Рик Риърдън
Скритият оракул (24)

23

Как бихте оценили смъртта си от едно до десет?

Благодарим ви.

Вашето мнение е важно за нас!

Безразсъдно ли постъпих, като хукнах към непредвидимите богове на природата? Моля ви. Не ми е в същността да се съмнявам. Това е качество, от което никога не съм се нуждаел.

Вярно, спомените ми за паликоите бяха неясни. Доколкото можех да разчитам на паметта си, боговете на гейзерите в древна Сицилия давали убежище на избягалите роби. Следователно трябваше да са добронамерени духове. Може би щяха да предоставят и убежище на изгубените герои или поне да забележат, че петима от тях обикалят територията им и мърморят неразбираемо. Освен това аз бях Аполон. Паликоите щяха да се гордеят с това, че велик олимпийски бог им е дошъл на гости. Фактът, че гейзерите често бълваха вряла вода, което можеше да те свари, нямаше да ме спре да си спечеля нови почитатели… исках да кажа приятели.

Поляната се появи пред нас като открехната врата на пещ. Стена от жега лъхна през дърветата и опари лицето ми. Усещах как порите ми се разтварят, за да отпият от влагата, което се надявах да помогне за пъпките ми.

Сцената пред нас не пасваше на зимата в Лонг Айлънд. Блестящи лози опасваха клоните на дърветата. Тропически цветя цъфтяха сред опадалите листа и клонки в гората. Червен папагал седеше на едно бананово дърво, натежало от все още зелени плодове.

В центъра на поляната имаше два гейзера — като близнаци, подаващи се от земята. Заобикаляше ги цифрата осем, изписана около тях със сиви саксии. Кратерите бълбукаха и съскаха, но не изригнаха. Реших да приема това за хубава поличба.

— Безопасно ли е? — пляснаха ботушите на Мег в калта.

— Съвсем не — отвърнах. — Трябва да принесем жертва. Може би пакетче семенца?

— Те са вълшебни — удари ме по ръката Мег. — За животоспасяващи ситуации. Какво ще кажеш за укулелето ти? Така или иначе няма да го използваш?

— Един мъж на честта никога не се отказва от укулелето си — вирнах нос аз, — но ми даваш добра идея. Ще предложа на боговете поема! Още мога да направя това. То не се брои за музика…

— Не знам дали… — намръщи се Мег.

— Не бъди завистлива, Мег. После ще сътворя поема и за теб. Това определено ще зарадва боговете на гейзерите!

Пристъпих напред, разперих ръце и започнах да импровизирам:

 

Гейзер, гейзер, да изригнем аз и ти.

Под нощните звезди, покрити с облаци,

бродя в тез гори, но ти знаеш чии са те, нали?

Трябва да разберем ние за кого камбаната бие.

Хайде, дух сварен, излез да се разберем!

 

Не исках да се хваля, но ми се стори много добро, макар да използвах някои рими от по-стари мои произведения. За разлика от музиката и стрелбата ми божествените ми умения в стихоплетството не изглеждаха засегнати.

Погледнах към Мег с надеждата да открия сияйно обожание, изписано върху лицето й. Бе крайно време момичето да започна да ме оценява. Вместо това устата й увисна в потрес.

— Какво? — попитах възмутено. — Двойка ли имаше по поезия в училище? Това бе първокласно стихотворение!

Мег посочи към гейзерите и осъзнах, че дори не ме гледа.

— Е — разнесе се дрезгав глас, — привлече вниманието ми.

Един от паликоите надвисна над гейзера. Долната му половина не беше нищо друго освен пара. От кръста нагоре бе два пъти по-голям от човек, с мускулести ръце с цвета на кал, очите му бяха бели като тебешир, а косата му приличаше на пяна на капучино, сякаш усърдно се беше полял с шампоан и после си бе останал така. Огромните му гърди опъваха бебешкосиня тениска с яка, на чието джобче отпред се мъдреше логото на дървета.

— О, Велики паликой — казах, — умолявам те…

— Какво беше това? — прекъсна ме духът. — Дето каза преди малко?

— Поезия — отвърнах. -За теб!

— Не — потупа той калната си брадичка. — Не беше поезия.

Не можех да повярвам. Никой ли вече не оценяваше красотата на езика?

— Добри ми боже — казах аз. — Не ти ли харесват римите ми?

— Не говоря за римата. Говоря за съобщението, което изпращаш. Ние внимателно проучваме пазара и това не пасва на кампанията ни. Песента на „Оскар Майер“^[44] за надениците, това вече е поезия. Рекламата е на петдесет години и хората още си я пеят. Мислиш ли, че можеш да ни измислиш нещо такова?

Погледнах към Мег, за да съм сигурен, че не си въобразявам разговора.

— Виж сега — казах на бога гейзер, — аз съм покровител на поезията вече четири хиляди години. Разбирам от поезия…

— Да започнем отначало — размаха ръце паликоят. — Ще ти разкажа за програмата ни, може би ще ме посъветваш нещо ценно. Здравей, аз съм Пийт. Добре дошли в Гората край лагера на нечистокръвните! Бихте ли искали да отговорите на няколко въпроса за срещата ни? Вашето мнение е важно за нас!

— Ъъ…

— Добре, благодаря.

Пийт започна да рови в парата, където трябваше да са джобовете му. Извади призрачна брошура и започна да чете:

— Посещавате гората, за да се… хммм… пише „забавлявате“, аз бих го променил на „наслаждавате“. Трябва внимателно да подбирате думите. Ако Поли беше тук… — Пийт тежко въздъхна. — Той е по-добър шоумен. Така или иначе, добре дошли в Гората на лагера на нечистокръвните!

— Вече го каза — отбелязах.

— Вярно — Пийт извади една червена химикалка и започна да редактира.

— Хей — избута ме с рамо Мег. Бе изгубила ума и дума за около двайсет секунди, което сигурно бе нов рекорд. — Калчо, виждал ли си едни изгубени герои?

— Калчо! — Пийт затвори брошурата. — Това е добър бранд! И е хубаво, че спомена изгубените герои. Не можем да оставим гостите ни да се лутат напред-назад, изгубили ума си. Трябва да им даваме карти на входа на Гората. Тук има толкова хубави неща, които да се видят, а никой не знае за тях. Ще говоря с Поли, когато се върне.

— Кой е Поли? — свали замъглените си очила Мег.

— Моят партньор — посочи втория гейзер Пийт. — Вероятно можем да добавим карта към брошурата, ако…

— Виждал ли си изгубените герои? — попитах аз.

— Какво? — Пийт опита да отбележи нещо на брошурата си, но парата я беше навлажнила и химикалката мина право през нея. — О, не. Скоро не. Но трябва да имаме по-добри маркировки. Вие например знаехте ли, че гейзерите са тук?

— Не — признах си.

— Виждате ли! Двойни гейзери, единствените в Лонг Айлънд, а никой не знае за тях! Нямаме… чуваемост. Хората не говорят за нас. Затова бордът на директорите реши да ни наеме.

С Мег се спогледахме. Видях, че поне този път сме на една честота. Нищо не разбирахме.

— Извинявай — казах, — искаш да ми кажеш, че гората има борд на директори?

— Ама, разбира се — отвърна Пийт. — Дриадите, другите духове на природата, разумните чудовища… все някой трябва да мисли за цената на услугите и връзките с обществеността. Но не бе лесно да убедим борда да ни наеме за тази работа. Ако прецакаме нещата… леле…

— Можем ли да вървим? — Мег нагази в калта. — Не разбирам за какво говори този тип.

— И това е проблемът! — оплака се Пийт. — Как да създадем ясна реклама, която представя Гората в подходяща светлина? Някога паликои като мен и Поли бяха известни, идваха туристи, даваха се клетви. Избягалите роби ни търсеха за подслон! Получавахме жертвоприношения, дарове, молитви… беше страхотно. Сега няма нищо.

— Знам как се чувстваш — въздъхнах тежко.

— Момчета — каза Мег, — търсехме изгубени герои.

— Да — съгласих се. — О, Велики… Пийт, имаш ли идея къде може да са изгубените ни приятели? Може би знаете тайни скривалища в гората?

Белите очи на Пийт светнаха.

— Наясно ли сте, че децата на Хефест имат тайна работилница на север, наричана бункер номер девет?

— Всъщност да — отговорих.

— Ох — Пийт изпусна струйка пара от носа си. — А знаехте ли, че Лабиринтът се е построил сам? Има вход тук, от Гората…

— Знаем — каза Мег.

Пийт изглеждаше съкрушен.

— Но може би — намесих се аз — това е, защото рекламната ви кампания функционира.

— Мислиш ли? — пенестата коса на Пийт започна да се къдри. — Ами да. Да, това може би е така! Видя ли нашите фарове? Идеята за тях бе моя.

— Фарове? — попита Мег.

Два червени лъча изригнаха от гейзерите и се плъзнаха по небето. Осветен отдолу, Пийт изглеждаше като най-страшния разказвач на призрачни истории.

— За нещастие, привличат погрешния тип внимание — въздъхна Пийт. — Поли не ми дава да ги използвам често. Той предложи да рекламираме върху дирижабъл или може би върху огромен надуваем Кинг Конг…

— Това е страхотно — прекъсна го Мег, — но можеш ли да ни кажеш нещо за тайна гора с шептящи дървета?

Трябва да призная, че Мег умееше да ни връща към темата на разговора. В качеството си на поет не бях усвоил директния подход. Но като стрелец можех да оценя точния изстрел.

— О — Пийт се сниши в облака пара, а прожекторите приеха цвета на черешова кока-кола. — Не бива да говоря за горичката.

Някога божествените ми уши ме засърбяха, а аз сподавих подтика да извикам: АХА!

Вместо това казах:

— Защо не можеш да говориш за горичката, Пийт?

Духът започна да мачка влажната си брошура.

— Поли казва, че ще уплаши туристите. Приказвай за драконите, каза ми. За вълците, змейовете и древните машини убийци. Но не споменавай за Гората.

— Древни машини убийци? — попита Мег.

— Да — отвърна немощно Пийт. — Рекламираме ги като забавления за цялото семейство. Но Гората… според Поли тя е големият ни проблем. Съседите дори не са настроени за Оракул. Поли отиде там да види дали може да го премести, но…

— Не се е върнал — предположих.

— Как да въртя рекламния бизнес самичък? — кимна нещастно Пийт. — Наистина, мога да използвам автоматични обаждания за телефонните проучвания, но много от интервютата трябва да се правят лично, а Поли винаги е бил по-добър в това. Той ми липсва.

Гласът на Пийт се превърна в тъжен съсък.

— Може и да успеем да го намерим — предложи Мег. — И да го върнем.

— Поли ме накара да обещая, че няма да казвам на другите къде е Гората, както и че няма да разрешавам да го последват — поклати глава Пийт. — Той е добър в това да устоява на странните гласове, но вие нямате шанс.

Бях склонен да се съглася. Да намерим древните машини убийци, ми звучеше по-разумно. После обаче си представих как Кайла и Остин бавно полудяват, като обикалят древната гора. Нуждаеха се от мен. Това означаваше, че трябва да разбера местонахождението им.

— Съжалявам, Пийт — взрях се в него критично с онзи поглед, който използвах, за да смачкам начинаещите певци, кандидатстващи за Бродуей. — Но не вярвам.

— Какво имаш предвид? — закипя калта около Пийт.

— Не мисля, че има такава горичка — отвърнах. — И да съществува, не вярвам, че знаеш къде е.

— Знам! — изтътна гейзерът на Пийт. Около светлината на прожектора се завъртя пара. — И разбира се, че съществува!

— Сериозно? Защо тогава няма реклами навсякъде? А уебсайт? Защо не съм виждал хаштаг #додонскиоракул в социалните мрежи?

— Предложих всичко това! — намръщи се Пийт. — Поли отказа!

— Продай ни продукта си тогава! — настоях. — Лице в лице! Кажи къде е горичката!

— Не мога. Единственият вход… — Той погледна през рамото ми и лицето му се изопна. — Проклятие.

Прожекторите му угаснаха. Обърнах се назад. Мег издаде пронизителен звук, дори по-силен от джвакането й с обувки в калта. Отне ми миг зрението ми да привикне към тъмнината, но в края на поляната имаше три черни мравки с размера на танкове.

— Пийт — опитах да остана спокоен, — като каза, че прожекторите привличат нежелано внимание…

— Имах предвид мирмеките — отвърна той. — Надявам се това да не повлияе на оценката ви за Гората на нечистокръвните.