Рик Риърдън
Скритият оракул (13)

12

Ода за хотдога.

С буболечков сос и чипс.

За мене няма нищо.

Не бях в празнично настроение.

Особено за пикник с храна за смъртни. И със смъртни наоколо.

Столовата бе приятна. Дори зиме магическите граници на лагера го пазеха от природните стихии. Да стоим навън на топлината на факлите и мангалите, бе само леко хладно. Морето до Лонг Айлънд блестеше на лунна светлина (здрасти, Артемида, не си губи времето да ме поздравяваш). Атина Партенос грееше от Хълма на нечистокръвните като най-голямата нощна лампа на света. Дори гората не изглеждаше така зловеща заради меката сребриста мъгла, покрила боровите дръвчета.

Вечерята ми обаче не бе особено поетична. Състоеше се от хотдог, чипс и червена напитка, за която ми казаха, че е сос от буболечки^[23]. Нямах представа защо хората консумират сок от буболечки, нито от каква точно буболечка са го изцедили, но бе най-вкусната част от вечерята, което бе смущаващо.

Седнах на масата на Аполон с децата си Остин, Кайла и Уил, както и с Нико ди Анджело. Не виждах разлика между моята маса и тази на другите богове. Моята трябваше да е по-лъскава и по-елегантна. Трябваше да свири музика наоколо или да се рецитира поезия по желание. Вместо това бе каменен отломък с пейки от двете страни. Смятах я за неудобна, макар на децата да не им пукаше.

Остин и Кайла ме заляха с въпроси за Олимп, за войната с Гея, както за това какво е да се чувстваш първо бог, а после човек. Знаех, че не искат да са груби. Като мои деца имаха вроден такт. Питанията им обаче болезнено ми напомняха за текущото ми състояние.

Освен това с напредването на времето помнех все по-малко и по-малко от божествения си живот. Бе тревожно колко бързо се бяха разпаднали моите перфектни космически неврони. Някога всеки спомен бе като висококачествен аудиофайл. Сега наподобяваше запис върху восък. А повярвайте, аз помня записите върху восък. Те не издържаха дълго в слънчевата колесница.

Уил и Нико седяха рамо до рамо и се заяждаха по приятелски. Заедно бяха толкова сладки, че се почувствах нещастен. Това ми върна спомените за няколкото кратки златни месеца, които бях споделил с Хиацинт преди ревността, преди ужасния инцидент…

— Нико — казах накрая, — ти не трябва ли да седиш на Хадесовата маса?

— Трябва, да — сви рамене той, — но ако стоя сам на масата, се случват странни неща. В земята се отварят пукнатини. От тях изпълзяват зомбита, които започват да обикалят наоколо. Това е психическо разстройство. Не мога да го контролирам. Така казах на Хирон.

— А вярно ли е? — попитах.

— Имам бележка от лекар — усмихна се лукаво Нико.

— Аз съм лекарят — вдигна ръка Уил.

— Хирон реши, че не си струва да спори за това — добави Нико. — Щом седя на масата с други хора, като… тези например… зомбитата стоят настрана. Всички са доволни.

— Много е особено — кимна благо Уил, — но Нико никога не би използвал способностите си, за да стане на неговото.

— Не, разбира се — съгласи се Нико.

Загледах вечерния павилион. Според традицията на лагера Мег бе разположена с децата на Хермес, тъй като божественото й родителство още не бе определено. На нея не й пукаше. Беше твърде заета да пресъздава със собствени сили световното по ядене на хотдог. Другите две момичета, Джулия и Алис, я зяпаха със смесица от ужас и възхищение.

От другата страна на масата седеше кльощаво момче с къдрава кафява коса. Отгатнах, че това е Конър Стол, макар никога да не съумявах да го различа от по-големия му брат Травис. Въпреки мрака Конър носеше слънчеви очила, несъмнено за да попречи отново да бръкнат в очите му. Забелязах също, че държеше ръцете си настрана от устата на Мег.

В цялата столова преброих деветнайсет лагерници. Повечето седяха сами на масите си — Шермън Йънг на тази на Арес, момиче, което не познавах, бе на масата на Афродита, друго момиче на тази на Деметра. На масата на Нике две тъмнокоси млади дами, очевидно близначки, спореха над военна карта. Самият Хирон, отново във формата на кентавър, бе на централната маса и пиеше от сока си, докато бъбреше с двама сатири. Настроението им обаче бе угнетено. Хората кози не спираха да ме гледат, след това започнаха да ядат от сребърните блюда, както правеха сатирите, когато са нервни. Половин дузина красиви дриади минаваха около масите и предлагаха храни и напитки, но бях така погълнат в грижите си, че не забелязах красотата им. Още по-трагичното бе, че ме бе срам да флиртувам с тях. Какво ми ставаше?

Озърнах се около лагерниците с надеждата да намеря потенциални слуги… исках да кажа… нови приятели. Боговете винаги обичат да имат няколко герои ветерани под ръка, които да хвърлят в битка, за да извършат опасни подвизи или пък да държат края на тогата ни. За нещастие, никой на вечеря не ми се стори като подходящ слуга. Трябваше ми по-богат избор на таланти.

— Къде са… останалите? — обърнах се към Уил.

Не казах А-отбора, за да не го схванат по неправилния начин.

— Някого конкретно ли търсиш? — отхапа от пицата си Уил.

— Ами приключенците от лодката например?

Уил и Нико се спогледаха, сякаш искаха да кажат „започна се“. Предполагам, че често ги питаха за седмината легендарни герои, които се бяха борили рамо до рамо с боговете срещу гигантите на Гея. Мъчно ми беше, че не бях видял тези герои по-рано. След всяка голяма битка исках да се сдобия с групова снимка — в това число и с изключителните права за композиране на епични балади за подвизите им.

— Е — каза Нико, — вече срещна Пърси. Двамата с Анабет карат абитуриентската си година в Ню Йорк. Хейзъл и Франк са в лагер „Юпитер“ и работят за Дванадесетия легион.

— А, да. — Опитах да си припомня как изглежда лагер „Юпитер“, римският анклав до Бъркли, Калифорния, но детайлите ми се губеха. Помнех само разговорите с Октавиан и начина, по който бе завъртял главата ми с обещания и ласкателства. Глупаво момче… по негова вина бях тук.

Един глас прошепна в съзнанието ми: „Кой беше глупавото момче? Определено не Октавиан“. Реших, че е будната ми съвест.

— Млъкни — промърморих.

— Моля? — попита Нико.

— Нищо. Продължи.

— Джейсън и Пайпър изкарват годината с бащата на Пайпър в Лос Анджелис. Взеха тренер Хедж, Мели и малкия Чък с тях.

— Ъхъ — не знаех последните три имена, но прецених, че вероятно не са важни. — А седмият герой? Лио Валдес?

— Помниш това име? — повдигна вежди Нико.

— Разбира се! Той измисли Валдесинатора. Това беше страхотен музикален инструмент! Едва намерих време да овладея основите му, преди Зевс да ме изхвърли от Партенона. Ако някой може да ми помогне, това ще е Лио Валдес.

Лицето на Нико се изопна от раздразнение.

— Лио го няма. Той умря. После се върна към живот. Мерна ли го отново, ще го убия.

— Не, няма — сръчка го Уил, а после се обърна към мен.

— По време на битката с Гея Лио и бронзовият дракон Фестус изчезнаха в огнен взрив по средата на деня.

Потръпнах. След толкова векове в слънчевата колесница изразът „огнен взрив по средата на деня“ не ми допадна.

Постарах се да си спомня последния път, когато бях видял Лио Валдес в Делос, когато бе разменил Валдесинатора за информация.

— Той търсеше лека на изцерителя — спомних си. — Начин да върне някои от мъртвите. Предполагам, че през цялото време е планирал да пожертва себе си.

— Да — каза Уил. — Той се отърва от Гея в експлозията, но решихме, че и той е умрял.

— Защото той наистина умря — каза Нико.

— Тогава, след няколко дни — продължи Уил, — се появи свитък, понесен от вятъра…

— Още е в мен. — Нико претърси джобовете на авиаторското си яке. — Гледам го всеки път, когато искам да се ядосам.

Той извади дебел пергаментов свитък. Веднага щом го разгъна, на повърхността се появи холограма: Лио Валдес, дяволит както винаги, с тънка тъмна коса, хитра усмивка и нисичък ръст. (Холограмата, разбира се, бе висока седем сантиметра, но дори в истинския живот Лио не бе с много по-голям ръст.) Дънките, синята работническа риза и коланът му с инструменти бяха опръскани с машинно масло.

— Хей, момчета! — Лио разпери ръце за прегръдка. — Извинете, че ви оставих така. Лошата новина е, че умрях. Добрата, че ми мина! Трябваше да спася Калипсо. Сега и двамата сме добре. Водим Фестус на…

Образът потръпна като огънче при силен вятър и смути гласа на Лио.

— Ще се върнем веднага когато… — статичен шум. — Пригответе такоси^[24]… — Още шум. — ¡Vaya con queso^[25]! Обичам ви!

Изображението изчезна.

— Само това получихме — оплака се Нико. — И то беше през август. Нямаме идея какво планира, къде е сега и дали още е в безопасност. Джейсън и Пайпър прекараха по-голямата част от септември да го търсят, докато Хирон не настоя да тръгнат на училище.

— Е — казах, — звучи така, сякаш Лио е планирал да направи такоси. Може би му е отнело повече време от очакваното. А vaya con queso… вярвам, че ни съветва да ги приготвим със сирене. Това е добра препоръка.

Казаното, изглежда, не убеди докрай Нико.

— Мразя да ме държат на тъмно — промърмори той.

Странно оплакване за дете на Хадес, но схванах какво има предвид. И на мен ми бе любопитно да узная съдбата на Лио Валдес. Някога можех да разбера къде е той така лесно, както вие бихте видели съобщенията на приятел във Фейсбук, но сега се взирах в небето и се чудех къде ли ще се появи дяволитият герой с бронзов дракон и чиния такоси.

А ако и Калипсо бе замесена, това усложняваше нещата. С магьосницата имахме нелека история, но дори аз трябваше да призная, че е очарователна. Ако бе пленила сърцето на Лио, бе възможно той да се е замотал. Одисей изкара седем години с нея, преди да се върне у дома.

Какъвто и да бе случаят, не ми се струваше вероятно Валдес да се върне навреме, за да ми помогне. Стремежът ми към овладяването на Валдесинатора трябваше да почака.

Кайла и Остин бяха доста притихнали, докато следяха разговора ни със смесица от почуда и удивление. (Думите ми имаха такъв ефект върху хората.)

Кайла махна към мен.

— За какво си говорихте в голямата къща? Хирон каза ли ти за изчезванията?

— Да — опитах да не гледам към дърветата. — Обсъдихме ситуацията.

— И? — разпери пръсти по масата Остин. — Какво става?

Не исках да разсъждавам върху това. Не исках да видят страха ми.

Щеше ми се главата да не ме боли толкова. На Олимп главоболията минаваха по-лесно. Хефест цепеше черепа на пострадалия и вадеше новородените бог или богиня, които тропаха отвътре. В света на смъртните опциите ми бяха по-ограничени.

— Трябва ми време да помисля върху това — казах. — Може би на сутринта ще си върна божествените сили.

Остин се приведе напред. На светлината на факлите кичурите му сякаш се извиха в нови ДНК спирали.

— Така ли става? Силите ти се връщат след време?

— Така… мисля.

Пробвах да си спомня годините служба при Адмет и Лаомедон, но едва си спомнях имената и лицата им. Изчезващата памет ме ужасяваше. Тя караше всеки миг от настоящето да набъбва по своята значимост и големина и ми напомняше, че за смъртните времето е ограничено.

— Трябва да стана по-силен — реших. — Трябва.

Кайла стисна ръката ми. Пръстите й на стрелец бяха груби и мазолести.

— Всичко е наред, Аполоне… татко. Ще ти помогнем.

— Кайла е права — кимна Остин. — Заедно сме в това. Ако някой ти създаде проблеми, Кайла ще го застреля. После ще ги прокълна така зле, че ще говорят в рими седмици наред.

Очите ми се насълзиха. Не толкова отдавна — тази сутрин например — идеята тези млади герои да ми помогнат би ми се сторила нелепа. Сега тяхната доброта ме разчувства повече от сто жертвени бика. Не помнех кога за последно на някого му бе пукало толкова за мен, че да прокълне враговете ми да говорят в рими.

— Благодаря — успях да кажа.

Не успях да добавя „деца“. Не ми се струваше редно. Тези герои бяха мои защитници и семейство, но в момента не можех да се възприема като техен баща. Един баща трябваше да е в състояние да помогне повече. Да даде повече на децата си, отколкото да вземе. Налагаше се да призная, че за мен това бе нова идея. Накара ме да се почувствам по-зле отпреди.

— Хей — потупа ме по рамото Уил. — Това не е толкова зле. Сега, когато всички сме нащрек, може и да не минаваме през маршрута с изпитания на Харли.

Кайла измърмори старогръцко проклятие. Ако бях истински божествен баща, трябваше да измия устата й със зехтин.

— Изцяло забравих за това — каза тя. — Ще трябва да го откажат, нали?

— Какъв маршрут? — намръщих се аз. — Хирон не спомена нищо такова?

Исках да възразя, че целият ми ден бе един маршрут с препятствия. Не можеха да очакват да върша и лагерните им дейности. Преди да изрека това, един от сатирите наду раковина на централната маса.

Хирон вдигна ръце, за да привлече внимание.

— Лагерници! — Гласът му изпълни столовата. Можеше да бъде много впечатляващ, стига да поискаше. — Имам да направя няколко изявления, включително новини за утрешното трикрако състезание на смъртта!