Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изпитанията на Аполон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hidden Oracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
maskara (2024)

Издание:

Автор: Рик Риърдън

Заглавие: Скритият оракул

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: втора допечатка

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016; 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 14.05.2016

Редактор: Илияна Бенова-Бени

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-271738-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14430

История

  1. — Добавяне

24

Нарушавам обещанието си.

Провалям се с гръм и трясък.

Виновен е Нийл Даймънд.

Мирмеките трябва да са на едно от първите места в списъка с чудовища, с които да не се биете. Те нападат на ята. Плюят киселина. Щипците им могат да скършат божествен бронз.

И са грозни.

Докато трите мравки войници напредваха, триметровите им антени се разлюляха хипнотично, като се опитаха да ме разсеят от същинската опасност, която бе в челюстите им.

Клюнестите им глави ми напомниха за кокошки — кокошки с плоски черни очи и бронирани лица. Всеки от шестте им крака щеше да свърши чудесна работа като лебедка. Огромните им търбуси пулсираха подобно на носове, които душат за храна.

Тихо проклех Зевс, задето бе измислим мравките. Доколкото помнех, се беше ядосал на някакъв алчен човек, който крал от посевите на семейството си, и го превърнал в първата мравка — вид, който единствено задига, трупа и се множи. Арес се шегуваше, че ако Зевс е искал точно такъв вид, е можел да го остави като човек. Някога се смеех, но вече съм един от вас и не ми беше смешно.

Мравките тръгнаха към нас, а антените им трепереха. Представих си как тече мисълта им.

Лъскаво? Вкусно? Беззащитно?

— Не прави резки движения — казах на Мег, която не изглеждаше склонна на никакви движения. Всъщност приличаше на вкаменена.

— О, Пийт? — извиках. — Как се оправяш с мирмеките на твоя територия?

— Като се крия — отвърна той и се шмугна в гейзера.

— Не помагаш — изръмжах.

— Може ли да се гмурнем вътре? — попита Мег.

— Само ако искаш да се свариш жива в кипяща вода.

Гигантските буболечки защракаха с челюсти и приближиха.

— Имам идея — казах аз и свалих укулелето си.

— Мислех, че се закле да не свириш повече — каза Мег.

— Така беше. Но ако хвърля този лъскав предмет на една страна, мравките може…

Щях да кажа, че може да го последват и да ни оставят на мира. Не прецених, че в моите ръце укулелето ще ме накара да изглеждам по-лъскав и вкусен. Преди да успея да хвърля инструмента, мравките войници се втурнаха към нас. Олюлях се назад и си спомних за гейзера, когато по гърба ми се появиха мехури, които изпълниха въздуха с аромат на варен Аполон.

— Хей, буболечки! — ятаганите на Мег блеснаха в ръцете й, превръщайки я в новото най-лъскаво нещо на поляната.

Може ли да спрем за момент и да оценим, че Мег направи това нарочно? Ужасена от насекомите, тя можеше да избяга и да ме остави да бъда изяден. Вместо това реши да рискува живота си, като разсече три големи колкото танкове мравки. Да цели улични хулигани с боклуци бе едно. Но това беше ново ниво на глупостта. Ако оживеех, щях да номинирам Мег Макафри за най-добра саможертва на следващите божествени награди.

Две от мравките нападнаха Мег. Третата остана съсредоточена върху мен, макар да извъртя главата си, колкото да изтичам от едната й страна.

Мег сновеше между противниците си, а златните й остриета отсякоха по един крак от всяка мравка. Челюстите им щракнаха в празното пространство. Войниците буболечки се разлюляха върху петте си оцелели крака, опитаха се да се завъртят и удариха глави.

Междувременно третата мравка ме нападна. Паникьосан, хвърлих бойното си укулеле. То отскочи с тътен от челото на мравката.

Измъкнах меча си от ножницата. Винаги съм мразел мечовете. Груби оръжия, които изискваха да влезеш в близък бой. Това не бе мъдро, не и когато можеше да простреляш враговете си със стрела от другия край на света.

Мравката изплю киселина и аз пробвах да я отбия. Това може би не беше най-умната идея. Често обърквах фехтовката с тениса. Поне част от киселината опръска очите на мравката, което ми спечели няколко секунди. Мъдро отстъпих и вдигнах меча си, колкото да зърна, че острието се е разпаднало и съм останал само с димяща дръжка.

— О, Мег? — извиках безпомощно.

Тя обаче бе заета. Мечовете й изписваха златни арки на разрушението, режеха части от крака, режеха антени… Не бях виждал димахер да се бие с такова умение, а все пак бях наблюдавал най-добрите гладиатори в битка. За нещастие, остриетата й само вдигнаха искри от дебелите коруби на мравките. Тежките удари и загубата на крайници не ги притесняваше особено. Колкото и добра да беше Маг, мравките имаха повече крака, бяха по-тежки, по-свирепи и плюеха киселина малко по-добре.

Собственият ми противник щракна с челюсти към мен. Успях да избегна щипките му, но бронираното му лице ме удари по главата. Олюлях се и паднах. Единият ми ушен канал сякаш се изпълни с разтопено желязо.

Погледът ми се замъгли. От другия край на поляната другите мравки бяха обиколили Мег и използваха киселината си, за да я насочат отново към гората. Тя се скри зад някакво дърво и се върна само с един от мечовете си. Опита се да намушка най-близката мравка, но бе принудена да отстъпи под кръстосания огън на останалите. Панталоните й димяха и бяха покрити с дупки. Лицето й бе изопнато от болка.

— Праскови — промърморих аз, — къде е глупавото пеленаче демон, когато ти трябва?

Карпоят не се появи. Може би присъствието на боговете гейзери или някаква друга сила в гората го държеше настрани. Вероятно бордът на директорите не допускаше домашни любимци.

Третата мравка надвисна над мен, а щипките й бяха покрити със зелена слюнка. Дъхът й ухаеше по-зле от потниците на Хефест.

Обвинявам раната на главата си за следващото решение. Мога да ви кажа, че не разсъждавах трезво, но това не бе вярно. Бях отчаян. Ужасен. Исках да помогна на Мег. И още повече на себе си. Не видях друг вариант, освен да се стрелна към укулелето си.

Знам. Бях се заклел в реката на Стикс да не свиря, докато не стана отново бог. Но дори такава сериозна клетва изглежда маловажна, когато една гигантска мравка се кани да стопи лицето ти.

Сграбчих инструмента, завъртях се по гръб и засвирих Sweet Caroline[45].

Дори без клетвата можех да правя нещо такова само в най-тежък случай. Когато пеех тази песен, шансът за взаимно унищожение бе твърде висок. Но не виждах друг избор. Дадох най-доброто от себе си, призовавайки цялата сладникавост на 1970-те.

Гигантската мравка тръсна глава. Антените й потрепераха. Станах на крака, докато чудовището пълзеше към мен. Опрях гръб в гейзера и стигнах до припева. Частта с „Та-да-да-да“ свърши работа. Заслепена от гняв и отвращение, мравката нападна. Завъртях се настрани, докато устремът на чудовището го накара да се олюлеее и да тупне право в калния котел.

Повярвайте ми, единственото нещо, което смърди по-зле от потниците на Хефест, е мирмека, която се вари в черупката си.

Някъде зад мен Мег изпищя. Обърнах се и видях как вторият й меч отлита от ръката й. Тя се строполи, когато една от мирмеките я хвана с щипци.

— Не! — изкрещях.

Мравката не я преряза на две. Само я задържа — увиснала и безжизнена.

— Мег! — извиках отново и засвирих отчаяно на укулелето. — Сладка Каролина!

Но гласът ми бе прегракнал. Победата дори над една мравка беше изсмукала всичките ми сили. (Не смятам, че някога съм писал по-тъжно изречение.) Опитах да изтичам да помогна на Мег, но се препънах и паднах. Светът пожълтя. Вдигнах се на ръце и повърнах.

„Имам сътресение“, помислих си. Но нямах идея какво да сторя. Сякаш бяха минали векове, откакто бях бог на лечителите.

Може би останах в калта минути или часове, докато мозъкът ми бавно се въртеше в черепа. Щом най-накрая успях да се изправя, двете мравки си бяха отишли.

А от Мег Макафри нямаше и следа.

Бележки

[45] Песен на Нийл Даймънд. — Б. пр.