам — люляковия аромат във въздуха, изящния й силует, който прелиташе през шарената сянка на гората.

Стори ми се, че я преследвах години… И може би наистина беше така.

Векове наред обвинявах Ерос.

В един безразсъден миг се подиграх с уменията на Ерос като стрелец. От злоба той ме улучи със златната си стрела и насочи цялата ми любов към красивата Дафна. Това обаче не беше най-лошото. Той прободе сърцето на Дафна с оловна стрела, която изсмука всяка възможна симпатия, която тя можеше да има към мен.

Това, което хората не знаят, е, че стрелите на Ерос не могат да извлекат емоция от нищото. Те само обработват нещото, който вече е там. Дафна и аз щяхме да сме съвършената двойка. Тя бе голямата ми любов. Можеше да отвърне на обичта ми. Ала благодарение на Ерос любовнометърът ми счупи всички рекорди, а чувствата на Дафна се избистриха до чиста омраза (която, разбира се, е обратната страна на любовта). Няма нищо по-трагично от това да обичаш някого от дъното на душата си и да знаеш, че на любовта ти никога няма да бъде отвърнато.

Историите разказват, че съм я преследвал по прищявка, че тя е била поредната фуста. Това не е вярно. Когато тя помоли Гея да стане на лаврово дърво, за да ми избяга, част от сърцето ми също застина. Измислих лавровия венец, за да запомня провала си, да се накажа за съдбата на най-голямата ми любов. Всеки път, когато някой герой печелеше лавровия венец, аз си спомнях за момичето, което така и не успях да спечеля.

Подир Дафна се заклех, че никога няма да се оженя. Понякога разказват, че това е така, защото не съм могъл да реша измежду деветте музи. Удобна история. Деветте музи бяха мои постоянни спътнички, всяка от тях красива по свой начин. Но те никога не бяха запленявали сърцето ми по начина, по който Дафна го стори.

Само още един човек ми бе въздействал така — съвършеният Хиацинт. И той също ми бе отнет.

Всички тези мисли минаха през поразения ми мозък. Олюлявах се от дърво на дърво, облягах се върху тях, хващах най-ниските клони като перила.

Не можеш да умреш тук — шепнеше Дафна. — Имаш работа. Даде клетва.

Да, моята клетва. Мег имаше нужда от мен. Трябваше да…

Паднах по очи в ледената кал. Колко дълго лежах там, не съм сигурен.

Една топла муцуна издиша в ухото ми. Груб език облиза лицето ми. Помислих, че съм мъртъв и Цербер ме е намерил пред портите на Оня свят.

Тогава Звяра ме обърна по гръб. Тъмни клони запречиха гледката ми към небето. Още бях в гората. Златният образ на лъв се появи пред мен. Кехлибарените му очи бяха красиви и смъртоносни. Той облиза лицето ми. Може би опитваше да реши дали ще бъда вкусна вечеря.

— Пфф — изплюх козината от гривата му.

— Събуди се — каза гласът на жена някъде вдясно от мен. Това не беше Дафна, но ми бе смътно позната.

Успях да вдигна глава. Наблизо втори лъв седеше в краката на жена, която носеше очила с цветни стъкла и тиара в сребърно и златно върху косата си. Върху ръчно рисуваната й рокля бяха изобразени преплитащи се папрати и листа. Ръцете й бяха татуирани с къна. Не изглеждаше като в съня ми, но я разпознах.

— Рея — изграчих.

— Аполоне — наведе глава тя. — Не искам да се шашкаш, но трябва да поговорим.